Самюел Бьорк
Пътувам сама (21)

21

Седнала в своя кабинет, Миа Крюгер напипа таблетките в джоба си. Беше се зарекла се да не ги взема, да ги остави в къщата на остров Хитра, докато приключи тук, докато пак й потрябват, но не успя да се удържи. Пъхна си няколко хапчета в джоба, така, за всеки случай. Представяше си какво би било да вземе една сега. Навсякъде я пробождаха иглички. Беше забравила какво е да си навън, в реалността. Беше я изтласкала надалеч. Трябваше да се откъсне от нея, но тогава се появи Мунк и провали всичко.

Миа Крюгер не бе пила алкохол вече четири дни, откакто дойде в Осло. Многократно се бе изкушавала да се нахвърли на минибара, но успяваше да се въздържи. Холгер й предложи служебен апартамент, тя обаче настоя за стая в хотел, на драго сърце щеше да плаща от своя джоб. Не възнамеряваше да се връща. Нямаше да се върне. Не се нуждаеше от нищо, освен от безлична хотелска стая. Преходна станция. Чакалня. Не искаше да се доближава прекалено много до ежедневието. Само този случай. После — обратно. На остров Хитра. При Сигри. Беше мислила за друга символична дата. 18-и април, десетгодишнината, бе минала. Следващата дата бе рожденият им ден. 11-и ноември. Тогава и двете щяха да навършат трийсет и две години. Ноември изглеждаше невероятно далече. Прекалено далече. Налагаше се да намери друга дата. А дали наистина й трябваше? Можеше да стане по всяко време. Важното бе да го направи. Да се освободи. От хората. Пъхна ръка в джоба и си сложи една таблетка на езика. Промени намерението си. Изплю я, прибра я пак в джоба.

— Имаме един за дрехите.

Анете се бе появила неочаквано в кабинета й.

— Какво?

— Имаме свидетел за кукленските дрехи.

— Вече?

— М-да — усмихна се светлокосото момиче и размаха листчето в ръката си. — Обади се Йени от „Шивашкото ателие на Йени“ в Санвика. Извини се, задето не се е обадила по-рано, но не била чела вестниците. Идваш ли с мен?

— С удоволствие. Къде е Мунк?

— Отиде да вземе внучката си от детската градина. Майка й имала проба на булчинската си рокля.

— Виж ти, някои хора се женят.

— Да, нали? — Усмихна се Анете. — Честно казано, се радвам, че не съм аз. Сватба? Не е ли малко старомодно?

— Питаш грешния човек — усмихна се Миа. — Не знам много за тези неща.

Стана и нахлузи черното си кожено яке.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Анете и разклати връзка ключове.

— По-добре е да караш ти — смигна Миа и я последва към гаража.

— Какво каза дамата? — осведоми се тя, когато излязоха от центъра и подкараха по Драменсвайен.

Много пъти бе работила с Анете, но така и не се сближиха. Миа не знаеше защо, нямаше никакъв проблем с момичето. Умът й бе бърз и бе винаги приветлива. Юристка по образование, невероятно способна и чудесен член на Специалния отдел. Всъщност Миа се държеше по-настрана от колегите си. С изключение на Холгер Мунк, разбира се. Но това беше нещо друго. Беше ли впрочем все още близка с някого? С приятелите си от Осгорщран не бе говорила от години. След като Сигри си отиде, се затвори още повече в себе си. Навярно беше глупаво. Вероятно щеше да има полза от живот, който не се изчерпва с работата. Сега вече нямаше никакво значение. Да разреши този случай и после — обратно към Хитра. Обратно при Сигри. Тя погали буквичката „С“, закачена на гривната й. Почувства се в безопасност.

— Не съм говорила с нея, само получих сведения от моите хора в „Грьонлан“. Но тя, струва ми се, е правилният човек.

— Знаеше ли за числата отзад на яката.

Анете кимна и подкара в другата лентата.

— Марко 10:18. „Оставете децата да дохождат при Мене“. Дали става въпрос за религиозен маниак?

— Много е рано да се прецени — отвърна Миа и си сложи слънчевите очила.

Светлината на открито беше силна, пролетното слънце може и да бе немощно за другите, но не и за нея. Тялото й не понасяше никакви сетивни дразнения. Снощи се бе опитала да погледа телевизия, но я заболя главата. Дори се наложи да помоли Холгер да изключи радиото в кабинета си. Сега се движеха мълчаливо по Драменсвайен. Миа долови любопитството на Анете, но не й обърна внимание. Другите се държаха по абсолютно същия начин. Прикриваха любопитните си погледи зад любезна усмивка. С изключение на тези, които я познаваха най-добре, разбира се — Къри, Ким, Лудвиг или напротив — даже и те. Как си? Какво става с теб? Здрава ли си, Миа? Чухме, че си била полудяла. Била си си обръснала главата. Била си правила опит да се самоубиеш на някакъв остров в най-отдалечената част на фиорда. Видя с периферното си зрение как Анете поглежда към нея. Колата бе пълна с незададени въпроси, точно както помещенията на Марибуесгата, но тъкмо сега Миа нямаше сили. Реши да се реваншира по-късно. Харесваше Анете. Защо двете да не излязат на по бира или нещо друго? Или не. Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото?

Ела, Миа. Ела.

Какво правиш сама там?

Завиха към Санвика. Заваля дъжд. Барабанеше слабо по прозорците на колата, но Миа не си свали очилата. Затвори очи зад стъклата и се заслуша. Дъждовни капки по предното стъкло. Шум на двигател. За момент пак беше на единайсет, на задната седалка в колата на баща си, в събота, на път за вкъщи от Хортен, след като го бе придружила на работа в магазина за бои. Усети мириса му, гласа му — тананикаше си. Беше си сложил кожени ръкавици. Само едната му ръка държеше волана, беше спокоен, понеже майка й не бе в колата.

Ще пеем ли, Миа?

Да, хайде! Виждаш ли? Виждаш ли?

Сега аз карам — виждаш ли, виждаш ли? Като теб съм прекрасен — виждаш ли, виждаш ли? Разлика между теб и мен няма!^[1]

Хайде пак!

Пак?

Да!

Миа се усмихна зад слънчевите си очила, гъделът в стомаха й, от който настръхваше и поруменяваше, я подсети за малкото момиченце. Колко просто беше всичко тогава! Сега всички си бяха отишли. Останала бе само тя.

Колата спря и я откъсна от мислите й.

— Пристигнахме — съобщи Анете и слезе.

Миа остави очилата си на таблото и я последва. Дъждът се бе предал, беше само кратък локален валеж, мекото пролетно слънце пак се показа иззад облаците и ги поведе към малка жълта работилничка встрани от центъра на Санвика.

На витрината пишеше Шивашко ателие на Йени. От вътрешната страна на вратата висеше старовремска табела, ЗАТВОРЕНО. Миа почука и веднага иззад завесата се появи сладко, но угрижено лице на възрастна жена.

— Да? — попита тя през вратата.

— Миа Крюгер. Полицейско управление Осло, отдел „Убийства“. — Миа вдигна картата си срещу стъклото, за да я успокои.

— Полиция? — жената ги изгледа тревожно.

— Да — отвърна меко Миа. — Може ли да влезем?

Явно сладката възрастна жена бе изпаднала в шок, след като беше прочела заглавията във вестниците — отне й време да отключи вратата. Старческите й разтреперани пръсти се мъчеха да завъртят ключа и най-накрая й се удаде. Миа влезе спокойно в магазинчето и показа повторно картата си на старата дама. Възрастната жена затвори вратата след тях и бързо пак я заключи. Тя остана по средата на малкото пъстро помещение и не знаеше какво да прави.

— Вие ли сте Йени? — попита Миа.

— Да. Извинете. Къде са ми обноските?! Уф, какъв ден, цялата треперя. Йени Мидхюн. — Собственичката протегна към Миа малката си пъргава ръка.

— Ваше ли е това ателие? — Анете се огледа.

На витрината имаше манекени с ръчно ушити дрехи. Стените и рафтовете бяха отрупани с изделия, явно изработени от Йени. Няколко кукли, няколко рокли, едната стена бе покрита с кувертюри, целият магазин беше препълнен със старомодно ръкоделие.

— От 1972-ра — кимна сладката възрастна жена. — Двамата с мъжа ми отворихме работилницата, но него вече го няма. Отиде си през осемдесет и девета. Негова беше идеята да се казва „Шивашко ателие на Йени“. Според мен „на Йени и Арил“ щеше да е добре, но той настоя, тъй че, да…

Тя отново застина в нерешителност.

— Вие ли ушихте тези рокли?

Миа извади снимките от вътрешния си джоб и ги постави върху тезгяха. Йени си сложи очилата, увесени на връвчица на врата й, и погледна набързо снимките, преди да кимне.

— Да, аз уших и двете. Какво означава това? Загазила ли съм? Нещо лошо ли съм направила?

— Изобщо не, Йени, нямаме никакво основание да мислим, че сте направили нещо лошо. За кого ги ушихте? — попита Миа.

Собственичката влезе зад щанда и свали от един рафт папка.

— Всичко е тук. — Тя почука с пръст върху папката.

— Какво има тук?

— Всички поръчки. Всичко съм записала. Размер, материя, цена, дата, всичко е вътре.

— Имате ли нещо против да я вземем? — попита Миа.

— Не, не, разбира се, вземете всичко, което искате. Уф, какъв ужас! Уф, не, наистина не знам дали… изпаднах в такъв шок, когато… да, един от съседите ми донесе вестниците…

— Кой поръча роклите? — продължи да пита Миа.

— Един мъж.

— Знаете ли името му?

— Не, така и не разбрах как се казва. Просто дойде със снимки. На кукли. Пожела да му ушия роклите в детски размер.

— Обясни ли за какво са му?

— Не, а и аз не попитах. Ако знаех, че… Не знаех, че…

Йени Мидхюн се хвана за главата. Наложи се да седне.

Анете изчезна в малката стаичка и се върна с чаша вода.

— Благодаря. — Гласът на възрастната жена трепереше.

— Кога приехте поръчката?

— Преди около година. Миналото лято. Първата.

— Много пъти ли е бил тук?

— О, да — кимна Йени. — Идва много пъти. И никога не е възниквал проблем с плащането. Винаги в брой, никога не е създавал проблеми. Плащаше добре. Никога не се пазареше.

— Колко рокли ушихте?

— Десет.

Възрастната дама сведе очи. Анете погледна Миа и вдигна вежди.

Ще има и други. Десет рокли.

— Кога го видяхте за последно?

— Неотдавна, съвсем неотдавна. Дали не беше преди месец? Да, така ми се струва. В средата на март. Тогава взе последните две.

— Ще ни опишете ли как изглеждаше? Ще си спомните ли? — попита с дружелюбен тон Анете.

— Съвсем обикновено.

— Какво значи за вас съвсем обикновено?

— Ами, беше много добре облечен. Спретнати дрехи. Костюм и шапка. Елегантни, лъснати обувки. Не много висок, примерно колкото Арил, мъжа ми, да речем 1.75, нещо такова, и не беше слаб или дебел, съвсем нормален.

— Говореше ли на диалект.

— Моля? Не.

— Тоест, бил е от Йостлан? Като нас ли говореше? — поинтересува се Анете.

— О, да, беше норвежец. От Осло, да. Навярно около четирийсет и пет годишен, нещо такова. Съвсем обикновен мъж. Наистина приятен. И много хубаво облечен. Откъде да знам, че… в смисъл… ако знаех, тогава…

— Много ни помагате, Йени. — Миа внимателно потупа възрастната жена по ръката. — Тази информация ни е страшно полезна. Сега искам само да си помислите дали нямаше нещо специфично у него. Да сте забелязали нещо.

— Не, не знам за какво говорите. Да не би да имате предвид татуировката?

Анете погледна към Миа и се усмихна.

— Имал е татуировка?

Възрастната жена кимна.

— Тук. — Тя се пипна по шията. — Обикновено носеше поло и тогава не се виждаше, но веднъж не беше с поло или яката му не беше толкова висока, беше малко развлечено, ако разбирате.

Собственичката хвана яката на блузата си, за да покаже колко развлечен е бил пуловерът му.

— Голяма ли беше татуировката? — намеси се Анете.

— О, да, голяма беше. Покриваше цялата му кожа от тук надолу дотук.

— Какво беше изобразено, видяхте ли?

— О, да, орел.

— Имал е татуиран орел на шията.

Йени потвърди нерешително.

— Докладвай за това веднага — разпореди Миа.

Анете кимна и си извади телефона. Излезе на улицата, за да се обади.

— Добре ли се справих?

Възрастната симпатична жена погледна Миа със зачервени очи.

— Ще вляза ли в затвора?

Миа я погали по рамото.

— Не, няма. Но ще се наложи да дойдете в Осло, за да вземем официални показания от вас. Не е задължително да стане сега, но през някой от следващите дни ще трябва. Става ли?

Собственичката се съгласи и изпрати до вратата Миа, а тя извади визитна картичка от задния джоб на дънките си и й я подаде.

— Сетите ли се още нещо, обадете ми се. Съгласна ли сте?

— Ще ви се обадя. Но нали не съм загазила?

— Не, изобщо — усмихна се Миа. — Благодаря за оказаната помощ.

Излезе на улицата и чу как вратата зад нея се заключва. Видя лицето на възрастната жена да наднича иззад завесите. Надяваше се тя да не е сама през остатъка от деня, да има на кого да се обади.

Миа се обърна, когато Анете затваряше телефона.

— Успя ли да разговаряш с Холгер?

— Не, не вдигна. Говорих с Ким. Той ще предаде.

— Чудесно — усмихна се Миа.

Двете полицайки се качиха на колата и подкараха бързо назад към големия град.