Самюел Бьорк
Пътувам сама (25)

25

Миа Крюгер довлече големия кашон в отдела и заключи външната врата след себе си. В обикновено оживеното помещение бе тихо, нямаше никого. Разделила се бе с Анете по пътя, трябвало да помогне на дъщеря си; предложи да дойдела по-късно. Миа отказа, не е нужно, сама ще да прегледа вещите. Съвестта гризеше Анете, подобно на всички, притиснати между семейството и работата, но Миа я бе успокоила: няма проблем. Щяла да й се обади, ако възникнело нещо важно. Всъщност тя обичаше най-много да работи сама. Така по-лесно размишляваше. Задълбочаваше се. Намираше взаимовръзките. Не възразяваше срещу личността нито на Анете, нито на когото и да било от колегите, всички си вършеха работата блестящо, но от време на време хората около нея ставаха прекалено много и възпрепятстваха ума й да работи пълноценно.

Миа занесе кашона в заседателната зала и го сложи върху масата пред себе си. Седна и заразглежда едната стена. Както винаги Лудвиг бе закачил снимки от двата случая, самозалепващи се листчета и стрелки, имена и въпроси. Паулине и Юхане. Роклите? Кой? Намериха тези отговори, макар и да не стигнаха по-далеч от един кашон, останал от мъртъв мъж с татуировка на орел на врата. Отвори капака и започна да сортира съдържанието върху голямата маса. В кашона нямаше много неща. Няколко снимки. Едната беше на куче. Голдън ретрийвър. Някакво момче на риболов, лицето му не се виждаше на снимката, виждаше се само голяма сьомга в ръцете му. Кола. „Кой, по дяволите, пази снимка на колата си?!“ — помисли си Миа и продължи да се рови из вещите в кашона. Под купчина сметки намери каквото търсеше. Лаптоп и айфон. Опита се да включи айфона. Не беше зареден. Потърси зарядното в кашона, но не го намери, не откри и зарядното на лаптопа. Опита се да включи и него, но и той не беше зареден.

Миа отиде в кабинета си да вземе своето зарядно и чу шум от кабинета в дъното на коридора. Значи все пак не всички си бяха тръгнали. Новият нърд още се въртеше тук, как му беше името? Габриел. Габриел — точно така. Миа се ядоса на ума си, който още не работеше съвсем добре. Диетата с хапчета и алкохол на острова бе оставила следи — гадене и световъртеж, липса на апетит и неспособност да си подреди мислите. Тръгна към кабинета на Габриел, междувременно взе решение пак да започне да тренира по малко. Преди се поддържаше в изключително добра форма. Но това беше отдавна. Зачуди се дали Чен все още е в града. Вероятно. Но той й се сърдеше. Или тя — на него. Не помнеше добре. Отбеляза си го наум. Да се обади на Чен. Да тренира повече. Да си раздвижи кръвта в мускулите. Да накара ума си да проработи пак.

— Здрасти, още ли си тук?

Миа надникна в стаята, без да почука. Светлокосият младеж подскочи.

— Ой, не те чух — извини се той.

Миа почти долови руменина по бузите му.

— Съжалявам, вината е моя — усмихна се тя. — Просто се чудех дали ще ми помогнеш с нещо.

— Разбира се — кимна Габриел. — Може ли само първо да довърша инсталацията на това?

Посочи няколко кабела на пода.

— Само не бързай — успокои го Миа.

— А аз си мислех, че в полицията са специалисти — усмихна се Габриел и пропълзя под масата с кабелите в ръка. — Който е монтирал това, положително не е знаел какво прави.

— Не питай мен, не разбирам много от такива неща. В стаята със случая от Хьонефос съм.

— Окей, ей сега идвам.

На връщане Миа взе от кабинета си зарядни за лаптопа и айфона. Кой пази снимки на колата и на кучето си? Тя нямаше никакви снимки в офиса. Когато се пренесе във вилата, остави всичките си вещи на склад, включително всички снимки — мама и татко, Сигри. Прогони тези мисли и продължи към заседателната зала. Сложи лаптопа на Рогер Бакен и телефона му да се зареждат и излезе на верандата за пушачи на Мунк, за да подиша чист въздух. Вечерният мрак вече се спускаше над града, бе застудяло. Загърна се по-плътно с коженото си яке и почувства липсата на шапката си. Защо беше такава? Като разциврено дете. Нима изведнъж й бе станало жал за самата нея? Та това беше тя, Миа, която не се бе оплаквала през нито един ден от живота си? Незнайно защо й се прииска да пуши. Никога не бе пушила, но й изглеждаше съвсем естествено тук, навън. Да пуши, за да размишлява — това правеше Холгер. Къде впрочем се беше изгубил той? Миа погледна часовника на телефона си. Беше тръгнал за адвоката си преди два часа. Тя се надяваше да не е нищо сериозно, имаха си достатъчно грижи.

— Ехо, Миа?

Габриел се появи в заседателната зала. Миа влезе вътре. Изведнъж се почувства гузна пред младежа, съвсем нов на работа, в полицията. Някой беше ли му помогнал да се настани? Беше ли му обяснил какво му предстои да прави?

— Как си, Габриел? — попита тя и седна върху голямата маса.

Младият хакер погледна настрани и после сведе очи, сякаш пак се бе изчервил. „Наистина е нежна душа“ — помисли си Миа и извади от джоба си таблетка за гърло.

— Ами, добре съм — отвърна Габриел.

— Настани ли се? Имаш ли всичко необходимо?

— Сега инсталирах последните неща. Добре изглежда. Всъщност утре съм на среща в „Грьонлан“. Обучение. При един човек, казва се Мьолер.

— Фимпен — уточни Миа. — Талантлив е.

— Добре — кимна Габриел. — Преди не съм влизал в тези бази данни, ще бъде интересно да видя как работят.

— Хакер си, а не си влизал в нашите бази данни? Трябва да призная, че ми е трудно да повярвам. Нито дори в тези на Интерпол? Хайде, там сигурно си влизал.

Габриел отново се изчерви; не знаеше какво да отговори.

— Ами…

— Само те занасям, отпусни се. Не ме интересува. Допускаш ли, че ме интересува?

Миа му намигна и му предложи таблетка за гърло. Габриел я взе и седна на близкия стол. Харесваше й това момче. Мил и умен. Любезен и притеснителен. Приятно беше да си около такива хора. Всъщност тя се чувстваше малко по-добре. Умствените й способности започваха да се възвръщат.

— С какво да ти помогна?

— С тези двете. — Миа посочи лаптопа и мобилния телефон, които се зареждаха.

— Чии са?

— На Рогер Бакен. Поръчал роклите, с които са били облечени момичетата.

— Онзи с татуировката ли? — попита Габриел.

— Да, осведомен си.

Той се подсмихна.

— Имам достъп до всички телефони, есемеси и разговори на отдела. Всичко идва на компютъра ми.

Миа си взе още една таблетка.

— Така ли? Това нещо ново ли е?

Габриел я изгледа озадачен.

— Защо питаш мен? Тук съм за първи път — усмихна се той.

— Аз също отсъствах известно време — смигна тя. — Сериозно? Говорим за всичко, което всеки казва, и всички текстови съобщения?

— М-да — потвърди Габриел. — Освен това във всички телефони има тракер, така че мога да видя и къде е всеки от вас. Сигурност и хиперкомуникация.

— Леле, това е практично.

— Абсолютно — съгласи се младежът.

— Значи, когато през нощта Къри звъни на гей линията, ще можем да го слушаме на другия ден?

Габриел я изгледа още по-озадачен. Не разбираше дали се шегува и накъде бие.

— На теория — да — отвърна той с леко поруменели бузи.

— Само те занасям.

Тя се надигна и го потупа по рамото. Габриел отиде към лаптопа и телефона, седна на пода и включи и двете. Седеше и ги наблюдаваше, докато бързо се разбуждаха. Айфонът се включи пръв и поиска ПИН код. Лаптопът го последва, и той бе защитен с парола.

— Лесно ли е да им пробиеш защитата?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Сега ли?

— Ако обичаш.

— Окей.

Габриел стана и се върна от офиса си с флашка. Миа продължаваше да седи, а младежът се зае с лаптопа.

— За това имам програма, нарича се „Ophcrack“. — Той пъхна флашката в лаптопа.

Натисна копчето и го задържа, докато компютърът се изключи. После пак го включи.

— Всичко, което трябва да направя, е да променя стартовата последователност, така че да прочете външната памет преди харддиска, разбираш ли?

Миа кимна. Без да е особено веща в компютрите, дотолкова разбираше. Младежът изключи компютъра и пак го включи.

— Така, сега пак се включва, чете първо флашката и инсталира „Ophcrack“.

Миа продължаваше да седи, а Габриел работеше.

— Ето, виж сега, този компютър има двама потребители, Рогер и Ранди.

— Коя е Ранди?

Габриел сви рамене.

— Нищо чудно да си е имал гадже.

— Напомни ми да я проверим. Ранди.

— Окей. Коя парола да разбия? — попита той.

— Първо Рогер.

— Дадено. — Габриел посочи екрана. — Погледни тук. Колоните. Тук пише LM Pwd 1 и LM Pwd 2. Ако паролата е дълга повече от седем знака, а тя очевидно е, първите седем ще са в колона LM Pwd 1, а останалите — в LM Pwd 2. Сега само ще избера потребителя.

Габриел маркира потребителя с името Рогер и кликна върху бутон в програмата, Crack.

— И после си тръгва само.

Миа изчака напрегнато няколко секунди, докато програмата си свърши работата. Скоро на екрана пред тях се появи паролата.

„FordMustang67“

Колата на снимката. Ако този млад гений не й бе помогнал, навярно щеше да се справи и сама. Не за няколко секунди, разбира се, но все пак щеше.

— Всеки ли може да го направи? — полюбопитства тя.

— „Ophcrack“ е безплатен софтуер, намира се в интернет, значи всеки може да го направи, стига само да знае какво търси. — Габриел пак рестартира лаптопа.

Появи се началният екран. Младежът понечи да въведе паролата, в този момент телефонът на Миа иззвъня. На дисплея пишеше Холгер Мунк. Тя излезе на верандата за пушачи и вдигна.

— Миа е на телефона.

— Здравей, Миа, Холгер е.

— Къде си?

— В колата. Трябва да говоря с теб.

— Говори, докато пътуваш.

— Не по телефона. Ще отидем ли да изпием по бира?

— Бира ли ще пиеш?

— Не, няма да пия бира, но трябва да говоря с теб. Лично е. Не по работа. Ти ще пиеш бира, аз ще пия минерална вода.

— Съгласна — каза Миа. — Къде искаш да се срещнем?

— На работа ли си?

— Да.

— Какво ще кажеш за „Юстисен“ след няколко минути?

— Няма проблем, Холгер. Ще се видим там.

— Добре. — Той затвори.

„Странно. По-рано Холгер никога не се е притеснявал да говори по телефона“, помисли си Миа. После се сети какво й бе казал Габриел преди малко. Подслушваха телефоните им, за тяхно добро, затова. Надяваше се да не се е случило нещо сериозно.

— За съжаление, се налага да тръгвам — уведоми тя Габриел, когато влезе вътре.

— Окей — кимна хакерът. — Лаптопът е готов. Искаш ли да оправя и телефона?

— Би било супер — усмихна се тя. — До късно ли ще останеш?

— Ще постоя още малко — каза Габриел. — Така или иначе предпочитам да работя нощем, а и тук има много неща, с които трябва да се запозная.

— Ако изникне нещо важно, обади ми се. Става ли? Иначе ще говорим утре.

— Добре — съгласи се той.

— Благодаря за помощта — махна му Миа.

Тя слезе по стълбите, загърна се по-плътно в якето си и без да бърза, се спусна към Мьолергата.