Самюел Бьорк
Пътувам сама (81)

81

— Ужасно съжалявам — каза Миа.

— О, няма проблем. Уби я. А сега ти ще умреш. Така е справедливо, не мислиш ли?

Карен се усмихна и потупа Миа по ръката. Влезе в кухнята, после се върна с парче шоколадов сладкиш.

— Искаш ли сладкиш, Миа?

Миа поклати глава.

— Трябва да хапнеш нещо. Много е вкусен, по рецепта на майка ми е.

Миа хвърли бегъл поглед към монитора на масата. Марион Мунк лежеше неподвижно на легло в подземна стая. Миа изведнъж я видя да потрепва. За щастие. Момиченцето просто спеше. Карен Нилун помилва екрана с два пръста.

— Красива е, нали?

Миа леко кимна.

— Нямам търпение да я измия и наглася. Важно е децата да бъдат чисти, нали?

Карен й се усмихна. Миа започваше да се плаши. До този момент успяваше да остане сравнително спокойна, но ето че той дойде — страхът. Злото. Никога не бе виждала такива очи. Жената пред нея съзнаваше напълно какво казва и прави, но въпреки това не изпитваше никаква емпатия и нормални човешки чувства.

— Искаш ли да чуеш какво следва? Ще играем ли? — засмя се Карен и стана.

— Защо не поиграем на нещо друго? — попита Миа.

Сега беше важно да печели време. Заради себе си, но най-вече заради Марион. Проряза я болка. Помисли си за Мунк. Как щеше да реагира, ако Марион умре. Не можеше да си го представи. Беше прекалено нереално.

— И на какво искаш да играем? — поинтересува се неизменно усмихнатата Карен.

— На каквото и да е. — Миа се опита да отговори на усмивката й. — Например да говорим за Маргрете.

Карен стана малко по-сериозна. Сбърчи вежди и скръсти ръце пред гърдите си. Миа Крюгер отчаяно се опитваше да прочете какво става в главата й, как работи съзнанието й, да намери някакво слабо място, но не успяваше да се домогне до нея.

— Маргрете е добре — изчурулика Карен. — Ходи на училище на небето и има четири съученички, а скоро ще станат пет и ще има и учителка.

— Съученички ли? — зачуди се Миа.

— Ами да, нали ще тръгнат на училище? Не го ли разбра?

Сега парченцата от пъзела се наместиха в главата на Миа. Пътувам сама. Вещите. Учебниците. Въжето за скачане. Карен Нилун бе обсебена от извратената идея да събере учебен клас на небето, а тя щеше да бъде учителката.

Това бе логично. В съзнанието на психопат. Миа изпита угризения. Защо не го забеляза по-рано? Тогава нямаше да се наложи Марион да лежи заключена в малка стаичка в подземието на тази къща на ужасите извън града.

— Има си и куче — продължи Карен. — Прекрасна малка немска овчарка. Обожава да си играе с кутрето, виж колко е щастлива, Миа, виж.

Карен посочи нагоре към тавана и застина в глуповата усмивка.

— Мама скоро ще дойде, Маргрете. Малко остава.

Карен махна и изпрати целувка към небето.

— Защо десет рокли и само пет момиченца? — реши да си опита късмета Миа.

— Какво? — сепна се Карен.

— Поръчала си десет рокли, а си отвлякла само пет момиченца.

— Никое момиченце не бива да остава само с една рокля, не мислиш ли? Ти само една рокля ли имаше, Миа? У дома в Осгорщран? Когато си играеше с малката Сигри.

Миа прехапа устни, когато чу името на Сигри. Усети, че я разкъсва ярост, но успя донякъде да се успокои.

— Значи ще бъдат само пет? — тя се усмихна.

— Да — кимна Карен замислено, сякаш наистина се питаше дали не е трябвало да вземе повече. — Така е най-добре — с малки класове, всички да се виждат и да се чуват. Не ти ли се струва важно всички да се виждат и да се чуват? Пет са достатъчно, нали?

— Абсолютно — съгласи се Миа. — Браво на теб. Постъпила си разумно.

— Мислиш ли? — удиви се Карен.

— О, да, абсолютно — увери я Миа. Идеята ти е много хубава и планът ти е чудесен! Боже Господи, та Маргрете не може да ходи сама на училище!

— Нали? — Карен пак седна върху масата. — Това беше най-малкото, което можех да направя.

— Много добре си го замислила — продължи Миа. — И си го изпълнила невероятно умело. Все пак не разбрахме нищо. Хубаво успя да ни заблудиш. Много си добра.

— Нали? — Карен се засмя и плесна с ръце.

— Да, най-умната, която съм срещала — похвали я Миа.

— Замислях го дъъълго — сподели Карен. — Много подробно. А после се оказа толкова лесно. Това е най-лошото — беше толкова лесно, толкова лесно, та вие тръгнахте по съвсем погрешна следа. Весело си поиграхме, не мислиш ли?

— Да, беше много забавно — усмихна се Миа.

— А сега сме близо до края. Ще бъде хубаво — въздъхна Карен. — Сега просто всички ще умрем и готово.

— Да, ще бъде хубаво. — Миа пак се усмихна, а мислите препускаха в главата й. — „Сега“ ли каза, Карен? Точно сега? Кой ще умре сега?

— Първо ти — осведоми я Карен. — После Марион. Или не, почакай. Всъщност още не съм решила.

— Не си ли? Нямаш ли готов план? Не приличаш на себе си.

— Знам — засмя се Карен. — Но не мога да решавам всичко. Някои неща зависят от случайности.

— Така ли? Разкажи ми.

— Наех един тип да ми помага — Карен седна. — Мъжете са тъпи, нали знаеш?

— Адски тъпи — съгласи се Миа.

— Да, нали? Забележително задръстени. Но този наистина беше върхът. Изключително глупав, глупав, разбираш ли? — засмя се Карен.

— И кой е той?

— Ех, просто някакъв тип. Как ли се казваше? Да, името му беше Уилям. Беше женен, но искаше мен. Знаеш ги мъжете, много са елементарни. Помогна ми да построя стаята. Старата не ми харесваше. Исках нова.

— Защото е била стаята на Маргрете ли?

— Да, вече не беше хубава.

— Разбирам.

— Та той ми помогна да я ремонтирам и после ми хрумна нещо забавно.

— Какво?

Карен едва се удържаше. Кикотеше се като малка ученичка.

— Заснехме филм — прихна Карен.

— Филм ли?

— Да, с мобилния му телефон. Господи, колко се смях после!

Филмът на Кисе. Не беше истински.

Миа се помъчи да не сваля маската си.

— Какъв филм заснехте?

— Той се престори на много уплашен — смееше се Карен. — И зададе грешни координати на местоположението си. Знаеш — джипиес като онези в колите.

— Така ли?

— Зададе неверни координати. Не е ли забавно?

— Ужасно забавно — отвърна Миа, но вече не успяваше да се усмихне.

— И какви координати зададохте? — прокашля се тя.

— Това е най-веселото — изхихика Карен. — Координатите са на къща надолу по пътя. Не е ли страшно забавно? Вие получихте филма, нали?

Карен пристъпи съвсем близо до Миа. Неуравновесената жена я погали по лицето със студената си ръка.

— Сигурно си въобразяваш, че ме заблуждаваш, Миа. Преструваш се на моя приятелка. Да не би да ме мислиш за глупава, а?

Миа усещаше студените й пръсти върху очите и устните си.

— Получихте филма, нали? От жена му.

Миа кимна леко.

— Знаеш ли, Миа, не съм глупава. Не можеш да ме заблудиш. Правиш се на послушна? Защо се забавихте толкова дълго с филма? Честно казано, очаквах отдавна да се разнесе трясък.

На Миа й се повдигаше. Карен прокарваше студените си пръсти по лицето й, сякаш е сляпа и се опитва да се ориентира опипом.

— Какво се случи, Миа?

На Миа й бе изключително трудно да стои кротко. Искаше й се да ухапе лудата по пръста, но се отказа.

— Не й пукаше за филма. Дойде едва преди няколко дни — отвърна Миа спокойно.

— Аха. Не го е обичала особено, нали?

Миа не отговори.

— Разбирам я — засмя се русорижата жена. — Той беше свиня. Но е у вас, нали?

Миа кимна предпазливо.

— Чудесно. В такъв случай чакаме да се чуе „бум“.

Карен се ухили и зае мястото си върху масата.

— Значи е съвсем наблизо? — поиска да се увери Миа.

— Да, нали е много забавно. Ще чуем пукот, а може и да погледаме малко. Ако успеем да видим нещо.

Карен стана и изчезна от полезрението й. Миа усещаше студа, който лъхаше от злия човек зад нея. Пак погледна скришом екрана. Изпадна в ужас, когато забеляза, че Марион се събужда.

Не, не, Марион. Продължавай да лежиш неподвижно.

— Впрочем ти няма да чуеш — прошепна гласът в ухото й. — Няма да можеш да чуеш пукота.

Карен я погали по бузата.

— Сега ще умреш, не е ли прекрасно?

Миа направи последен отчаян опит да се освободи, но не успя да помръдне. Вече не можеше да се удържи. Усещаше, че я обзема ярост и не можеше да я спре. Тялото й щеше да експлодира.

— Проклета луда!

— Така, така, внимавай с езика, Миа — смигна Карен.

Миа отново усети тиксото върху устните си. Вкус на лепило на езика. Трудно дишаше. Паника. Не изпадай в паника. Дишай спокойно през носа. Не се буди, Марион. Нея оставяй да те види, стой мирно. Това е клопка, Холгер. Не изпращай хора в къщата. Тя е решила да отнесе всички със себе си. Не позволявай на никого да влиза вътре. Холгер. Не влизай. Не изпращай Ким или Къри, или Лудвиг, или Габриел, или Анете. Не изпращай никого. Нямаме хора за губене, Холгер.

Миа почувства убождане в дясната си ръка. Погледна надолу: Карен бе пъхнала игла във вената й. Чу как рижо–русата психопатка шумоли с нещо зад нея, окачила бе торбичка на стойка, Миа усети, че нещо започва да се влива в тялото й. Смразяваше и сковаваше кръвоносните й съдове.

— Такааа — каза Карен и отново приседна на масата. — Жалко, не можахме да поиграем повече. Но е най-добре да умреш сега. Иска ми се да остана малко насаме с Марион. Трябва да прекараме известно време заедно, преди да заминем — само тя и аз. Не мога да те оставя тук. — Изсмя се тихо.

— Представи си колко ще е забавно, когато разберат, че си умряла само няколко къщи по-далеч. Ако оцелеят. Тези, които оцелеят. Кой вярва, че ще оживееш, Миа? Мунк? Ким? Онзи Ларшен, дето се мисли за нещо особено? Няма ли да е забавно да разберат?

Миа измънка зад тиксото. Русорижата психопатка не беше съвсем в час — не разбираше, че Миа не може да отговори. Карен барабанеше с ръце по масата, на която седеше. Цъкаше тихо е език. Почеса се по лицето. Стана. Изчезна от зрителното поле на Миа. Върна се с двуцевка. Отвори я, провери дали има патрони и в двете цеви. Затвори пушката и я остави на масата до себе си.

— Този, чието име не назоваваме, обичаше да стреля по животни — обясни тя и пак се почеса по лицето. — В това отношение си приличаме. И двамата обичаме да убиваме разни неща. Толкова е весело да ги гледаш как умират, нали, Миа? Приятно е, когато спират да дишат. Когато отпътуват.

Карен стана и излезе в коридора. Миа чу да се отваря и затваря врата. Слаб полъх свеж въздух се промъкна в стаята. После изчезна. Карен се върна.

— Няма да се застрелям с пушката, ако така предполагаш. На момичетата едва ли ще им хареса да имат учителка без лице, не си ли съгласна? Не, тя е просто така, за всеки случай, ако дойде някой. Човек никога не е достатъчно подготвен, нали, Миа?

Миа пак усети пареща болка в ръката си. Нещо почти металическо се вливаше в кръвта й. Започваше да се затруднява да фокусира погледа си. Опита да се съсредоточи върху екрана. Марион вече не беше там. Дали Карен е слизала долу? Какво бе направила с момиченцето.

Карен поклати глава и се усмихна.

— Беше приятно да ги гледам как падат. Онзи глупак, дето засне филма, падна доста хубаво. За момент си помислих, че може да лети. Точно като Рогер Бакен. Рогер даже имаше крила. Такова удоволствие беше да го наблюдавам. Ти така ли си се чувствала, Миа? Когато си убивала?

За момент Миа припадна, изгуби съзнание, едва не напусна отвратителната стая за вечни времена, потръпна, когато пак се събуди.

Карен бе приготвила куфар.

— А аз бях толкова сигурна, че знаеш — отново се обади тя. — Че знаеш защо.

Сега Миа виждаше Сигри. В бяла рокля. Тичаща на забавен каданс сред полето.

Ела, Миа, ела.

— Маркус Скуг — подхвана Карен. — Сестра ми не беше особено умна, вярно е, но беше мила. Вината не е нейна. Той не беше свестен. Но какво да се прави? Мъже. Не си заслужават, нали? Тя се самоуби, след като ти го застреля. Не със свръхдоза, не, обеси се. Свръхдозата щеше да е по-добре, не мислиш ли, Миа? Като Сигри. На нея не й е било толкова зле, когато е умирала. Не е скочила от дърво с въже на шията.

Карен погледна към вратата, пак се почеса по лицето.

— Да, да, това е любовта. Какво ли знам аз?

Миа вече не успяваше да държи очите си отворени. Не усещаше ръцете и краката си.

Карен стана. Приближи се до нея и я погали по бузата.

— Лек път, Миа Лунен лъч.

Сигри се затича към Миа през полето.

Спря пред нея и я погледна закачливо. Махна на сестра си.

Ела, Миа, ела!

Идвам, Сигри, чакай ме.

Нали аз ще бъда Спящата красавица, а ти — Снежанка?

Да, Сигри, с удоволствие.

Ела, Миа, ела!

Идвам, Сигри. Идвам.

Миа се предаде.

И последва веещата се бяла рокля през златножълтата нива.