Самюел Бьорк
Пътувам сама (83)

83

Марион Мунк пак се събуди със странен вкус в устата си. Сънува толкова хубав сън — вкъщи си е, мама и татко са там и всичко е както преди. Отвори очи и установи, че още е затворена в малката, бяла, студена стая. И същата глупава, огромна рокля. Сви се под тънката завивка и заплака. Не знаеше от колко време е тук — беше трудно да разбере, защото лампите никога не угасваха. Потърси ключа за осветлението, но не намери такъв — само студени стени, без врати и без прозорци. Марион плака толкова много, че в очите й почти не останаха сълзи. Тропа по стените и вика, и плака, но никой не дойде. Първоначално не разбираше защо. Нали винаги идваха, когато плаче? Или мама, или татко — винаги идваха. Както онзи път, когато имаше температура и сънува, че Мечо Пух се е превърнал в огромно чудовище и иска да я изяде. Тогава и мама, и татко дойдоха на секундата. Но тук не идваше никой. В тази стая никой не се грижеше за нея. Беше съвсем сама.

Марион Мунк пъхна палец в устата си и се сгуши на малка топка в леглото. Отдавна бе престанала да го прави, но сега пак започна. Докосна палеца си с език — стана й толкова приятно и спокойно. Облиза си пръста. Имаше нещо странно на нокътя. Извади палеца си от устата и го огледа учудено. Някой беше изрязал нещо на нокътя й.

На него имаше резки, наподобяващи буква. Като буквата на Вивиан в детската градина, „V“. На палеца й имаше „V“. Марион отново пъхна палеца в устата си и започна да изучава с език острите ръбчета на буквата.

Отначало рисуваше. Или поне се опита да рисува, но не беше толкова лесно. Нямаше на кого да покаже рисунките — освен нея тук нямаше никого. Нарисува мама и татко, и дядо. После нарисува супергероиня. Супергероинята беше жена, с която можеше да говори и която щеше да се грижи за нея. След това престоят й тук стана малко по-лек. Сякаш в бялата стая дните не течаха. Вкъщи винаги имаше сутрин и ден, и вечер, и лесно се разбираше кога се случват нещата, но тук това бе невъзможно. През цялото време беше светло и не се чуваха никакви звуци. Освен когато идваше храната през отвора в стената — същия, в който бе стояла тракащата маймуна. Храната бе странна и неособено вкусна, но въпреки това тя винаги я изяждаше, защото беше невероятно гладна. Понякога имаше и шишенце сок, но най-често само вода. Беше много глупаво да яде, защото после й се ходеше до тоалетна. А в стаята нямаше тоалетна, само кошче за боклук и миришеше много лошо. Марион си направи малък капак от хартия от блокчето за рисуване и тогава спря да мирише чак толкова силно. Но изпадаше в ужас винаги когато се налагаше да го вдигне и да седне, защото там вече се бе събрало доста и беше много гнусно.

Макар че през цялото време бе светло, не й беше трудно да заспива. Всеки път се случваше едно и също. Щом се наядеше, заспиваше. А нито веднъж не се почувства изморена. Сякаш й се доспиваше от храната. Сякаш беше някаква вълшебна храна или нещо подобно. Добре помнеше Алиса в Страната на чудесата, с която ставаха странни работи, след като изяде нещо — ставаше ту голяма, ту малка, значи вълшебна храна съществува. Възможно ли бе храната да е вълшебна, въпреки че имаше неприятен вкус?

Марион облиза резката на нокътя си и точно в този момент чу как нещо пак се раздвижва в стената. Брр, врр, вълшебната храна идваше, спускаше се при нея през стената. Стана и се приближи до дупката. Чакаше храната да се приземи. Вече познаваше звука. Брр, врр, брр, врр и дзън. Тогава можеше да отвори и да види какво е яденето. Най-често беше картофено пюре, моркови и зелените неща, които не обича. Карфиол. Не, броколи. Никога пица или наденички, или доматена супа, никога любимите й неща. Марион чакаше звънтящия звук с палец в устата. Никога не чуваше асансьорът да се качва, това наистина беше странно. Той се спускаше. Тя изваждаше храната, изяждаше я и после асансьорът пак се спускаше. Защото беше спала, затова ли? Сигурно това е причината. Заспиваше от вълшебната храна, а после асансьорът в стената се качваше, сигурно беше така.

Чу се „дзън“. Марион Мунк отвори капака, за да види какво има за ядене. Този път я очакваше и шишенце сок, това поне беше хубаво. Обаче храната изглеждаше много зле. Някакви картофени неща и пак зелените. Броколи. Взе чинията и шишенцето от асансьора и седна на стола до бюрото. Порови в храната с вилицата, доставена с нея. Всъщност нямаше апетит. Не й се ядеше, само й се плачеше. Усети напиращите сълзи, но стисна устни. Нямаше никакъв смисъл да плаче. Не и в тази стая. Тук не идваше никой. Без значение колко сълзи пролива. Все пак не успя. Да ги задържи. Седеше с вилицата в ръка и гледаше как сълзите й капят в чинията пред нея.

Ами ако не изяде храната? Не знаеше откъде й хрумна тази мисъл, тя просто изведнъж се оказа в ума й. Ами ако не изяде храната? Какво ще стане тогава? Ще остане ли будна? Щеше ли да чуе как асансьорът се качва? Хвърли бегъл поглед към дупката в стената. Откъде наистина й хрумна? Просто от нищото — и право в ума й. Идеята беше адски добра, нали? Няма да изяде храната и асансьорът ще отиде нагоре. Стана бързо и се приближи до дупката. Отвори капака и надникна вътре. Щеше да се побере вътре, нали? Беше се крила на много по-малки места. Веднъж играха на криеница и тя се скри в кухненския шкаф за тенджери. Никой не успя да я намери, накрая се наложи да изпълзи оттам. А шкафът беше доста тесен, никой не заподозря нищо и всички бяха много впечатлени. Ще измами асансьора, ето какво ще направи. Ще се престори, че е изяла храната, ще изпразни чинията в тоалетната кофа, ще я сложи в ъгъла при другите и ще легне в леглото. Асансьорът се качваше, когато тя спи. А дали и когато се преструва, че спи? Марион застана с гръб към асансьора и взе чинията от масата. Важно бе асансьорът да не вижда какво прави, иначе вероятно ще си промени намерението. Повдигна внимателно хартиения капак на кошчето и бързичко изхвърли в него храната. Веднага седна на мястото си и погледна към отвора в стената.

— Ох, наядох се — възкликна тя високо и се поглади по корема.

Асансьорът остана неподвижен. Очевидно не беше видял нищо.

— Ох, а сега как ми се доспа! — Марион се престори, че се прозява широко.

Остави чинията върху купчината мръсни съдове и отиде до леглото. Легна с лице към асансьора и затвори очи. Лежеше съвсем неподвижно с палец в устата. Умееше да лежи неподвижно. Когато се скри в кухненския шкаф, лежа, без да шукне доста дълго. Толкова дълго, че мама и татко започнаха да я викат. Марион стисна очи и зачака шума от асансьора. Не се чуваше нищо. Обзе я известно нетърпение. Не беше като да лежи в кухненския шкаф. Тогава знаеше, че отвън има някого, че някой я търси. Някой ще се зарадва да я намери. Тук не идваше никой. Тя усети как сълзите напират от вътрешната страна на клепачите й, но успя да ги задържи.

Ако плаче, значи не спи. Асансьорът ще я разкрие. Пъхна палеца си още по-навътре в устата и се опита да мисли за нещо друго. Когато лежеше в кухненския шкаф, си бе устроила игричка. Една историйка. Историйка от „Монстър Хай“, съвсем нейна историйка; не я беше видяла по телевизията, а си я бе измислила сама. Така времето се стопи без никакви проблеми. Представи си, че е Дракулаура и е забравила да си напише домашното. Беше ужасно тъпо, защото учителят скоро щеше да дойде и тя трябваше да му каже, че не го е написала, а не искаше. Макар да минаваше за непукистка, в училище Дракулаура искаше да се представи добре. Другите може и да не вярваха, но тя се стараеше. А сега беше забравила домашното. Не че не искаше да го напише, просто бе забравила. Имаше толкова много други неща за правене. Марион тъкмо се канеше да измисли защо Дракулаура е забравила за домашното, когато изведнъж чу, че асансьорът се задвижва. Брр, врр. Без да се замисля, скочи от леглото и се затича към отвора. Отвори рязко капака и бързо пропълзя в дупката в стената. Асансьорът бе много малък и в началото стъпалото й не влизаше. Тя вече бе в асансьора и той се издигаше, а кракът й остана отвън, в стаята. Придърпа коляното си с един тласък и ето че цялата се озова вътре. Намираше се вътре в асансьора! И той се движеше нагоре!

Асансьорът се изкачваше тежко и скърцаше в стената, а тя не виждаше нищо. Марион се сви, колкото можеше, и опита да не се бои от мрака. Сърцето й биеше силно в малките й гърди, тя не смееше да диша. Брр, врр. Асансьорът се издигаше бавно–бавно и после изведнъж — „дзън“. Спря. Асансьорът спря, без да разбере, че тя е вътре в него. Момиченцето бутна предпазливо капака и за голяма своя радост откри, че той се отваря. Марион Мунк се измъкна от дупката и остана със зяпнала уста.

Беше в някаква всекидневна. В къща, която никога не бе виждала. И тук нямаше прозорци, не, имаше, но бяха покрити със завеси. По средата на стаята до една маса седеше жена. Марион се огледа и тръгна колебливо към нея.

Очите й бяха затворени и устата й бе залепена със сиво тиксо. Към нея бе прикачена тръбичка с вода или нещо друго, изтичащо от торбичка. Марион веднага позна жената, беше я виждала много пъти. Беше приятелка на дядо. И приличаше на индианка. Марион харесваше Миа. Миа винаги се шегуваше с нея, казваше й, че е сладка, винаги й даваше хубави неща, когато дядо не гледа. Сега беше умряла. Беше умряла на стола със залепена с тиксо уста.

Марион Мунк спря безпомощно насред стаята, оглеждайки се трескаво наоколо. Там имаше коридор с обувки и ботуши, точно като вкъщи. И врата. Входна врата. Тя предпазливо се промъкна към нея. Тъпите дрехи й пречеха и издаваха тъпи звуци. Дали да се осмели да отвори вратата? Кой знае какво имаше зад нея, в тази къща, където всичко бе толкова странно.

— Стой!

Стресна се от строгия глас на крещящата жена зад себе си.

— Стой! Стой!

Марион Мунк сложи ръка на дръжката на вратата, отвори я и се втурна навън в мрака, колкото я държаха краката.