Самюел Бьорк
Пътувам сама (41)

41

Лукас бе в рая. Поне така се чувстваше. От много дни очакваше третата разходка до къщата в гората. Lux Domus, Домът на светлината, или, както самият пастор Симон обичаше да я нарича, Porta Caeli, небесни двери. Има ли нещо по-красиво? Porta Caeli. Небесните двери. Цял ден тялото му беше схванато и сега, когато най-сетне стигнаха, когато се намираха толкова близо до небето, едва го свърташе на едно място, но се насилваше да седи мирно на дървен стол до прозореца, докато пасторът проповядваше на децата.

Пасторът бе получил знак от Бог да построи това място. Новият Ковчег. Този път не за животни, а за избраниците. За посветените. Дом на светлината. Небесни двери. Когато дойде Страшният съд, щяха да възкръснат. Никой друг. Само те. Четирийсет души, не повече. По света има и други ковчези, Бог бе разказал на пастора за тях, но не им бе дадено да узнаят къде са. Само, че ги има, но това бе достатъчно — щяха да се срещнат с останалите избраници на небето, когато му дойде времето. На небето. В Божието царство. Където текат синьо-зелени студени реки и всичко е изградено от злато върху килим от тебеширенобели облаци. Вечност. Избраници. Завинаги.

Лукас затвори очи и се остави гласът на пастора да го изпълни. Гласът на Бога — това бе той. Децата бяха най-важни — Бог го бе казал, чистите деца, важно беше да са чисти, деца, пречистени и готови, отворени за небето, както в утробата на майка си. Не омърсени след годините, прекарани на земята, ами чисти; трябва да бъдат пречистени. Дори ако за това се изисква огън. Адски пламъци. Пасторът говореше с мек и спокоен глас, решително, като дясната ръка на Бог — отвън корав, а отвътре мек. Сега в главата на Лукас потекоха реки. Студени, чисти реки се лееха през зелени гори над белите ниви пред златните къщи.

— Деца мои, искам да се явя пред вас, за да поведа хората от мрака към светлината — нареждаше спокойно пасторът. — Ще ви открия истинността на ада, та да повярвате и да се върнете от пътищата на злото, по които сте поели, преди да е станало твърде късно. Аз, вашият Господ, Исус Христос, ще отделя душите ви от телата и ще ги пратя в ада. Ще ви даря с видения за небето и с множество откровения.

Пасторът замълча за момент и зарея поглед в множеството. Обичаше да го прави. Да гледа всички в очите. Беше важно. Всички да видят, че от неговите очи гледат очите на Бог. Лукас също отвори очи и се усмихна. Домът му щеше да бъде до този на пастора. Сам Бог го бе казал. Нямаше много деца, само осем. Пасторът ги беше подбрал, и осемте. Пет момичета и три момчета, всички почти неопетнени — бяха достатъчни няколко проповеди с дружелюбния глас на пастора и щяха да бъдат готови.

Лукас се огледа, за да види онази, специалната, онази, която се казваше Ракел. Децата си приличаха много, това бе и смисълът — всички сме равни пред Бог. И най-накрая я намери. Сини очи и множество лунички. Имаха малко проблеми с нея. Лукас не разбираше защо пасторът вдига толкова шум заради това момиченце. С какво тя бе толкова специална? Ако иска да избяга от Дома на светлината и да прекара живота си в ада, да заповяда. В паството има достатъчно добри кандидати.

Не го бе казвал гласно, разбира се. Пасторът винаги знаеше какво прави. Как впрочем бе стигнал до тази мисъл? Поклати глава, за да се отърси от собствената си глупост и пак затвори очи. Гласът на пастора отново потече в него. Стисна здраво устни, както винаги, за да не му се изплъзне някой приглушен стон.

— Една вечер, докато се молех, ме споходи Господ Исус Христос — продължи пасторът. — От няколко дни бях потънал в молитва в Духа и изведнъж усетих, че Бог идва в мен. Мощта и великолепието му изпълниха цялата къща. Сияйна светлина озари стаята и ме обзе прекрасно чувство на пълнота. Светлината струеше на вълни, те преливаха една в друга и се зараждаха една от друга. Гледката бе изключителна. И тогава Господ ме заговори. Каза: „Аз съм Исус Христос, твоят Господ, и искам да те даря с откровение, за да подготвя светците за моето Второ пришествие и за да въздам справедливост на мнозина. Силите на мрака са истински, а Моят съд е правдив. Дете Мое, ще те заведа в ада чрез Духа Си и ще ти покажа много неща, които желая светът да узнае. Ще ти се явявам много пъти. Ще изведа духа ти от тялото и наистина ще те заведа в ада“. „Господи мой — извиках аз — какво да направя?“. Цялото ми същество искаше да крещи от благодарност за присъствието на Исус. Това бе най-красивата, най-омиротворяващата, най-радостната, най-силната любов, която някога съм изпитвал. От мен започнаха да се сипят славословия към Бога. Веднага пожелах да му дам целия си живот, за да го използва да избави други хора от греха им. По Духа му познах, че Този, Който бе при мен, в стаята, наистина е Исус, Божият син. „Виж, дете мое — каза Исус — ще те заведа чрез Духа си в ада и ще бъдеш в състояние да го опишеш, за да изведеш заблудените от мрака в светлината на Христовото евангелие!“. Душата ми незабавно напусна тялото. Така с Исус се понесохме нагоре, излязохме от къщата и се отправихме към небето.

Пасторът стана и прикани децата да направят същото. Те се подредиха в кръг по средата на помещението. Пасторът кимна на Лукас да застане до тях. Доволен, Лукас стана от стола и хвана две деца за ръцете.

— Да се помолим — призова пасторът и сведе глава.

Скоро цялата стаичка се изпълни с шепнещи гласове.

— Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството и силата, и славата вовеки веков. Амин.

— Амин — повтори Лукас. Не можа да се въздържи.

Porta Caeli, небесни двери. И ето че бяха тук. Сега трябваше само да се подготвят за деня, който щеше да настъпи.

Пасторът отвори вратата и пусна децата. С изключение на Ракел. Винаги искаше да говори допълнително с Ракел. Да не би тя да беше заблудената овца в стадото? Разбира се. Овцата и стадото. Лукас пак изпита угризения на съвестта заради съмненията си относно решението на пастора.

— Добре е Ракел да остане за малко насаме с Бог и с мен — каза пасторът и му даде знак да излезе от стаята.

Лукас кимна и с усмивка се подчини.

— А ти ще пазиш никой да не ни безпокои, нали?

— Разбира се — поклони се Лукас.

Затвори внимателно вратата след себе си. Навън започна да се смрачава, виждаха се звезди на небето. Усмихна се широко и пак усети как топлината се стича по жилите му. Там щяха да отидат. На небето. Нямаше търпение. Радостта му бе тъй голяма, че… дори не можеше да опише колко голяма бе радостта му. Непрестанно, силно, прекрасно чувство пълзеше по тялото му — от корените на косата до върха на пръстите му и надолу — чак до пръстите на краката. Синьо-зелени реки и къщи от злато. Възможно ли е? Възможно ли е това блаженство? Лукас скръсти ръце на гърдите си, усмихна се до уши и си затананика новия, току-що научен псалм.