Самюел Бьорк
Пътувам сама (19)

19

Габриел Мьорк седеше най-отзад в заседателната зала и чакаше докладът да започне. Поздрави всички, ръкува се, каза „здравей“, „здрасти“, без да запомни повечето имена. Там беше и Ким, който го бе посрещнал на улицата, и жена с дълга светла коса, Анете; освен тях присъстваха трима млади мъже, чиито имена веднага се изличиха от паметта му, и един по-възрастен колега, казваше се… не беше ли Лудвиг?

Холгер Мунк влезе в стаята, следван по петите от Миа Крюгер. Миа седна на един стол най-отпред, а Холгер включи проектора и го свърза с портативния си компютър.

— Да, здравейте всички. Днес е първата ни среща. Присъствате в пълен състав и точно това ни е нужно. Сред нас има неколцина нови лица, добре дошли на тях. Не е зле колегите, били тук и преди, да се погрижат да приобщят новите към групата, за да имаме възможно най-голяма полза един от друг. Преди десет дни намерихме Паулине Улсен, а преди осем дни — Юхане Ланге. Първоначално се опитахме да задържим медиите настрана, но решихме да ги използваме за нашите цели. Както сигурно сте научили, днес публикувахме снимки на роклите на момичетата.

Холгер направи кратка пауза, поглеждайки към присъстващите. На Габриел Мьорк му се струваше, че долавя тънка усмивка отвъд сериозния поглед.

— Всъщност беше редно да отпразнуваме, че отново сме на „Марибуесгата“ — добави Мунк бързо. — Но понеже имаме спешна работа, ще го отбележим по-късно.

Габриел се поогледа наоколо. Независимо от сериозната атмосфера, забеляза усмивки и няколко доволни изражения. Тези хора несъмнено се радваха да се видят.

— Някои от вас са в екипа от началото, но други са нови, затова бих искал да запозная всички с всичко. За сведение — инструкциите са качени под формата на пдф-файл на сървъра, той ще проработи в рамките на деня. Тук ще ви помоля да споделяте цялата информация, значи, попаднете ли на нещо, качвате го на сървъра. Всички ще имат достъп до всичко, нещата ще вървят по-бързо и работата ни ще е по-лека, когато дойде време да пишем доклади.

Мунк натисна един бутон на компютърната клавиатура и презентацията започна. Не беше снимката, отпечатана на първите страници на вестниците — две кукленски рокли. Сега се появиха изображенията на изчезналите момичета, облечени в същите тези рокли, и всяко увесено на „своето“ дърво. Габриел Мьорк никога не бе виждал нещо подобно и сега осъзна с какво всъщност се е захванал. Не беше филм. Не беше телевизионно предаване. Беше действителност. Двете момиченца вече ги нямаше. Някой бе отнел живота им. Наистина. Те вече не дишаха. Вече никога нямаше да говорят. Никога повече нямаше да се усмихват. Никога нямаше да тръгнат на училище. Габриел Мьорк се опита да запази спокойствие, насили се да гледа снимките, макар стомахът му да се свиваше. Даваше си сметка, че и бездруго достатъчно бие на очи. Нямаше да се приеме много добре, ако припадне на първия инструктаж.

— Паулине Улсен и Юхане Ланге — подхвана Мунк. — Шестгодишни. Щели са да тръгнат на училище наесен. Паулине е обявена за издирване преди четири седмици. Юхане — преди три.

Нови изображения — бяха на някакви карти.

— Паулине е изчезнала от детската градина към църквата в квартал „Скьойен“ и е открита в Маридален. Юхане е изчезнала от детската градина „Лиле Екеберг“ и е открита в гористата местност Крукскуген, недалеч от „Хаделансвайен“. Трудно е да се определи с точност времето на смъртта на двете момичета. За определен период явно са били държани живи, преди да бъдат облечени в тези дрехи и изложени така, че да ги открием.

Мунк пак натисна един бутон на клавиатурата и се появиха нови снимки. Габриел не издържаше да ги гледа и на моменти поглеждаше надолу към обувките си.

Боже Господи. На какво се беше съгласил. Тези момичета бяха мъртви. Наистина. Жертви на гротескна игра.

Сега му се искаше да се върне в леглото, усещаше как животът му се е променил само за няколко минути. Щеше му се никога да не бе виждал тези снимки. Да не знае за съществуването на такива хора. Които извършват подобни действия. Изведнъж се почувства много уморен. Налегна го неизпитвана досега тъга. Беше дочувал, разбира се, че такива неща стават, но не го бе осъзнал. Беше прекалено нереално, не, прекалено реално, дяволски реално, беше такова, каквото е. Габриел пое дълбоко дъх и положи усилия да се съсредоточи, за да остане спокоен.

— Няма следи от сексуално насилие — продължи Мунк. — Момичетата са били измити, ноктите им — изрязани и почистени, косата им — сресана. И двете момичета са носили на врата си табелки от „Норуиджиън“. „Пътувам сама.“ И двете са имали ученически чанти на гърба си. И двете са убити със свръхдоза упойващо вещество. Несъмнено става въпрос за един и същи извършител — двете отвличания и убийства са били подробно планирани. Паулине е намерена от Валтер Хенриксен. Името му фигурира в регистрите ни, но не за подобно престъпление, а за два случая на шофиране в нетрезво състояние преди няколко години. Няма основание да мислим, че е замесен. Юхане е била намерена от двама братя, Тобиас и Торбен Ивершен, на тринайсет и на седем години. Пастрокът на момчетата, Микаел Франк, също е наш познайник, лежал е шест месеца в затвора за някакви дреболии, но това не е причина да го подозираме. Разпитите, проведени в районите, където са открити жертвите, засега не са ни довели до нищо съществено, но както знаете, е забелязана кола, бял ситроен с неизвестна година на производство. Може да се окаже интересно.

Мунк отново натисна бутон на клавиатурата и този път се появиха снимките от вестниците. Отпи глътка вода от бутилката, оставена на бюрото, и продължи.

— Роклите са копия на кукленски рокли, специално ушити по мярка на момичетата. Ако извършителят ги е ушил сам, вероятно няма да стигнем доникъде, но допускаме вероятността той, или тя, да е възложил изработката им на човек в пълно неведение за какво ще послужат. Затова вчера разпространихме новината чрез вестниците, с надежда някой да ги разпознае. Още няма нищо, Анете, нали? — Той се обърна към светлокосото момиче.

— Нищо — потвърди Анете. — Но още е рано.

— Права си — кимна Мунк. — За тези, които не знаят, Анете е връзката между нас и „Грьонлан“, всяка комуникация става чрез нея. От нас няма да изтича информация. Има причина да се крием тук, нали, Ким?

— За да можеш да пушиш на верандата.

Сред присъстващите се разнесе сподавен смях.

— Благодаря ти, Ким. Затвори вратата на излизане. Но сериозно, това не е за пренебрегване. Не говорете с никого — нито с журналисти, нито с колегите в „Грьонлан“, нито с роднини, приятели, с жени, гаджета, партньори, любовници или в твоя случай, Ким — с кучето ти.

Хората пак се засмяха. Габриел Мьорк се огледа, не разбираше как е възможно някой да се смее на такова нещо, но после осъзна, че всъщност те можеха да направят само това. Дистанция. Трябваше да държат чувствата си на разстояние. В противен случай как щяха да мислят трезво, да си вършат работата добре.

Не изпитвай дълбоки чувства. Не се ангажирай емоционално.

Пое си дълбоко дъх и опита също да се засмее, ала не издаде нито звук.

— Ние сме знаещите — продължи Мунк — и това, което знаем, го пазим за себе си. Ще получим всичко необходимо, достатъчно е да говорим с Анете. Без значение какво искате, обръщайте се към Анете, за това разследване ресурсите ни са неограничени.

— Какво значи „неограничени?“

— Значи без никакви ограничения — натърти Мунк. — Извънредно работно време, коли, техника, персонал. Този случай е основен приоритет не само за нас и „Грьонлан“, този случай засяга цялата държава. Заповедите идват от най-високо равнище и с това нямам предвид Микелсон.

— От министъра на правосъдието ли? — попита един от мъжете, чиито имена Габриел не помнеше.

Главата му беше обръсната и изглеждаше някак страховито, като злодей от филм.

— От него — също — кимна Мунк.

— От министър-председателя?

— Администрацията на министър-председателя е в течение, да — каза Мунк.

— Нали тази година няма избори? — нахили се мъжът с обръснатата глава.

— Винаги има избори, Къри — усмихна се Ким.

Къри. Значи така се казва. На Габриел му се стори, че той бе казал „Кари“.

— Какво ви е мнението за министър-председателя на мен ми е абсолютно безразлично — продължи Мунк, вече с малко по-рязък тон. — Двете момиченца можеха да се вашите дъщери и не само ние се чувстваме така — цялата страна е съпричастна, вижте в интернет, по новините, страната ни е в траур, в шок. Не разследваме случая само за да въздадем справедливост на семействата на момичетата. Навън положението е извънредно, хората са смъртно уплашени, така че не ми пука какви са политическите ти убеждения, Къри. Цялото правителство ни подкрепя, както казах, това значи неограничени ресурси. Не е наша работа да търсим политически подбуди. Ще намерим извършителя — това ни е задачата. Ясно?

За момент в помещението стана неловко. Въпросният Къри не каза нищо повече, сведе глава и се заигра с пръстите в скута си. Досега Габриел не беше виждал Мунк такъв. По телефона и в офиса той му се бе сторил мил и спокоен, кротък, същинско голямо плюшено мече. Сега изглеждаше по-скоро мечка. В очите и в думите му имаше мрак. Лека–полека взе да разбира защо той е шефът тук, а не някой от другите.

— Както всички знаете, Миа се върна — продължи Мунк, възвърнал обичайното си разположение на духа.

— Здравейте пак. — Миа Крюгер бе седяла мълчаливо по време на цялото съвещание, но сега стана и се приближи до екрана.

В залата се разнесоха слаби ръкопляскания и подсвиркване.

— Благодаря на всички, радвам се, че се завърнах.

Габриел погледна скришом към Миа, не смееше да се заглежда много, страхуваше се, че няма да може да откъсне очи от нея. Цялата среща му идваше в повече. Паулине и Юхане висяха мъртви, а сега самата Миа Крюгер стоеше само на няколко метра от него. Не само Габриел Мьорк се бе влюбил на времето в нея. Имаше специални страници за Миа Крюгер във фейсбук. Едва ли продължаваше да е така — не беше съвсем сигурен — но навремето имаше. Всъщност се беше чудил дали да не хареса някоя от тях, но като хакер Габриел Мьорк знаеше за възможността всички действия в интернет да бъдат проследени до най-малката подробност, затова много внимаваше какво прави там. Носеха се слухове, че Миа Крюгер е застреляла съвсем преднамерено гаджето на сестра си, някакъв наркоман. Вестниците следяха случая в продължение на няколко седмици, докато постепенно го изместиха други теми. Според окончателния доклад не беше направила нищо лошо, но въпреки всичко очевидно я бяха отстранили за известно време.

Слабичкото момиче с гарвановочерна коса бе облечено в черно-бял пуловер с висока яка и тесен черен панталон с ципове на бедрата. Изглеждаше изтощена, с посърнал поглед, и беше много по-слаба, отколкото на снимките във вестниците. Миа Лунния лъч. Така я наричаха в интернет. Прозвището й произлизаше от някакъв комикс, за който Габриел нямаше спомен — беше прекалено млад, но знаеше, че се казва „Сребърна стрела“. През осемдесетте, според мълвата, всички малки момченца били тайно влюбени в една от героините — прелестната индианка Лунен лъч^[1].

Все пак не успяваше да се въздържи да не се взира. Миа Крюгер. Нямаше много известни норвежки следователи, разследващи убийства, навярно затова. Красива, млада, талантлива синеока норвежка, с вид на индианка, бе замесена в голям скандал, идеална храна за таблоидите. Как да не му стане жал за нея? Тя изглеждаше наистина изтощена. Тънките й крака бяха обути в тежки мотоциклетни ботуши, чиито катарами подрънкваха при всяко движение. Носеше сребърна гривна на едната си китка и кожено ремъче, завързано на другата. Във форумите в интернет се разказваха истории и за двете украшения. Сребърната гривна получила като подарък от сестра си, умряла от свръх доза. За ремъчето се говореше, че го е взела от някакъв латвиец, заподозрян в убийството на младо момиче, което бил вкарал в Норвегия, за да проституира. Било в началото на кариерата й и латвиецът успял да предизвика съжаление у нея. По време на разпит го оставила без белезници. Той я нападнал с макетно ножче, скрито в ботуша му. Лицето й било покрито с кръв, но се справила с нападателя си, а после използвала неговото ножче, за да свали ремъчето от китката му. Оттогава го носела, за да й напомня да не бъде слаба. Едва не загубила окото си. От мястото си Габриел виждаше белега. Слухове и истории. Не знаеше дали нещо от това е вярно, но все пак беше удивително. Сега тя стоеше пред него. И щяха да работят заедно.

Миа Крюгер, обгърнала тялото си с една ръка, говореше бавно, внимателно подбирайки думите си. Габриел почти се напрягаше, за да чуе какво казва.

— Повечето факти са известни на всички, но ще разгледаме някои неоповестени детайли, защото мислим, че са важни.

Миа натисна един бутон на клавиатурата на Холгер и на екрана се появи ново изображение.

— Момичетата са носели ученически ранички, когато са ги намерили. В раничките имало учебници. На първата страница на учебниците е написано име. На учебниците на Юхане Лангес пише Юхане. Обаче на книгите на Паулине е написано Рине ЮВ.

На екрана изникна следващата снимка.

— Защо?

Миа Крюгер леко се усмихна.

— Благодаря, Къри. Чувам — все така търпелив си. Радвам се да те видя.

— Остави Миа да се изкаже — обади се Мунк раздразнен.

— Значи, на учебниците на Юхане пише Юхане. На учебниците на Паулине пише Рине ЮВ. Както всички виждате, в тези престъпления няма нищо случайно. Всичко изглежда обмислено до най-малкия детайл. Извършителят е знаел какво прави, знаел е имената на момичетата, това е причина да смятаме, че дълго ги е проучвал, преди да ги отвлече. Ще се върнем на това, но…

Миа Крюгер спря за момент, прокашля се и притисна ръка по-силно към тялото си. Мунк се надигна и й предложи глътка от бутилката вода. Тя поклати глава и продължи с тих глас.

— Двата случая несъмнено са свързани, но имаме и причина да смятаме, че имат отношение към друг случай, който не успяхме да разрешим преди няколко години.

Тя пак натисна бутон на клавиатурата.

— През 2006 г. от болницата в Хьонефос изчезна бебе. Няколко седмици по-късно шведският санитар на име Юаким Виклунд бе намерен обесен в квартирата си. На пода под него се търкаляла напечатана на пишеща машина бележка, с която той поемал вината за отвличането. Така и не открихме бебето. Разследването беше прекратено.

Миа Крюгер пак спря. Все пак отпи глътка вода от бутилката. Не беше във форма. Вече го виждаха всички. Това толкова твърдо по принцип момиче потръпваше, като че ли се затрудняваше да накара главата си да работи нормално.

— Двамата с Холгер — продължи тя, след като си пое дъх, — сме напълно убедени, че името Рине ЮВ, написано на книгата на Паулине, е послание от извършителя. Каква е целта му все още не е съвсем ясно, но мислим, че ЮВ означава Юаким Виклунд, а Рине чисто и просто значи, „не“.

Слаб шепот премина сред събралите се. Явно всички изпитваха дълбоко уважение към Миа и към ума й.

Мунк отново взе думата.

— Следователно повторно отваряме случая „Хьонефос“. Цялата документация ще бъде преразгледана — наново ще бъдат проучени всички разпити, всички свидетелства, всички имена, свързани със случая. Искам ти да се заемеш с това, Лудвиг, понеже тогава беше с нас. Вземи Къри, защото той не беше. Един запознат и един нов поглед — така, мисля, е добре.

И възрастният мъж — оказа се Лудвиг — и този с обръснатата глава — Къри, който бе толкова нетърпелив да коментира политиците — кимнаха.

— Така, това е следа номер едно, „Хьонефос 2006“, Лудвиг и Къри. Следа две, роклите. Анете ще координира постъпващите в „Грьонлан“ сведения и ще го прави с Миа и мен. Евентуални заподозрени…

Холгер пак вдигна очи.

— Шире?

Висок, слаб мъж с къса черна коса и големи очила откъсна очи от записките си.

— Да. Аз и Трон ще се заемем, но списъкът не е дълъг. Засега имаме насилници, случаи на сексуално посегателство. Честно казано, не съм съвсем сигурен какво точно търсим. Виждали ли сме нещо подобно? Нима? Аз поне не съм. Направихме няколко международни списъка с нашите приятели из Европа, най-вече от Белгия, където разполагат с имената, свързани с Марк Дютру. Обаче там се касае за тежко сексуално посегателство, за разлика от нашия случай; като него на практика няма никъде. Ако трябва да съм напълно откровен, хората там поклащат глава, но разбира се, продължаваме да търсим.

— Добре — кимна Мунк. — Да, забравих да кажа още нещо. Получихме нов софтуер за база данни, който ще бъде инсталиран в рамките на деня. Всичко въведено там — имена, показания, каквото и да е — веднага бива сверено с всички останали достъпни бази данни, нашите и други. Ако някой се затруднява да работи с него, да се обърне към Габриел Мьорк, новия ни нърд. Запознахте ли се всички с Габриел?

Младият човек трепна, като чу името си. Вдигна очи и видя, че всички се бяха обърнали към него.

— Здрасти, Габриел — подвикна някой.

— Здравейте, всички — отвърна Габриел притеснен.

Все едно пак беше на училище. Ей сега трябва да стане, да каже нещо, но за щастие му се размина. Нямаше никаква представа за каква база данни става въпрос. Мунк го погледна и смигна.

— Не успях да ти кажа за това, но ще говорим после. Става ли?

— Окей. — Габриел се зарадва, защото Миа Крюгер отново заговори.

— Не знам колко от вас са разбрали…

Тя натисна бутона на клавиатурата.

— Но когато преглеждахме Паулине, на малкия пръст на лявата й ръка намерихме число на нокътя. Числото едно. Както виждате…

На екрана се появи нова снимка.

— При Юхане имаше абсолютно същото — числото две, две черти, на безименния пръст на лявата ръка.

— Мамка му! — спонтанно се обади полицаят Лудвиг, по-възрастният мъж с кръглите очила.

— Да, нали — кимна Миа и го погледна.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Къри.

— Ще има и други — отвърна Анете.

В стаята настъпи тишина.

— Имаме всички основания да смятаме, че Паулине и Юхане са били само първите жертви. Ще има и още, да. За съжаление.

Мунк пак бе взел думата.

— Затова ще обръщаме особено внимание на случаи на отвличане. Изчезнали. Момиченца на по шест години, дори да ги е нямало само за половин час. Ще бъдем максимално бдителни, нали?

Присъстващите кимнаха.

— А сега имам нужда от цигара. Ще направим десет минути почивка и после ще се видим пак тук.

Мунк измъкна пакет цигари от джоба на сакото си и се запъти към верандата за пушачи, плътно следван от Миа. Габриел не знаеше какво да прави. Гледката на снимките на момиченцата беше потресаваща. А щеше да има и още. Вдиша дълбоко, изпълвайки с въздух корема си, и излезе в коридора, за да си вземе кафе.