Самюел Бьорк
Пътувам сама (64)

64

Емилие Исаксен шофираше по „Рингволвайен“. Тя отскоро живееше в Хьонефос, не повече от година, и изведнъж й хрумна, че може би ще е по-бързо да кара по „Хаделансвайен“, а после да продължи към стария път „Рингволвайен“ — там отиваше. Емилие Исаксен, учителка по норвежки, имаше много ученици от този район, на няколко километра от центъра. Превключи на втора скорост и зави по „Йермунбувайен“.

През целия си гимназиален курс знаеше, че ще стане учителка. Намери си работа веднага след учителския институт и й хареса още от първия ден. Много от учителите в училището разговаряха с нея и й даваха добронамерени съвети: колко е важно да се грижи за себе си, да не взема твърде много работа за вкъщи, да не се привързва прекалено към учениците, но тя не работеше така. Затова и сега пътуваше с колата си.

Забеляза прекрасното слабичко момче с будните очи още през първия им час. У него имаше нещо. Нещо, което й убягваше. Съучениците му го харесваха — не беше това. Нещо с… тя не го разбра в началото, но малко по малко й се изясни. Майка му никога не идваше на родителските срещи. Нито пастрокът му. Не отговаряха на писмата й, нито на телефонните й обаждания. Изобщо не успяваше да се свърже с тях. А после започна да забелязва синините. По лицето му. По ръцете му. Не му преподаваше гимнастика, затова не бе виждала дали има синини и по тялото му, но подозираше, че са на много места. Говори с учителя по физическо, ала той имаше старомодни разбирания. Децата падали и се удряли, особено немирните момчета в седми клас. Какво точно я тревожело? Пробва да го разпита предпазливо. Добре ли е? Как вървят нещата вкъщи? Тобиас обаче не пожела да говори за това. Но тя го прочете в погледа му. Нещо не беше наред. И другите учители може и да си затваряха очите за подобни случаи, не искаха да се месят, оправдаваха се с правото на личен живот, но не и Емилие Исаксен.

Отсъства от училище цяла седмица. Тя звъня по телефона няколко пъти, но никой не отговори. Подпита предпазливо из училище и разбра, че и братчето на Тобиас е отсъствало. Първо говори с педагогическо-психологическата служба, без да споменава имена, само им зададе няколко въпроса. Какво се предприема в подобни случаи? Как да процедира? Получи малко неясни указания, никой не пожела да й обясни какво точно да направи. Без наличието на доказателства се налага човек да действа внимателно. Емилие Исаксен го бе чувала и преди, но възнамеряваше да се остави да я спрат. Какво толкова лошо щеше да стори? Искаше само да му даде домашните. Да поговори с майка му. Евентуално да уговори родителска среща. При желание от нейна страна щяха да я проведат у тях, ако майката на Тобиас се затруднява да излиза от къщи. Би било нетрадиционно решение, но не виждаше с какво ще навреди. Ще бъде любезна. Няма да ги обвинява в нищо. Иска само да помогне. Най-вероятно всичко си е наред. Сигурно са заминали на почивка, без да поискат разрешение двете момчета да бъдат освободени от часовете. Или пък и двамата са болни, в училище върлуваше пролетен грип и сред учениците, и сред учителите. Има куп причини едно дете да отсъства от училище.

Тя продължи по стария „Рингволвайен“ и накрая намери адреса. Или, изглежда, адресът не бе точен — едно отклонение навлизаше навътре в гората. До пътя забеляза пощенска кутия с табелка „Ивершен/Франк“. Реши да паркира там и извървя пеша останалия път до къщата. Сградата бе неголяма, червена, заобиколена от няколко малки постройки, навярно някога, преди много време, това е бил малък, спретнат чифлик. Сега представляваше по-скоро хранилище за скрап. В двора се въргаляха части от коли, имаше купчини… да, би казала боклук, на много места. Приближи до входната врата и почука. Не последва отговор. Почука още веднъж и чу стъпки отвътре. Вратата се отвори и се подаде малко, мръсно личице.

— Здравей — поздрави момченцето.

— Здравей. — Емилие се наведе, за да не изглежда толкова голяма. — Ти ли си Торбен?

Момченцето кимна. По лицето му имаше следи от конфитюр, а ръцете му бяха мръсни.

— Аз съм Емилие, учителка съм на Тобиас, сигурно си чувал за мен.

Момченцето пак кимна.

— Той те харесва. — Торбен се почеса по главата.

— Колко хубаво! Чудех се къде е Тобиас. Вкъщи ли си е?

— Не.

— А мама вкъщи ли си е? Или новият ти татко?

— Не — повтори детето.

Емилие виждаше, че Торбен е на път да се разплаче.

— Самичък ли си вкъщи?

Той кимна.

— Храната свърши — съобщи тъжно момченцето.

— От колко време си сам?

— Не знам.

— Колко нощи минаха? Колко пъти беше тъмно?

Малкият се замисли.

— Шест или седем — каза той.

Емилие Исаксен почувства как я обзема ярост, но не го показа.

— Имаш ли представа къде е Тобиас?

— Той е при християнките.

— Къде е това?

— Горе в гората, при Литьона. Там преследваме бизони. Много съм добър.

— Браво. Сигурно е забавно. Откъде знаеш, че е там?

— Написал ми е бележка и я е сложил на тайното ни място.

— Значи си имате тайно място?

Момченцето се подсмихна.

— Да, само ние знаем за него.

— Много хубаво. Може ли да видя бележката?

— Може. Искаш ли да влезеш?

Емилие се замисли. Нямаше право. Не беше редно да влиза в нечий дом без позволение. Тя се огледа. Нямаше жива душа. Момченцето бе стояло само в къщата почти седмица и нямаше храна. Това преминаваше всякакви граници.

— С удоволствие — усмихна се Емилие Исаксен и влезе след него.