Самюел Бьорк
Пътувам сама (38)

38

Миа стоеше на тротоара пред хотела и се чудеше защо се съгласи да отиде с Мунк в старческия дом „Хьовиквайен“. След закуската със Сюсане веднага пак си беше легнала. С известни угризения, разбира се, но бе неописуемо изтощена; лекарствата, които сама си предписваше на остров Хитра, още тежаха на тялото й. А и тя работеше през цялото време, главата й никога не бездействаше, независимо дали лежи под завивките, дали се вози в кола, или е в офиса, постоянно беше на работа. Мислите й никога не я оставяха на мира. За момент си представи, че е на своя остров. При изгрева и морето. Нуждаеше се от повече сън. Стана прекалено късно. Защо сам не говори с майка си? Извади една таблетка за смучене от джоба си. Чудеше се дали да му се обади, да си измисли извинение, но беше прекалено късно. До бордюра спря познатото й ауди, тя тихо изруга и се настани в купето. Холгер не изглеждаше особено приветлив, но Миа нямаше желание да го разпитва.

— Налага се да си вземеш още един телефон — подхвана Мунк.

— Защо? — Тя извади нова таблетка от джоба си.

— Снощи ми се обади.

— По дяволите, знаех си.

— Пияна ли беше?

— Срещнах стара приятелка от Осгорщран.

— Разбирам. Не помниш ли, че ни подслушват?

Миа не отговори. Опитваше се да си припомни какво беше казала, но не успяваше. Все едно.

— И така, какво откри? — попита Мунк.

— Рогер Бакен е имал приятелка. Излизал е с нея, когато е бил Ранди.

— Познаваме ли я?

Миа поклати глава.

— Не, но има разноцветни очи.

— Разноцветни? — учуди се Мунк. — Възможно ли е?

— Да, едно синьо и едно кафяво. Сигурно вродено заболяване.

— От това следва ли нещо?

— Трябва да опитаме всичко, не мислиш ли?

— Абсолютно.

Мунк отвори прозореца и запали цигара. Миа нямаше желание да диша цигарен дим в автомобила, особено в днешното си състояние, но си замълча. Мунк изглеждаше изтощен. Прекомерно.

— Още нещо?

— Да — каза тя. — Габриел успя да възстанови един номер от телефона на Бакен.

— Чух — кимна Мунк. — Вероника Баке. Починала през 2010 г.

— Открихте ли нещо за нея.

— Не много. Последният й адрес е бил във Вика, където е живяла заедно с правнука си, някой си Бенямин Баке, актьор. Чувал ли си за него?

— Играе в Националния театър. Звезда е — според списание „Се-о-хьор“.

Миа се замисли. Днес мисълта й течеше мудно. Мозъкът й беше същинска каша. Реши да не пие повече. Не и преди да разрешат случая. Ако изобщо го разрешат. Чувстваше се уморена. За момент изпита раздразнение, задето бе позволила на Сюсане да я разсее. Трябваше да се задълбочи за по-дълго в материята. Беше на прав път. Там имаше нещо, ала не бе успяла да го улови съвсем.

— Някой е разполагал с телефона й в продължение на две години. Плащал е всички сметки, затова абонаментът не е бил прекъснат. Нали? — попита Миа.

— Да, няма друг начин — промърмори Мунк.

— Какво мислиш тогава? Правнукът, който е имал достъп до сметките? Онзи актьор?

— Напълно възможно е. Опитах да се свържа с него днес, но отиваше на репетиция. Наложително е да говорим с него възможно най-скоро.

— Какво става с рака на белия дроб? — заяде се Миа и отвори прозореца от своята страна.

— Не се и опитвай — изръмжа Мунк. — Аз не пия, не…

— … не докосваш кафе, следователно имаш право, по дяволите, на една цигара. Наясно съм — подсмихна се тя.

— Има ли причина да си в толкова добро настроение?

— Не — отвърна Миа. — Мисля, че открих нещо. Може би.

— Какво?

Мунк излезе от „Драменсвайен“ и свърна по „Хьовиквайен“.

— Символиката… — продължи Миа.

— Е?

— Не ти ли се струва малко противоречива?

— Възможно е. Това е твоята област.

— Не, сериозно, Холгер. Така смятам.

— Разбирам, но съм безсилен да следвам всички криволичения на мисълта ти. Ще ми се завие свят.

Последните думи той промърмори, докато паркираше пред дома за възрастни хора „Хьовиквайен“.

— Пристигнахме — въздъхна и изключи двигателя.

„Ако беше вярващ, положително щеше да се прекръсти“ — помисли си Миа. Холгер Мунк очевидно не изгаряше от желание да проведе този разговор.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Отпусни се.

— Имам нужда от още една цигара — оплака се той и излезе от колата.

Миа го последва и си свали слънчевите очила. Почувства се в малко по-добра форма. А и тук, в Хьовик, беше чудесно. Радваше се, че все пак дойде.

— Изпитай ме — подкани я Мунк и запали цигара.

— Сега ли?

— Да, защо не? Покажи ми какво има в главата ти.

— Окей — съгласи се Миа и седна върху капака на двигателя. — Кой беше първият знак, който ни даде извършителят?

— Не издирваме ли жена?

— Остави сега това. Кой беше първият знак?

Мунк сви рамене.

— Роклите?

— Не.

— Чантите?

— Не.

— Евангелие на Марко 10:18, „оставете децата да дохождат при Мене“?

— Не.

— А кой?

Мунк въздъхна и дръпна от цигарата.

— Рине ЮВ — отговори Миа.

— И защо да е първи?

— Защото не се връзва. Всичко останало е логично, нали? Част е от цялостна картина, но не там трябва да търсим. Трябва да търсим отвъд нея.

— И? — Мунк бе видимо заинтересуван.

— Кое е първото, което не се връзва?

— Името, написано върху книгата?

— Точно така. Това е ясен сигнал, нали?

— Сигнал за какво?

— За осъзнатост, Холгер. Слушаш ли ме, за бога?

— Осъзнатост ли?

— Не, предавам се — въздъхна Миа.

Холгер вдъхна бавно дима от цигарата и го изпусна към пролетното слънце.

— Добре, осъзнатост — повтори. — Всички други знаци издават афекти. Измиването. Роклите. Училищните принадлежности. Рине ЮВ е написано съзнателно. Преднамерено е. Направено е от буден човек.

— Браво, Холгер — иронично изръкопляска Миа.

— Да, и аз разбирам нещичко.

— И какво означава Рине ЮВ?

— Хьонефос.

— Именно. А кой е вторият знак?

— Свинската кръв?

— Не, тя е третият.

— Кой е вторият?

— Помниш ли трите съобщения в телефона на Рогер Бакен.

— Да.

— Кое не е логично.

— Някое от тях логично ли е?

— Божичко, стегни се, Холгер. Икар е летял прекалено близо до слънцето. Орлови криле. „Bye, bye, birdie“, мюзикъл за обратни. Бакен е бил гей и е имал татуировка на орел. Всичко се връзва, но не и „Who’s there“. Това е несвързано, излишно е.

— Това ли е вторият знак? „Who’s there?“.

Миа кимна.

— И какво означава?

— Не съм сигурна, но вчера открих, че е първата реплика от „Хамлет“.

Мунк запали още една цигара и погледна нервно към входната врата. Миа едва не се разсмя. Възрастният мъж, началник на Специалния отдел, изпитваше затруднения да се противопостави на собствената си майка.

— А „Хамлет“ скоро има премиера в Националния театър. Телефонът на Вероника Баке? Правнукът? Там ли трябва да търсим?

— Не съм сигурна. — Миа се замисли. — Открих какво трябва да търсим, но не и защо. Дотук стигнах.

— Значи свинската кръв е номер три?

Миа потвърди.

— И какво означава?

— Казах ти, не знам повече. — Миа извади хапче за смучене от джоба си. — Впрочем, ще влезем ли, или ще стоим тук цял ден? Ако ни стане скучно, можем да посетим игрището за голф „Балерю“.

Миа посочи една табелка от другата страна на пътя.

— И защо? — полюбопитства Мунк.

— Интересно име, не мислиш ли? Игрище за голф „Балерю“?

Мунк поклати глава. Не разбираше защо тя е в добро настроение, не разбираше шегата и не мислеше, че му предстои нещо смешно. Загаси цигарата, тръгна пред нея нагоре по стълбите и влезе в дома.