Самюел Бьорк
Пътувам сама (36)

36

Миа Крюгер седеше със слънчеви очила на най-горния етаж в хотела, където сервираха закуската. Главата я болеше изключително силно и не си спомняше как е завършила предишната вечер. Подкрепяше Сюсане, но на път към къщи двете успяха да влязат в още един бар. Къде бяха ходили? Миа погълна чаша портокалов сок и се насили да преглътне няколко хапки бекон. Постъпи детински и малко съжаляваше, а сега й беше зле. Дали се бе обадила на Холгер, докато беше пияна? Нещо дълбоко в нея й нашепваше, че е искала непременно да му разкаже какво е открила, че не е могла да чака. Все едно. Сюсане излезе от тоалетната и стигна до масата почти лазешком. Едва изтрезняла, изглеждаше по-зле и от Миа.

— Трябва да престанем с това — въздъхна Сюсане, сякаш прочела мислите на Миа.

Отпусна се на стола и си хвана главата.

— Абсолютно — кимна Миа. — Лоша компания.

— Аз ли съм лоша компания? — стъписа се Сюсане.

— Не, не, нямах това предвид. Движим се в лоша компания, не е по наша вина — усмихна се Миа.

— Актьори. Проклети себични маймуни. На кого всъщност му пука за тях? Шайка кръвосмесители — спят един с друг и говорят един за друг и си въобразяват, че хората се интересуват кой каква роля е получил и какво си мисли той за това, какво си мисли тя за това, какво си мисли той за това, че режисьорът спи с някоя друга, а не с нея.

— Излей си мъката — подсмихна се Миа иззад слънчевите си очила.

— Да, дявол да го вземе. Виж ме! Още съм като гимназистка.

Вчера Миа стигна толкова близо до нещо, почти му намери решението. Сега искаше единствено да се затвори в хотелската стая и да се вглъби пак в материалите от следствието. Там се чувстваше най-добре. Потънала дълбоко в мислите си. В случая. Там си беше у дома. Беше й хубаво да се намира там.

— Мамка му, имаме костюми и маски днес в дванайсет. Съвсем бях забравила — стресна се Сюсане.

— Костюми и маски ли?

— Първа репетиция с костюми, реквизит и всичко останало.

Миа си погледна часовника.

— Ще стигнеш навреме. Едва десет и половина е.

— Защо беше написала първата реплика от „Хамлет“ на онези листове снощи?

— Работа — отсече Миа. — Не мога да ти кажа.

— Разбирам — кимна Сюсане. — Само ми се стори малко странно.

— Сигурно е така — отвърна Миа.

— За изчезналите момичета ли става въпрос?

— Нищо не мога да издам, Сюсане.

— Казах на един човек в театъра, че те познавам. Глупаво ли постъпих?

— Не, няма нищо. Защо?

— В ансамбъла ни има едно момиче, Перниле Линг. Играе Офелия. Тя е леля на едното издирвано момиченце. Беше съсипана.

— Така ли? — изненада се Миа.

— Да, Андреа. Нали знаеш?

— За това не мога да кажа нищо, Сюсане.

— Да, разбира се. Просто ми изглеждаше странно.

— В какъв смисъл?

— Ами момиченцето изчезна непосредствено преди да поставим пиесата, а ти беше написала първата реплика в твоите бележки. Помислих си, че е възможно да има връзка.

Миа се усмихна и сложи длан върху ръката на приятелката си.

— Да не говорим повече за това, имате си достатъчно драматизъм в театъра, нали? Това са само съвпадения, нямат нищо общо.

— Окей — изгледа я Сюсане. — Проклет алкохол! От него само ставам тревожна.

— Съгласна съм — усмихна се Миа. — Повече никога няма да пия.

— Да, и аз винаги казвам така на другия ден — подсмихна се Сюсане. — Но веднага щом ми мине, и забравям. Не е ли изумително?

— Да, напълно непонятно — потвърди Миа.

— А сега е време да вървя — стана Сюсане. — Искам да се прибера и да се преоблека преди репетицията. Ще ме гледат накриво, ако съм с дрехите от вчера. В такива случаи всички се оглеждат и се чудят дали още някой не се е прибирал вкъщи. Нали разбираш?

— Разбирам. — Миа също стана и прегърна Сюсане.

— Благодаря за помощта. Ще се видим ли пак скоро?

— С удоволствие — увери я Миа. — Но без бира. Чай или нещо подобно.

— Става — усмихна се Сюсане.

Светлокосата приятелка на Миа си взе чантата и излезе от хотелския ресторант, като й махна за довиждане, стараейки се да изглежда възможно най-трезва.