Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (91)

„Това мога да си го представя!“

С „Адският лагер“ не загубих всичко — само една година от живота си. Не мисля, че достигнах покоя, който следва разбирането, но нещо в мен прегоря, нещо, което имаше общо със старото ми желание да побеждавам, и колкото и странно да изглежда, това желание не ми липсва. Трябваше да се принудя да изчитам всички сценарии, които се бяха насъбрали на купчини върху бюрото ми, докато преследвах филма си.

Едно странно нещо започна да се прокрадва в живота ми: вървях по пълните с хора улици в Ню Йорк и всяко лице, което виждах, ми напомняше някого, когото съм познавал, всяка случайно дочута фраза ми звучеше познато, всеки парфюм ми напомняше жена, с която съм бил. Когато четях нов сценарий, след десет или петнайсет страници вече си припомнях останалата част от историята.

Нима паметта ми бавно вземаше връх над въображението ми? Може би въображението е само качество на младостта, може би то само компенсира липсата на жизнен опит? Ако е така, не искам и да чуя потвърждението — давам си кураж с една история, която съм чувал за Отакар Вржезина.

Поет с мощен, почти космически визионерски талант, той бил вече стар човек в началото на века. Разхождал се един ден, както обикновено, из Прага. С него вървял младият му секретар. Изведнъж се натъкнали на голяма група хора, която спирала движението по улицата. Все по-голяма тълпа се насъбирала и всички се взирали в небето. Ставали свидетели на истинско чудо. Първият аероплан летял над града.

— Господине, вижте! Погледнете! — извикал развълнувано секретарят. — Първата летяща машина!

Старият поет дори не вдигнал очи от тротоара. „Това мога да си го представя!“, промърморил той и продължил разходката си — собственото му сърце било единственото място, където все още можел да открие способни да го изненадат неща. А може би просто е имал лош ден? Знам ли?