Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Картичка от Еквадор

Загубих баща си, после и брат си, който ми беше като баща, но по-късно, през 1963 или 64 г., си намерих още един баща.

Докато все още живеех в канцеларията на улица „Вшехрдова“, получих писмо с едър почерк, като че писано от човек със силно далекогледство. Беше изпратено от Храдец Кралове и бе подписано от някаква жена, чието име така и не можах да разчета. Тя пишеше, че се запознала и много обикнала майка ми в лагера Аушвиц. Преди да умре от тиф, майка ми помолила жената да ме намери, ако остане жива, и да ми съобщи нещо, което самата тя нямала право да ми каже, но сега искала да знам.

Баща ми, Рудолф Форман, не бил истинският ми баща. Биологично мой баща бил някой си друг.

Спомнях си този човек. Беше архитект. Работеше по поръчка на майка ми, когато ремонтирахме вила „Рут“. Тогава бях момче, той ми харесваше. Не защото ми обръщаше някакво специално внимание, а защото от него лъхаше някаква жизнена сила. Караше хората да се смеят. Винаги в движение, винаги забавен, винаги готов да играе. Изчезна точно преди войната. Беше евреин и бе заминал за Южна Америка точно навреме, за да се спаси.

Първата ми реакция към писмото беше неприязън. Явно ми пишеше някаква нещастна сплетница, която сигурно бе загубила ума си след ужасите, преживени в лагера. Но не можех да не видя, че жената наистина знаеше твърде много, и то с твърде много подробности, при това всичко съвпадаше. Не си приличах с никого от братята си. Бил съм заченат през юни, месец, в който обикновено майка ми живееше сама във вила „Рут“, подготвяйки я за курортния сезон. Освен всичко друго как можеше тази жена, която дори не бе от Часлав, изобщо да знае за съществуването на архитекта? Но, от друга страна, защо бе изчакала цели двайсет години, за да ми предаде съобщението на майка ми?

Ако всичко това бе вярно, един глас от отвъдното разкриваше, че съм незаконен син, копеле, че съм половин евреин. Животът ми се превръщаше в невероятна мелодрама. И ако жената пишеше истината, дали баща ми е знаел, че не нося неговите гени? Дали е имал някаква представа? И защо майка ми е пожелала да узная накрая за това?

Не мисля, че баща ми е знаел. Или ако се е досещал, никога не го е показал. Винаги се е отнасял към мен като към свой син и своя кръв. Рудолф Форман беше истинският ми баща.

Да се досетя за мотивите на майка ми, накарали я да направи това разкритие на смъртното й ложе, беше по-трудно. Може би тя просто е искала да умре с чиста съвест. Може би, след като е видяла ежедневното унищожение на евреи с милиони в лагера Аушвиц и е дишала дима от изгорелите еврейски бебета и баби, тя е искала да поеме тяхната съдба и върху себе си. Може би е искала да се възпротиви на Хитлер, като заяви, че поне половин галон еврейска кръв тече във вените ми. Може би просто не е пожелала да ме остави кръгъл сирак, когато всъщност съм имал жив баща. Не зная какво си е мислила, нито пък някога ще науча. Двайсет години след смъртта си майка ми ми направи странен и объркващ подарък.

В края на краищата чувството, че един от родителите ти е жив, беше прекрасно. Нямах нищо от архитекта, освен приятните спомени. Беше ме погалил по главата няколко пъти, беше ме разсмивал веднъж-дваж, вероятно е помогнал на майка ми да си открадне мъничко щастие. Предал ми е гените си. Бе доста вероятно също да е преживял войната. Съвсем възможно беше да е още жив.

След като веднъж узнах, че и аз принадлежа поне малко към това скитническо племе с изключителни постижения, което вбесява толкова много хора по света, започнах да търся архитекта. Открих го лесно. Къщата в Старе Сплави, в която бе живял Блахослав, все още беше негова собственост, така че снаха ми все още пазеше адреса му. Не й казах защо се интересувам от него, но научих, че предполагаемият ми биологически баща, третият ми родител, живее в Еквадор. Беше професор в университета и имаше голямо семейство и пет деца.

Написах му писмо, като обяснявах, че нищо не искам от него, освен може би една среща след време. Просто исках да се уверя дали тази история е истинска. Не получих отговор. Опитах отново. „Не бихте ли ме уведомили, ако сте получили първото ми писмо, моля ви?“ — написах аз.

В отговор той ми изпрати картичка с изглед от някакъв град, разположен високо в Андите. От почерка личеше колко стар бе вече.

„Наистина получих вашето писмо и ви изпращам много поздрави“ — гласяха големите, изписани с трепереща ръка букви.

Години по-късно взех и писмото от жената, и картичката от него и ги изхвърлих — не продължих по-нататък. Сам не разбирам защо.