Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Кой е началникът тази седмица?

Снимките на „Коса“ бяха сериозно начинание и по това време се случиха няколко епични истории. Единственият що-годе гладко протичащ елемент на продукцията беше операторската работа, защото сега, след като имах „Оскар“, чешките власти се омилостивиха и пуснаха Мирек Ондричек отново да работи с мен. Не съзнавах колко много ми е липсвал, докато не дойде в Америка. В неосталинистка Чехословакия на Мирек не му разрешавали да работи в киното, затова той подписал договор и в началото на седемдесетте заминал за Съветския съюз. Там заснел някакъв военен епос с Отакар Вавра, чиито предвоенни филми аз бях показвал в моето телевизионно предаване и който все още успешно работеше. Мирек снимал битка от времето на Втората световна война някъде из Украйна, когато пиротехниците нещо сбъркали с количеството експлозив и лицето на Мирек било пометено от шрапнели. Раните заздравели, като оставили по страните му интересни белези, но загубил слуха на едното си ухо, така че когато пристигна в Ню Йорк и почнахме да ходим заедно по вечери, той винаги ме караше да седна откъм здравото му ухо.

По сценарий в „Коса“ нямаше никакви експлозии, но имаше военна база, казарми, танкове, транспортни самолети за финалните сцени, така че директорите на продукция се обърнаха към Пентагона за помощ, като се надяваха, че можем да вземем всичко, от което ще имаме нужда, под наем от американската армия. Още преди да получим отговора на Пентагона, бяхме вече започнали основните снимки, така че аз оставих директорите да се занимават с базата, и без това бях непрекъснато страшно зает на снимачната площадка.

Една сутрин, тъкмо редяхме някакъв кадър в Гринич Вилидж, и директорът на продукция ми връчи няколко полароидни снимки, на които се виждаше осеяна с боклуци ливадка някъде в Ню Джърси.

— Какво е това? — попитах аз.

— Това е мястото, на което мислим да построим нашата армейска база. Какво ще кажеш? — попита директорът.

— Какво?! Защо?

— Ами, Пентагонът ни отказа.

Службата „Връзки с обществеността“ в Пентагона беше решила, че филмът ни показва тяхната армия в лоша светлина. Не били съгласни с философията на филма и не можели да разрешат да използваме тяхната собственост.

Строежът на бутафорна база щеше да глътне огромна част от бюджета ни, а при това подобна конструкция никога нямаше да изглежда толкова автентична, колкото истинската, така че аз се запътих към най-близкия телефонен автомат, който се намираше точно пред театър „Уейвърли“, и се обадих на Артър Крим. Артър беше президент на „Юнайтид Артистс“ и голяма клечка в организационните кампании на Демократическата партия. Надявах се, че може да изнамери някакви връзки с главнокомандващия и да уреди нашия въпрос.

— Слушай, Артър, американската армия обществена собственост ли е, или частно предприятие? — мъчех се да надвикам шума от уличното движение.

— Защо питаш?

Обясних как армията е демонстрирала собствена философия за наша сметка:

— Ако са частно предприятие, то тогава аз бих уважил изцяло мнението им и в такъв случай ние щяхме да похарчим милиони и да си построим собствена военна база в Ню Джърси. Но, Артър, ако армията е обществена единица, то работата е съвсем различна. Слушай, нали им плащам данъци и не ги питам каква им е философията?!

Наистина, случи се така, че точно тогава аз плащах съкрушителни данъци върху доходите си от печалбата на „Полет над кукувиче гнездо“. Крим специално точно знаеше колко плащам, за да храня Чичо Сам. На другата страна на жицата настъпи кратка тишина.

— Милош, мисля, че тук печелиш точка! — заяви най-после Артър.

След седмица получихме нашата военна база в Барстоу. Веднъж преминали бариерата от бюра на адмирали в Пентагона, със самата армия се почувствахме в отлични отношения. Нашата продукция беше най-вълнуващото събитие, случило се някога в Барстоу, и истинските американски войници и сержанти бяха много доволни, че ще участват в холивудски филм.

Но много преди да се понесем за Барстоу, където и завършихме снимките, трябваше да се справим с грандиозния епизод на „събирането“ в Сентръл парк. Графикът на снимките предвиждаше това антивоенно рокендролно мероприятие да се състои на 6 декември 1977 г. Много се притеснявах как ще направим летен епизод в почти зимно време, но Пърски и всички останали ме уверяваха, че ранният декември в Ню Йорк ще е достатъчно топъл.

На шести декември се събудих и веднага погледнах през прозореца. Градът беше побелял, а паркът — покрит със сняг. На Овчата поляна около стотина статисти се бяха скупчили около ръждясали варели, в които бяха разпалили огън и топлеха ръце на пламъците. Върнах се отново в леглото и зачаках директорът на продукцията да се обади по телефона и да отмени официално снимките. Но никой не се обаждаше, затова навлякох някакви зимни дрехи и се запътих към снимачния терен. Като видя, че пристигам, директорът на продукцията се понесе в галоп като младо жребче към мен. Беше без палто и устните му бяха станали морави от студа, но успя да ми отправи ослепителна усмивка.

— Къде искаш да поставим камерата, Милош? Поръчал съм да докарат самолетни двигатели, ще разтопят всичкия сняг! Всичко е под контрол! Само ми кажи къде да слагаме камерата!

— Чакай малко. Виж какво, не ти ли се струва, че това е смешно! Само погледни, погледни дъха ми! — Беше невероятно — температурата със сигурност бе под нулата и всяка сричка, която произнасях, излизаше от устата ми, придружена от облаче пара.

— И това можем да оправим, Милош! Обадих се по телефона и ей сега ще донесат кубчета лед! Точно преди снимка, танцьорите ще си сложат в устата по едно кубче лед и когато кажеш „Камера“, ще го изплюят. Седем секунди няма и следа от пара!

Идеята да се снима лятно събиране в парка през декември видимо го ентусиазираше. Често съм наблюдавал тази странна амбиция при мениджърите и организаторите на продукции. Мислят, че истинският майсторлък при правенето на филми е точно в снимане на лятна сцена през декември, или пък на сцена в джунгла насред парник, или пък да направиш така, че Торонто да изглежда като Париж. Да работят в натурни декори, в автентични условия им се струва твърде скучно, твърде грубо и прекалено лесно.

Нямам достатъчно въображение за подобни кинотрикове, затова в тази ледена нюйоркска утрин отново затърсих уличен телефон и позвъних на големия началник в Холивуд. На Артър Крим никак не му стана приятно да научи, че трябва да отложим снимките на „събирането“, но наистина не можехме да снимаме при тези условия — не и в този сняг, със замръзналите, треперещи статисти, не и с танцьори, които трябваше да смучат кубчета лед, защото всичко това можеше сериозно да навреди на целия филм. Някак си той ме разбра и се съгласи с мен.

Този изключително оптимистично съставен календарен план, който ни накара да снимаме летни епизоди през зимата, струваше на „Юнайтид Артистс“ много пари. Ветровитото време така и не се оправи през целия декември на 1977 г., така че в края на краищата продукцията се проточи чак до пролетта на 1978 г. Нямах нищо против това прекъсване — всичко приключи по възможно най-добрия начин. Всички си взеха отпуск от шест седмици по Коледа, а аз използвах това време да помисля за следващия си филм. Отдавна ми се искаше да направя филм за шахмата, така че през неочакваната зимна ваканция се срещнах в Лос Анжелис с Боби Фишър, но това събитие си заслужава отделна глава.

Към края на януари всички от семейството на „Коса“ се събрахме в Барстоу да снимаме финала във военната база, а когато завършихме снимките там, се върнахме в Ню Йорк за заключителното събитие на вече твърде разтеглилата се продукция — събирането в Сентръл парк.

Една топла неделя през май около пет хиляди души се появиха в Сентръл парк в отговор на няколко малки обяви във вестниците „Вилидж войс“ и „Сохо нюз“. Тези хора бяха облечени в собствени съдрани джинси, обкичени с мъниста, с бандани по главите. Някои дори бяха донесли антивоенни плакати от онова време, които бяха запазили за спомен. Много открито палеха цигари с марихуана. От своя страна продукцията набави рокери, балони с физиономията на Линдън Джонсън, знаменца на Виетконг, така че този ден приличаше на кратко пътешествие с машината на времето, някъде осем или девет години назад, когато Америка беше още млада и възторжена.

Със „събирането“ снимачният период приключи с висок градус на ентусиазъм и аз незабавно започнах монтажа, който се оказа необикновено сложна и суховата задача. В монтажната обичам да правя каквото ми дойде наум, но при мюзикъл човек трябва да реже всеки кадър в съответствие с музиката, много-много място за експерименти не остава и „Коса“ така и не бе „пренаписан“ на мувиолата.

„Коса“ се справи прилично в касово отношение, но не вървеше така добре, както очакваха всички. Още продължавам да смятам, че филмът излезе на екран прекалено късно и твърде скоро след шейсетте години, за да има търговски успех, но не съдя за филмите си от гледна точка на търговския им успех. Всъщност изобщо не преценявам филмите си. Наистина по отношение на тях се чувствам както с децата си; не обичам някое повече или по-малко от другите. И все пак, улавям се, че показвам на хората „Коса“ повече, отколкото другите си филми. Отчасти това се дължи на обстоятелството, че гостите ми обикновено са гледали спечелилите „Оскар“ филми, а „Коса“ не са, отчасти защото мюзикълите са винаги много приятни за гледане.

Може би ставам сантиментален на стари години, но обикновено изглеждам целия филм заедно с гостите си. Беше толкова огромно предприятие, че всеки кадър ми напомня идеи и случки. Нещо повече, за мен „Коса“ е филм, натоварен с двойно повече спомени. Веднъж филмът ме връща назад към края на седемдесетте, когато го снимахме, а също и към края на шейсетте, когато по цели дни висях край фонтана Бетезда в Сентръл парк с Мери Елън и когато английският ми все още плашеше хората, които заговарях.

Трийт и Бевърли, Джон и Черил и всички останали актьори, толкова млади, когато работехме заедно в „Коса“, сега наближават средна възраст. Сега са на толкова, на колкото бях аз в края на шейсетте и събирах образите, впечатленията, прозренията, които после вложих във филма, и не след дълго ще са толкова стари, колкото бях, докато снимахме заедно, но когато гледам филма и ги виждам как танцуват, пеят и излъчват лъчезарна радост, знам, че ще останат млади завинаги.