Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (83)

Информатори и зеленчуци

Трудно бе да обясним реалностите на ежедневния живот в комунистическата страна на американските и британските членове на нашия екип. Или навсякъде виждаха шпиони, или пък изобщо не забелязваха, че ги следят или че хотелските им стаи се подслушват. Не им беше лесно да си представят, че животът може да продължава дори и под полицейски надзор, че човек започва просто да не обръща внимание и си върши работата, че с всичко се свиква и надзорът също може да се превърне в нещо отегчително.

С нас в Прага от американска страна дойдоха само ръководители на звена, а иначе повечето от хората на снимачната площадка бяха чехи. Разбрахме, че някои от тях са информатори, въпреки че задачата им не бе толкова да докладват за нас, колкото да следят служителите на „Барандов“, работещи за продукцията. Имаше толкова други неща, за които да се тревожа, че дори не се опитвах да разбера кои са информаторите, но дойде един момент — момент на зловеща яснота, — когато изведнъж всички те се откроиха сред останалите, държани под наблюдение. Все едно, че попаднаха под лъча на мигаща стробоскопична светлина.

На четвърти юли 1983 г., обикновен работен ден за продукцията, снимахме голям оперен епизод от „Сватбата на Фигаро“ в „Ставовске Дивадло“ — Стария градски театър. Театърът беше пълен със статисти, облечени в старинни костюми и перуки, оркестърът настройваше инструментите си в мястото за оркестъра, сцената гъмжеше от балерини, балетисти и певци. Изрепетирахме първия кадър за снимачния ден, който бе с плейбек, всичко вървеше съвсем гладко — впрочем, както винаги в Прага, защото на нашите чешки колеги им беше извънредно приятно да работят в американски филм, — затова аз наредих вече да запалят свещите по тежките канделабри в залата и да се готвим за снимка.

— Камера! — изревах аз.

— Работи! — отговори операторът.

— Плейбек! — извиках, за да пуснат Моцартовата ария.

Отведнъж оглушителните акорди на американския национален химн разтърсиха стария театър и огромно американско знаме се развя на широки талази от най-високите чиги, спускайки се над оркестъра. Американците от екипа, вече обзети от мъка по дома, бяха решили да ни направят изненада по случай рождения ден на Америка.

Целият театър замръзна за една-две секунди, но после статистите разбраха какво става и направо пощуряха. Точно тогава с просто око видяхме информаторите сред тълпата. Масовката ръкопляскаше френетично, но тук-там из залата, облечени в същите костюми и перуки, стояха и хора с кисели изражения. Грубо пресметнато, имаше по един на всеки десет ликуващи чехи. Докато продължаваше овацията, обърканите информатори започнаха нервно да се споглеждат — „Дали да се включим и ние? Какво да правим? Помощ!“

В края на краищата не се присъединиха към радостните аплодисменти, които за тях бяха отявлена политическа провокация.

Самият аз изпитвам към Америка безкритичната любов на емигрант, затова много се развълнувах и от знамето, и от ентусиазма. В същото време ужасно се притесних, че хората на Държавна сигурност ще отмъстят по някакъв начин на продукцията заради този жест. Бяхме лесно уязвима мишена. Можеха да повредят генераторите ни, да съсипят декорите, всичко можеше да се случи. Както се оказа, не се случи нищо. Свалихме знамето и продължихме работата през целия ден, а по-късно чешките чиновници дори не споменаха за тази „провокация“.

От самото начало съществуваха търкания между нашата продукция и ръководството на „Барандов“. Всичко започна, когато почнахме да осигуряваме безплатен обяд за служителите в продукцията. Това е обичайна практика на Запад, но в работническата държава Чехословакия въпросните работници трябваше сами да се погрижат за обяда си. Отначало в „Барандов“ ни отказаха дори помещение, в което да сервираме храната, а когато накрая намерихме една неизползвана и подходяща за тази цел гримьорна, шефовете на студията най-после се съгласиха да ни я предоставят. Разрешено ни бе да храним чужденците, но не и чешките колеги от екипа. На „Барандов“ не му трябваха излишни прецеденти. Не желаеха да разглезваме служителите им. В този момент обаче се намеси Сол. Нямаше намерение да разреши на барандовските деребеи да разцепят екипа на „имащи“ и „нямащи“ и да разрушат прекрасната работна атмосфера на нашата снимачна площадка. Последваха един или два ултиматума от негова страна и накрая, скръцвайки със зъби, студийните шефове разрешиха всички работещи в „Амадеус“ да се хранят заедно. Това бе успешен ход от страна на Сол. Колата на продукцията два пъти седмично докарваше от Западна Германия пресни плодове и зеленчуци. В една страна, където през зимата по магазините можеха да се намерят само плесенясали домати и сбръчкани ябълки, ухаещите мандарини, запазени само за американци, или недосегаемият хрупкав ананас щяха да са достатъчни, за да предизвикат спонтанна стачка.

Най-драматичното събитие по време на снимките се случи в театър „Тил“ — много стара, историческа сграда, на която й личеше всяка година от дългия й живот. Исках да снимам там откъса от „Дон Жуан“, тъй като точно на това място се бе състояла премиерата на операта. Но на чехите никак не им се искаше да разрешат даването й под наем, въпреки че в театъра още се изнасяха представления. Щом стъпих зад кулисите, веднага разбрах съображенията им. Театърът се намираше в катастрофално положение — навсякъде паяжини, прахоляк, боклуци, изгнило дърво. Мястото приличаше на буре с барут, а осветлението в оперните епизоди беше от свещи и факли — търсехме автентичност. Казахме на чехите, че сме готови да платим за колкото решат пожарникари, които да охраняват театъра и запазят сградата.

И така, пожарникарите се настаниха до всяко парче декор по сцената, из балконите и ложите, по фоайетата и коридорите. Мисля, че имаше към петстотин души огнеборци на снимачната площадка, но въпреки това ние все пак се изхитрихме и за малко не опожарихме старинната забележителна сграда.

Не че не бяхме предпазливи. Не запалвахме свещите по канделабрите и свещниците по време на репетиции. Всъщност толкова много време отиваше да ги сменяме за всеки дубъл, че накрая решихме да ги палим само преди да заработи камерата.

Първата цялостна репетиция на дългия, труден кадър, в който Дон Жуан се сблъсква с Духа на командора в черна маска, премина много добре. Певецът, който играеше Дон Жуан, движеше идеално устните си в синхрон с величествените звуци на предварително записаната ария и изглеждаше великолепно с шапката, обкичена с паунови пера. Той трябваше да срещне Духа, да се стъписа, да се подпре на една маса, върху която бе поставен красив свещник, и след това да се вглъби в арията си. Седях до камерата при оркестъра и наблюдавах сцената. Всичко ми се стори отлично и затова наредих да палят свещите.

Плейбекът зазвуча с пълна сила, Дон Жуан зърна Духа, закова се на място, и се подпря на масата, за да не падне. Певецът направи всичко точно така, както и на репетицията, но сега свещите горяха и пауновите пера на шапката му висяха точно над трепкащите пламъчета. Замръзнах на мястото си, като видях, че перата почват да димят. Мина миг, после втори — като че всичко се случваше в лош сън. Театърът гъмжеше от пожарникари, така че очаквах те да се намесят. Никой не помръдна. Перата се обвиха в малки пламъчета, аз ги гледах и чаках, но никой не предприемаше нищо. Дон Жуан продължаваше да движи устни с бурна страст, без да съзнава, че перата на шапката му вече пламтят с висок, ярък пламък.

Къде, по дяволите, отидоха всички тия пожарникари?

Премина още една цяла вечност в очакване, преди един от пожарникарите да надникне иззад декора. Той бе младичък, срамежлив и ми отправи извинителна усмивка.

— Господин Форман — започна плахо пожарникарят, — извинете, господине, но бихте ли спрели камерите? Актьорът ви се запали! — и той бързо се шмугна обратно зад декора, за да не попречи на снимките.

Никога преди не бях виждал такова уважение към магията на киното. На две крачки от този пожарникар гореше човек, и то не къде да е, а в истински барутен погреб, но камерата се въртеше и младежът не искаше да прекъсне снимките.

— Стоп! — изкрещях, като осъзнах, че на мен се полага да вдигна тревогата за пожара! — Стоп! Стоп! Стоп!

В същия миг ято чевръсти пожарникари изскочиха иззад декорите и се втурнаха към клетия, нищо неподозиращ Дон Жуан, събориха елегантната шапка от главата му и започнаха да я тъпчат яростно с крака на пода. Като че изведнъж на снимачната площадка се бе появил Мел Брукс и всичко това бе сцена от негов филм!

Както и трябваше да се очаква в социалистическа Прага, духът на Франц Кафка витаеше над нашата продукция. „Амадеус“ беше голямо събитие в Чехословакия, най-голямата филмова продукция, която някога бе снимана в страната. Докоснахме се до живота на много хора в столицата, пребродихме много улици, привлякохме вниманието на стотици минувачи, объркахме движението на много важни и големи кръстовища. Всеки в града знаеше, че се снима американски филм, но нито дума за него или за тези, които го правеха, не се появи нито в печата, нито по радиото и телевизията. Комунистическото правителство се придържаше към негласния си закон — имената на емигрантите не бива изобщо да се споменават. Аз бях емигрант, следователно продукцията бе огромно бяло петно в чешките медии.

Единственото публично съобщение за „Амадеус“ се появи в местния всекидневник на малкия град, където се правеха шапките за филма. Точно два реда текст уведомяваха читателите, че работилницата, в която се изработват старинните модели шапки за филма „Амадеус“, е преизпълнила плана си. Уволниха редактора на вестника заради отпечатването на тази противозаконна новина.

Въпреки неспирното полицейско наблюдение снимките на този невидим, неназоваем филм в Прага бяха вълнуващо изживяване за мен. Хората ме дръпваха настрани и ми разказваха апокрифни истории за Моцарт, които се предавали от поколение на поколение. Не минаваше и ден без някой чешки статист, техник или доставчик да не ми стисне ръка и да я разтърси здраво, когато никой не ни гледа.

— Благодаря ви! — казваха ми те. — Благодаря!

Бяха въодушевени от племенния си патриотизъм, а аз споделях чувствата им. Чрез мен се свързваха с широкия свят, относно който хранеха много илюзии, а от своя страна аз се радвах, че имам честта да бъда техен недостоен и несъвършен посредник.