Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (82)

Благородни дами и мъже от простолюдието

Когато снимам, се мъча да не обръщам внимание на клюките, мелодраматичните истории и враждите, които неизбежно съпътстват всяка филмова продукция. Не че не ми се иска да узная кой с кого е завъртял любовна история, за какво злобее и от какво се оплаква екипът, кой се е напил до смърт предишната вечер и кой е казал по мой адрес, че се държа като надзирател на роби. Много съм любопитен за всички открития, нови отношения и връзки, които създават група енергични и умни хора, попаднали на ново и екзотично място далеч от домовете си, но просто не мога да си позволя да се разсейвам.

Това особено важеше за „Амадеус“. Чешката действителност, която и без това ми въздействаше особено емоционално, беше твърде богата, а фонът, на който протичаше ежедневието — твърде натоварен. Оказа се, че ми е по-трудно да се съсредоточа, отколкото когато и да било в живота ми.

Разсейването със странични неща започна още при пристигането в Прага през студения, снежен януари на 1982 г. Чешките ми близки бяха намерили чудесна самостоятелна стая за мен точно до Стълбата на стария замък — стълбището, което води нагоре към замъка Храдчани. Дворците наоколо едно време са били собственост на стари чешки благороднически фамилии, но след революцията ги бяха национализирали, продали на чужди правителства и сега почти всички бяха превърнати в посолства. Само една от къщите за прислугата бяха оставили на предишната собственичка — стара чешка аристократка на име Анетка Вефликова.

Анетка ми стана хазайка. Тя вече минаваше осемдесетте и живееше заедно със снаха си в покъртителна мизерия. Двете стари дами, в чиито вени течеше от най-синята кръв в страната, получаваха само най-ниската държавна пенсия, носеха закърпени домашни дрехи и скъсани пантофи из къщи. Много се зарадваха, че ще им бъда квартирант, а аз им бях много благодарен, че ме приеха под покрива си.

Веднъж, малко след като заживях при двете старици, се прибрах доста късно, в малките часове. Беше мразовита януарска нощ, но по земята навалелият сняг отразяваше лунната светлина и всичко се виждаше ясно чак до отсрещния тротоар. Бях купил кашонче с алкохол и стекове цигари, с които се разплащах из Прага — една стандартна разплащателна процедура по онова време — и моят шофьор Павел ми помагаше да занеса покупките до къщата. Отключих градинската порта, влязох в градината и се запътих покрай господарската къща към малката къщичка за прислугата, когато забелязах човек, свит в храсталака. На фона на светлата стена, през голите клони на храстите тялото му съвсем ясно се виждаше.

— Вие ли сте, госпожо Вефликова? — запитах аз. Предишната нощ бях видял старата дама да търси котката си из градината и се уплаших да не би да й е прилошало.

— Отминавайте, отминавайте! — изведнъж ми заповяда глас на млада жена.

Отминах и когато най-после се шмугнах между чаршафите и се сгуших, замръзнал в тази направо полярна нощ, почнах да се чудя дали ФБР или ЦРУ предоставят чак толкова равни възможности на жените, колкото чешката Държавна сигурност. Знаех вече, че Павел, шофьорът, работи за тях. Бях го приел като нещо нормално от самото начало и не очаквах той да го потвърди, но човекът се държеше изненадващо откровено:

— Вероятно трябва да им предаваш всичко, което се случва, нали? — попитах го, след като се поопознахме. — Всъщност не трябва да ми отговаряш!

— Хайде, Милош, не се излагай! Мислиш ли, че иначе щяха да ми разрешат да те возя?

Мина време и ние все повече се доверявахме един на друг. Един ден видях в огледалцето, че ни следи кола.

— Тази шкода, нали? — попитах.

— А какво друго виждаш? — отвърна Павел.

Погледнах по-внимателно колата, която се движеше зад шкодата на Държавна сигурност — изглежда, че и тя ни следваше.

— Цели две коли, а, Павел? Толкова важна личност ли съм?

— Това е рутинна процедура.

— Но защо са им две коли?

— Гледай сега какво ще стане, щом навляза в еднопосочната улица!

Видях как втората кола спря в началото на еднопосочната улица. Две минути по-късно отново се появи в огледалцето за обратно виждане.

— Но какво правят? — попитах.

— Да предположим, че ме накараш да влезем в еднопосочна улица. След това можеш да слезеш от колата и да тръгнеш в посоката срещу движението. И представи си, че колата, която те следи, бъде заклещена от колите отпред и зад нея. Тогава какво? Спокойно можеш да им избягаш. Така че втората кола е подкрепление. Тя винаги ни изчаква, за да проследи обекта, ако се наложи, и в еднопосочната улица.

— А те как знаят кога ще се наложи?

— Постоянно разговарят чрез радиовръзка.

През цялото време в Прага говорех и действах така, като че Държавна сигурност слуша и вижда всичко. Това бе необходима предпазливост, защото когато за първи път останах да преспя в стаята си под наем, Анетка ме посрещна със следната много съдържателна новина:

— Господин Форман, изглежда, в Прага много ви ценят! Телефонът ни не беше в ред цели две години и все не успявахме да накараме хората от централата да го поправят, но щом се чу, че вие ще живеете тук, веднага дойдоха и дори ни дадоха съвсем нов телефон! Елате да го видите!

Всъщност с тези думи ме предупреди, че в телефона е монтирано подслушвателно устройство. Тогава разбрах, че с двете стари дами ще живеем много добре в нашето общо домакинство.

Сутрин обикновено закусвам обилно, защото после не обядвам. Заради мен двете дами ставаха всеки ден рано и ми поднасяха огромна порция много вкусно пиле с чушки. Най-старателно записваха всички съобщения и обаждания за мен. Когато се връщах вкъщи преди десет, Анетка ми донасяше четливо написан списък с имената на обадилите се по телефона през деня, а когато се прибирах по-късно, заварвах списъка върху кухненската маса.

Една вечер се прибрах чак в полунощ. Потърсих листа със списъка и не го намерих, затова си легнах. Тъкмо се отпуснах, на вратата тихичко се почука.

— Влезте! — извиках. Анетка отвори вратата и влезе. Беше облечена в обточена с дантели, с широка пола и общо взето, великолепна рокля, която приличаше на сватбена. Косата й беше току-що фризирана. Движеше се така изящно, сякаш бе от порцелан.

— Търсиха ви по телефона, господин Форман — каза тя.

— О, така ли? Кой?

— Принц Шварценберг се обади от Виена.

— О, много добре. Какво каза?

— Не оставиха съобщение.

— О, ами добре…

— Лека нощ, господин Форман — тя се обърна и леко, като че танцуваше валс, излезе от стаята.

Мина една минута, докато се сетя каква бе работата — осъзнах, че ако Чехословакия все още бе кралство, принц Шварценберг щеше да бъде чешки владетел, и Анетка не можеше просто така, облечена в стария си домашен пеньоар, да ми съобщи, че нейният крал се е обадил по телефона.