Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (40)

Един режисьор шофира

Първата прожекция на „Черен Петър“ се състоя в малката прожекционна зала на Филмовия клуб в Прага, претъпкана със стари барандовски кинаджии, съпругите им, киномани, модни критици и валутни спекуланти. Седнах уж да гледам филма, но щом прожекцията започна, веднага изхвърчах от залата. Иван и Папоушек кръстосваха заедно с мен коридорите през цялото време, докато траеше прожекцията, най-дългите деветдесет минути в живота ми. Най-сетне хората започнаха да излизат от заличката. Изглеждаха унило озадачени, сякаш не знаеха какво да мислят.

Шебор беше угрижен. „Смяха се на всички места, на които трябваше да се смеят, но накрая просто станаха и си излязоха. Никаква реакция“ — съобщи той.

Мога да разбера защо публиката не е реагирала в края на прожекцията. „Черен Петър“ наистина няма финал. Просто в един момент филмът свършва.

На следващия ден Шебор ми се обади и звучеше доста по-въодушевено.

— Нещо става. Всички снимачни екипи в студията са направили заявки за прожекции. Не си спомням такова нещо да се е случвало преди.

— Какво казват? — попитах аз.

— Нищо, но явно филмът е направил по-особено впечатление.

Рецензиите в по-либералните вестници бяха направо прекрасни и дори „Руде право“, официалният партиен ежедневник, не ни закла съвсем, макар че, както и очаквахме, критикът на вестника не беше видял нищо хубаво във филма.

После дойде новината, че „Черен Петър“ е избран за конкурса на филмовия фестивал в Локарно. Тъкмо онази година конкурсната програма бе тежка и въпреки че не се надявах да спечеля срещу такива режисьори като Антониони или Годар, много се радвах, че изобщо ме бяха избрали. Най-сетне щях да имам възможност да замина сам за чужбина, без да се тътря с някаква група и без да ме следят хрътките от Държавна сигурност.

Тъкмо си бях купил кола, един британски хилман, истински красива машина, затова реших да пътувам до Локарно с нея. Исках да мина през Париж, което, грубо казано, е като да отидеш от Ню Йорк в Монреал през Чикаго, но все едно, много исках да разбера какво се е случило със Софи Сел.

Пристигнах в Париж с разтворена на коленете ми карта, със сетива, затъпели от мащаба на уличното движение. След заспалите пражки улици гледката беше направо футуристична. Още бях неопитен шофьор и се борех с волана, когато се наложи да се включа в потока при една от детелините в околностите на Париж. Нямах представа накъде трябва да карам и попаднах в капана на вътрешния кръг от детелината. Въртях се отново и отново около централната окръжност, докато един жълт ситроен не се блъсна в мен.

И дума не можеше да става за поправка на колата. Валутата, която притежавах, едва ми стигна да сменя спуканата гума, така че пристигнах в Локарно, прикрепил с тел предния капак на автомобила. Но точно тогава се случи събитието, което ме накара да се почувствам отново човек: „Черен Петър“ победи всички останали филми в конкурса, включително и тези на Антониони и Годар. Това беше прекрасно чувство — смес от благодарност и облекчение, защото наградата означаваше, че много неща щяха да станат по-лесни за мен. Всеки успех на фестивал в капиталистическа страна отекваше из цялата студия „Барандов“ и лаврите от Локарно щяха да ме подкрепят в неравната борба с отровните взаимоотношения и установените порядки там. Със сигурност щяха да ми дадат да направя още един филм и този път не в съвместна продукция.

Управата на „Барандов“ изглеждаше не по-малко изненадана от наградата, отколкото бях самият аз, и побърза да включи „Черен Петър“ за участие в Нюйоркския филмов фестивал. Бях изпълнен с радостна възбуда. Копнеех да видя Америка още откакто родителите ми ме бяха завели на „Снежанка и седемте джуджета“ и сега единствената мрачна подробност оставаше въпросът как ще оцелея след четиринайсетчасовото мъчение на полета със самолет.

Преди да се кача в самолета, се напих като пън. Турбовитловата машина се тресеше като пералня и заплашваше да се разпадне всеки момент. Четиринайсет часа се наливах с най-различни питиета, потях се, проклинах глупостта си и чаках кога крилете ще се откъснат от корпуса и ледените води на Атлантика ще ни погълнат. Превозното средство най-сетне успя да се довлече до летище „Кенеди“, където ме посрещнаха две великолепни стюардеси и огромна лимузина, наета от организационната служба на фестивала. Бързо се съживих.

Умът ми се проясни, докато черната яхта на автомобила плуваше по автострадата към града. Не знаех какво по-напред да гледам — дали големите американски коли с перки отзад, дали светещите рекламни пана с размерите на къща, или разноцветния неон на всевъзможни улични и рекламни знаци. После внезапно се появи зашеметяващият силует на нюйоркските небостъргачи. Струваше ми се, че е закачен в небето, без връзка със земята, носещ се над жълтата възглавница от смог; панорамата от върховете на сградите бе толкова внушителна и футуристична, с облаци, които обвиваха най-високите сред тях.

Когато лимузината спря пред хотел „Дрейк“, в една от пресечките на Парк Авеню около Петдесета улица, отидох до ъгъла, за да зърна още една великолепна нюйоркска гледка. Като погледнах надолу по Парк Авеню към Гранд Сентръл Стейшън и сградата на Пан Ам зад нея, бях поразен от изключителните мащаби на този град, от неговия кипящ живот, от астрономичните величини, измерващи теглото на бетона, пронизващ ниските облаци, от потоците блестящи коли, които протичаха покрай мене, от музиката на живите цветове по улици, дрехи и хора. Беше късно лято, денят се случи горещ и влажен, аз стоях на улицата, по гърба ми се стичаха капки пот и вдишвах особената миризма на Ню Йорк — миризмата на изгорели газове и развалено зеле, остро ухаещ одеколон и пот, мириса на пари — тази миризма стана за мен като визитна картичка на града и никога не бих могъл да й се наситя, дори сега, когато вече отдавна съм свикнал с внушителния му изглед. Мислех си тогава, че ако сега някое от криволичещите жълти таксита се качи на тротоара и ме блъсне, ще умра щастлив.

Предполагам, че тези мелодраматични мисли могат да се приемат като нормални за скромния чешки младеж в големия американски град, но нещо повече, тогава разбрах, че съм видял свят, съизмерим с моите амбиции, и оттогава, от онзи задушен следобед, много тайничко, в най-дълбоките гънки на съзнанието ми започнах да си мечтая как един ден може би ще поживея известно време в Ню Йорк, а може би ще имам и дом в него.

Сигурно ми се е замаяла главата от очарованието на тази столица на света, защото в действителност не съществуваше нищо, което да подкрепи подобни бленувания. „Черен Петър“ получи няколко много любезни отзива в печата и поставиха името ми в каталога на фестивала, но от Холивуд не се обади никой. Имах още много работа за вършене, преди да започна дори да застигам собствените си амбиции, затова се върнах в Прага при Вера и започналите вече да бият за нас камбани.