Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Пепел

По времето, когато живеех сам на улица „Вшехрдова“, една вечер се прибрах много късно и намерих под вратата телеграма: „Ела в Часлав. Погребението утре.“ Не пишеше нито кой е умрял, нито кой изпраща телеграмата.

Мислех си да скоча в колата и веднага да тръгна, но беше вече три часа през нощта. Легнах си, но изобщо не успях да заспя.

Когато на следващата сутрин тръгнах към Часлав, едва се развиделяваше. Телеграмата можеше да са изпратили няколко семейства в Часлав и известно време се колебах при кого да отида. В края на краищата се запътих към родителите на жената на брат ми Павел само защото семейство Клаус бяха най-възрастните ми роднини в града и най-вероятно бе някой от тях да е починал. Звъннах на вратата. Отвориха ми веднага, защото и те не бяха спали през нощта, но бях сбъркал в избора на къщата. Изобщо не ми мина през ум, че смъртта е покосила най-големия ми брат Блахослав.

Тогава Блахослав беше на около четиридесет и пет, все още млад човек. Жена му Боженка бе по-млада от него и имаха две деца. Но ето, ковчегът му пътуваше от Словакия с влак, който сигурно вече отдавна бе потеглил оттам. Този влак трябваше да пристигне в два следобед и с него пътуваха още четири ковчега.

Блахослав бе наследил от баща ми любовта към живота сред природата. Той израсна в бой-скаутската организация и когато комунистите я разпуснаха, основа туристически клуб в гимназията, където преподаваше. Учениците се включиха ентусиазирано в клуба и оттогава той водеше стотици от тях на пътешествия с палатки из цяла Чехословакия.

През май 1965 г. завел последната си група в най-високите планини в страната. Назъбените, заснежени върхове на Татрите се издигат на 8737 фута и има места, много трудни за изкачване, както и преходи, които са истинско предизвикателство. Блахослав взел със себе си към двайсетина деца на четиринайсет и петнайсет години. Прекарали няколко прекрасни дни в планината. Трябвало да носят слънчеви очила почти през цялото време, та загарът беше оставил около очите им бели петна като на еноти.

Татрите са красиви през май, когато килимите от планински цветя започват да цъфтят по склоновете им. Една сутрин групата на Блахослав тръгнала на поход. Трябвало да преминат през един от високите проходи. Слънцето ярко греело, по небето нямало и едно облаче до рано следобед. Тогава изведнъж с невероятна скорост започнали да приближават тежки тъмносиви облаци и Блахослав решил да се върнат и да слязат към долината.

Хлапетата се препъвали надолу по склона, когато завалял сняг. Скоро снежецът се превърнал в тежък снеговалеж. Ревящият вятър носел снега и покривал земята с преспи. Пътеката се спускала около морени, заобикаляла стръмни канари, криволичела надолу по скалисти склонове, където всяка стъпка била опасна, а те се движели срещу бяла снежна стена, затова, щом стигнали до няколко самотни бора откъм подветрената страна на планината, Блахослав наредил да се прислонят до тях. После тръгнал с четири от най-силните деца да търсят помощ.

Предполагал, че не трябва да вървят дълго, по неговите изчисления хотелът, в който били отседнали, се намирал на неколкостотин метра. И бил прав. Намирали се само на триста метра от подслона.

По-голямата група ученици се притискали един към друг в истинска човешка топка, за да запазят топлината на телата си, и чакали. Скоро след като ги оставил, движейки се пипнешком в ослепяващата белота на снега по шибания от бурята планински склон, Блахослав се подхлъзнал и паднал встрани от пътеката, на една скала. При падането загубил съзнание. Не се свестил изобщо и починал от измръзване. Телата на четирите деца, които тръгнали с него, били намерени по-късно наблизо.

Снежната буря спряла така внезапно, както и започнала. Групата, която се гушела под дърветата, решила да не чака повече помощ. Трябвало да си проправят път през дълбоките преспи, но успели да стигнат до хотела за двайсет минути. Снегът се стопил изцяло през следващите два дена. Бурята се оказала само един метеорологически каприз. Никой от местните жители не си спомнял такава силна снежна буря толкова късно напролет.

Снаха ми бе съсипана от скръб, но се държеше храбро заради децата. Самите деца стояха наоколо с мрачни лица, но не съм сигурен дали разбираха ужасната безвъзвратност на бащината си смърт. Не знам дали изобщо децата са в състояние да осъзнаят подобно нещо.

Когато настъпи часът на пристигането на влака от Словакия, ние се отправихме към гарата. Със същия влак пристигаха и оцелелите, загорели от слънцето членове на групата. Пътуваха заедно с ковчезите. На перона скърбящите родители и роднини се смесиха с останалите родители, които с облекчение очакваха завръщащите се деца и нямаха търпение да ги видят живи с очите си.

Семействата бяха решили и петте жертви на бурята да бъдат кремирани заедно, но в Часлав нямаше крематориум. Ковчезите трябваше да се отворят, за да могат опечалените да се сбогуват с близките си, после отново щяха да ги запечатат, да ги натоварят на друг влак и да ги откарат за кремацията.

Влакът закъсняваше. Разхождах се из малката гара, по главния перон, влизах и излизах от чакалнята. Но не се качих на надлеза. Не бях прекарвал толкова дълго на гара от времето, когато с мама чакахме татко да се върне от гестаповския затвор. Тогава едва изчаквах оня малък влак да се появи в далечината, но татко никога не слезе от всички дочакани от мене влакове. Спомените се завърнаха. Блахослав, който се опита да ми бъде вместо баща, сега също се връщаше с влак и също нямаше да слезе от него. Всички от семейството ми загиваха от насилствена смърт, преди да им е дошло времето. Останахме само двама — брат ми Павел и аз. Чувствах се така, като че ли стрелките на кръглия гаров часовник, увиснал от навеса в края на перона, същите стрелки, които бях наблюдавал тогава, като второкласник, изпълнен с толкова различни по природа емоции, сега отмерваха моя собствен живот и приближаваха края му с всяко преместване по циферблата.

Никога не ми се беше случвало да се сблъскам така пряко с факта, че животът има край. Винаги съм избягвал тази мисъл. Бях се научил да възприемам смъртта абстрактно, отделно от физическите факти още като момче, когато загубих и двамата си родители по такъв особен начин. Тъй като не видях безжизнените им тела, си представях, че просто са отишли да живеят някъде отвъд моя хоризонт. Смъртта им беше събитие, за което ми бе съобщено, затова ми се струваше, че може би те все още живеят някъде по някакъв начин, а аз просто не мога да ги видя. Но тогава бях хлапе и можех да се заставя да повярвам практически във всичко. Това вече не ми се удаваше.

Влакът пристигна в Часлав чак в четири или пет следобед, така че цялата церемония се проточи. Най-сетне отвориха ковчезите и извикаха роднините да се сбогуват с покойниците. Исках да тръгна с тях, но изведнъж ме завладя ужас и краката ми отказаха да ми се подчиняват. Не исках да видя Блахослав мъртъв, защото този образ след това щеше да доминира в спомена ми за него.

И досега не съм в състояние да погледна някого, когото съм обичал или с когото съм бил близък, след като е починал. Единственият начин, по който съм способен да се справя с факта на тяхната смърт, с факта, че никога няма да са отново до мен, че са си отишли завинаги, с тяхното превръщане в пепел и дим или в прах и кости, или може би в няколко призрачни съновидения през нощта, или в някой все по-изтъняващ спомен в безсънни часове — единственият начин, по който мога да избягна всичко това, е да не нося отпечатъка от безжизнените им лица в паметта си.

Когато започнах да събирам материали за „Амадеус“, бях поразен от едно писмо, което Моцарт пише на баща си от Париж, където живее с майка си. Писмото е дълго, пълно с подробности от светския живот. Между другото, в кратък абзац Моцарт споменава, че майка му се е разболяла. Това е една странична забележка, вметната мисъл, баналност без особено значение, докато не се взреш по-внимателно в датата на писмото. Моцарт го е писал три дни, след като майка му починала.