Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Книги и филми

Една сутрин през 1974 г. отделих десет минути от времето си и събрах на едно място всичко, което притежавах на тази земя. След четири години в Америка цялата ми собственост се побра в една-единствена чанта. Сбогувах се с „Челси“ и Ню Йорк и прекосих страната с колата си чак до Калифорния.

Възнамерявах да заснема филма и да се върна пак в ръбестия, изпълнен с движение, невралгичен Ню Йорк. Анемичната Калифорния ме обърква до ден днешен. Обичам да ходя там, но палмите, тюркоазените плувни басейни, прожекциите, приемите и тенис-мачовете ме настройват ваканционно. В Калифорния никога не съм успявал да започна нов проект, но през 1974 г. работата ми вече бе уредена и ме очакваше.

Докато работех в Чехословакия, вече два пъти бях адаптирал книги за екрана — сценариите за „Черен Петър“ и „Дядовият автомобил“ ме научиха, че адаптацията е наполовина здрав смисъл и наполовина дързост. Мащабът на филма е по-скоро близък до новелата, отколкото до романа, затова адаптирането на една книга означава тя да се съкрати, за да се фокусира темата й. В същото време книгите увличат читателите си по по-различен начин от филмите. Една блестящо написана книга може да се чете на малки откъси, да се взема в малки дози, да се прелиства много бавно в безсънни нощи, дълго да се вкусва и накрая да се препрочита. В киносалона не можеш да прелистваш филма така, както прелистваш книга, ето защо филмът трябва да задържа едновременно интереса на много групи хора. Дързостта, която се изисква, е подобна на дързостта, която трябва да имаш, за да направиш добър превод.

Лошият преводач просто натиква думите от единия език на мястото на думите от другия, докато добрите преводачи — и добрите сценаристи — често променят точните думи на оригинала, за да предадат по-вярно неговия тон и неговите чувства.

Когато адаптацията е неуспешна, то това се дължи обикновено на зле разбрано уважение към автора. Повечето филмови версии на велики романи си остават илюстрирана литература и им липсва дух. Почти всички романи на Хемингуей са филмирани, но нито един от филмите не е толкова добър, колкото оригиналните творби. Чудесни романи от Толстой, Ман, Флобер, Пруст, Джойс и Кафка са развалени от сценаристи, които толкова точно са следвали структурите на книгите, че са изпуснали да предадат собствения си отклик на емоционалната същност на материала.

Лично аз се стремя да се придържам към най-силните емоции, които оригиналът е успял да предизвика у мен, да запазя всички елементи, които са ме трогнали или забавлявали. Вярвам, че човек може да запази духа на една книга във филм само ако я използва като начална точка за едно пътуване към ново, вече чисто филмово съзидание, дори с цената на промени в сюжета, въпреки че подобна стъпка изисква доста смелост.

Зенц и Дъглас вече имаха готов сценарий, когато ме наеха за режисьор. Не им харесваше, въпреки че беше написан лично от Кен Киси, и аз трябваше да се съглася с тях. Сценарият бе прекалено точна транскрипция на романа. Разбирах прекрасно защо Киси се е придържал при писането на сценария толкова плътно до романа си: та каква нужда имаше той самият от пресъздаването на собствената си творба на езика на друго изкуство? „Кукувичето гнездо“ имаше огромен успех и като книга, и като театрална пиеса. Защо изобщо да го променя за киното?

По-късно същото се повтори и с „Коса“, и с „Рагтайм“. И в двата случая авторите на оригиналните произведения бяха написали екранните адаптации. В техния сценарий по „Коса“ Джеръм Рагни и Джеймс Радо просто бяха транскрибирали мюзикъла си във вид на сценарий, като бяха поставили действието този път вместо в измислено, в реално театрално пространство. При „Рагтайм“ пък Е. Л. Доктороу просто беше преписал романа в друг формат. Бавноразвиващото се действие в сценария просто гъмжеше от персонажи и създаваше едно монотонно бръмчене от неакцентирани емоционални потоци, защото Доктороу не бе успял да развие нито една от сцените, в които действието се концентрира — сцени, абсолютно необходими за добра екранна адаптация. Написал бе огромно либрето от триста страници, една наистина добре написана тухла от хартия, а аз трябваше да се чудя откъде да захвана да я снимам. Но още веднъж ще повторя, това не са грешки на самите автори.

Въпреки това винаги ще съжалявам, че не успях да се срещна с Кен Киси. Той безспорно беше голяма личност и бе написал с много сърце и душа великолепен роман, но когато започнах да работя върху „Полет над кукувиче гнездо“, линиите за комуникация между продуцентите и него вече бяха прекъснати. Не зная точно от първа ръка какво се бе случило помежду им, но чух, че след като направил сценария си, той искал да бъде и режисьор, и изпълнител на главната роля, което било началото на края в отношенията им.

Върху първия вариант на нашия сценарий работих с Лари Хобън, а после го написах отново с един великолепен сценарист, Бо Голдман. Хобън и аз писахме първия вариант направо в Орегонската щатска психиатрична болница в Юджийн, Орегон, където после щяхме и да снимаме, така че имах възможността да се запозная добре както с мястото на снимките, така и с хората там, преди още да бяхме влезли в продукция. Валеше много, а когато не валеше, всичко наоколо се обвиваше в мрачна мъгла.

Това място на действието се оказа подходящо за историята, което пак беше чист късмет, защото нямахме никакви други възможности за избор на места. Продуцентите се свързаха с няколко психиатрични болници и ги попитаха дали ще разрешат филмов екип да работи в заведението. В повечето от тях направо им бяха отказали. Бестселърът на Кен Киси се считаше за злостна нападка срещу цялото психиатрично медицинско обслужване в страната и повечето хора от професията не желаеха книгата да се снима и на филм.

Зенц и Дъглас най-сетне имаха късмета да се запознаят с доктор Дийн Р. Брукс. Докторът беше управител и главен лекар на щатската психиатрична болница в Юджийн и пет пари не даваше какво точно ще снимаме в болницата, стига неговите пациенти да бъдат наети като общи работници във филмовата продукция. Той смяташе, че работата в киното и солиден чек за заплатата, получен направо тук, в болницата, може да окаже силен терапевтичен ефект върху подопечните му. Продуцентите се съгласиха, но за всеки случай подготвиха и резервен екип от професионалисти, в случай че пациентите не успееха да се справят с работата.

Нямаше нужда да се безпокоят. Болните отлично извършиха всички онези дейности от вида „Бързо, тичай!“ или „Чакай малко!“, с които обикновено се прави киното, и доктор Брукс се оказа напълно прав: работата и заплащането увеличиха многократно самочувствието на неговите пациенти и повишиха самооценката им. Спомням си особено добре един от тях, нисичък здравеняк, който толкова много заекваше, че не разбирахме и една дума от това, което говореше. Човекът упорито повтаряше казаното и въпреки това пак не го разбираха. Но заобича работата си. Обичаше да тегли кабелите, да носи оборудването, да поставя прожекторите, да мъкне реквизита. Направо побесняваше, когато другите пациенти се бавеха със задачите си или пък бъркаха нещо. Започна да им прави забележки. Постепенно той все по-добре изразяваше това, което искаше да каже, и към края на снимките не само спря да заеква, но и излайваше заповедите си също като стар, опитен армейски старшина.