Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (16)

Театърът на ковачите

Щом се поориентирах веднъж в Подебради, започнах да търся начин да се добера до театъра. Две години бяха минали, но аз все още си спомнях с възторг за задкулисните чудеса на оперетата и тяхната привлекателност отдавна бе надхвърлила еротичните дразнители, музиката или миризмата на грим. Бях привлечен от този илюзорен свят, защото инстинктивно чувствах, че той показва истината на сърцето много по-ясно от всяка привидно искрена изповед, мъдро обяснение или пък банален анализ.

Бързо открих, че в едно от крилата на замъка се намира Театърът на ковачите — там, където едно време са били ковачниците на ковачите от кралската кавалерия. В залата имаше около триста места, а училището ни всяка година поставяше пиеса на неговия просцениум.

По време на моето учение в Подебради училищният театър се ръководеше от професор Захула, учителя по рисуване. Всяка година се явявах на прослушване за главните роли в постановките му; той ме разпредели като Младоженеца в „Женитба“ на Гогол, Арпагон в Молиеровия „Скъперник“ и Адриан в една комедия, която се наричаше „Адриан скитникът“.

Ние не само играехме в спектаклите, но също така шиехме костюмите, строяхме декорите, работехме като сценични работници по време на представлението на пиесите. А то траеше почти цял ден. Играехме за учениците в събота следобед, а вечерта — за родителите им. И в двата случая публиката се смееше щедро на всички шеги, които успявахме да пробутаме, и ахкаше при всички гафове, които не успявахме да избегнем. Те викаха, забавляваха се и ни устройваха овации със ставане на крака.

Обичах да играя на сцената, но още повече обичах да си слагам грим. Трябваше да се превъплъщавам в старци, когато играх Арпагон и Адриан, и с нетърпение очаквах да си сложа костюма, мазния фон по лицето, чудноватите перуки…

Бях забравил напълно за това вълнуващо изживяване, когато през 1983 г. наблюдавах как Ф. Мъри Ейбрахъм се превръщаше в много стар човек, за да играе в „Амадеус“. Отне му три часа, за да състари своя Салиери с три по двайсет години и учудващата метаморфоза, която се извърши пред очите ми, върна стария трепет от вълнението, което едно време бях изпитал в гримьорната на замъка в Подебради.

Имаше още две любителски театрални трупи в Подебради и те също наемаха Театъра на ковачите, когато училището не го използваше. Поради тази причина аз непрекъснато висях край сцената. Едната от трупите беше левичарска, докато другата, която включваше местния фармацевт, месаря и доктора, естествено бе в политическо отношение вдясно от центъра, но и двете трупи разчитаха извънредно много на суфльорите си и аз не виждах особена разлика нито в изпълнението, нито в избора им на пиеси. Опитах се да се присъединя и към двете, но те не бяха много заинтересувани. Накрая успях да си издействам малка роля в една селска драма, поставена от левичарската трупа. Играех някакво момче, което героинята кокетка прегръща, и единственото нещо, което си спомням във връзка с тази роля, е, че на премиерата застаряващата инженю миришеше на чесън.

Най-голямото събитие в театралния живот на Подебради през четирийсетте години бе гастролът на прочута театрална звезда в една от постановките на „буржоазната“ трупа. Власта Фабианова беше красива жена, в края на трийсет и петте, и прочута артистка от Народния театър. Наеха я да изиграе главната роля в една пиеса, която тя вече бе играла в Прага, и това за нея беше просто почивка. Появи се в Подебради само за една репетиция и съвсем откровено се отнасяше към цялото това мероприятие като към възможност за лесно спечелване на пари.

Отидох да гледам и двете изцяло продадени представления с нея в Кралските ковачи и бях направо шокиран от това, което видях. Фабианова така бе наплашила останалите актьори в постановката, че за първи път състав в Подебради знаеше всичките си реплики наизуст. Не само че не се чуваше обикновеното съскане на суфльора, нямаше ги и неуместните паузи, които винаги са свързани със суфлирането, нещо повече — плахите и направо уплашени любители направиха най-доброто изпълнение в живота си, въпреки че дори не разбираха това.

Фабианова подаваше всичките си реплики ефектно, произнасяше ги с много повече глас, предназначен за една много по-голяма зала и непрекъснато привличаше фокуса на вниманието върху себе си. Тя изглеждаше предвзета и изкуствена, докато подебрадските любители бяха така стреснати от присъствието й, че не смееха изобщо да играят. Те просто съществуваха в пиесата, като че бяха забравили, че са на сцена, като че ли наистина живееха в обстоятелствата на сюжета. Никога дотогава не бях виждал толкова естествено и истинско държане на сцената. До собствениците на малки магазинчета и кантори от Подебради звездата от Народния театър стърчеше като счупено телено ребро на чадър.

Преди това представление никога не се бях осмелявал да оценявам актьорското майсторство на толкова акламираната актриса, но през тази вечер осъзнах, че критиците, общоприетото мнение и цялата театрална общественост може и да грешат и че е по-добре човек да мисли със собствената си глава.

Спомням си този момент и внезапното просветление на това откровение бе толкова плашещо, колкото и въодушевяващо.

Предполагам също така, че по това време вече съм почнал да развивам своя собствена, „цивилна“, натуралистична чувствителност. Все още не харесвам величествения маниер, „оперните“ емоции, патоса, все още нямам доверие на жестове и отношения, които се правят на по-големи от ежедневния живот. Вярвам, че ако се взреш в него по-внимателно, то обикновеното поведение е изпълнено с достатъчно драматизъм.