Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (4)

Непоетият път

Първата голяма раздяла в живота ми се случи, когато дойдоха германците, малко след като баща ми взе решение да не поема по пътя, който сега наричам „непоетият“ път.

Тъкмо тогава на Хитлер му бяха подарили Судетите — по време на Мюнхенската конференция през есента на 1938 г. — и всеки знаеше вече, че е само въпрос на време той да заграби и останалата част от новоразпределената Чехословакия. Едни стари приятели на семейството ни, Кукелови, заминали за Швеция и Англия, където притежавали доста собственост. Скоро след това те изпратили съобщение, че ще ни помогнат да ги последваме и да започнем наново в чужбина. Предложили на семейството ни нов живот. Майка ми била готова да тръгне, но баща ми отказал дори да обмисля подобна идея. Нямало да предаде своята нация в най-тежкия й час. Часлав е мястото, където живее, Часлав е мястото, в което се чувства у дома си, Часлав е и мястото, където ще умре.

Аз тъкмо бях тръгнал на училище, ето защо никой не ме попита за моето мнение и чак след края на войната разбрах за предложението на Кукелови. Родителите ми ме записаха в училището към Учителския институт в града, където баща ми преподаваше на учителите, които преподаваха на мен, и където той можеше отблизо да следи моето образование.

Когато сега се опитвам да опиша татко, винаги го виждам като великан, извисен над мен. Никога не успях да го видя от друга гледна точка, надвишаваща поне малко височината на кухненската маса. На петдесет години той беше достатъчно стар, за да ми бъде дядо, и като по-възрастен дори от моите учители, притежаваше двойно повече авторитет от обикновените, млади родители. Представляваше едно мило, малко далечно присъствие в моя живот, но се интересуваше живо от учението ми. Искаше да знае всичко, което правехме в клас. Нямах нищо против да му разказвам и той бащински изслушваше всичките ми мнения. Моите учители му бяха ученици и затова си мисля, че татко може би ме използваше като свой джобен инспектор.

Не си спомням пристигането на германците в Часлав, въпреки че знам — случи се малко след седмия ми рожден ден. Изведнъж те бяха вече тук и през един пролетен ден на 1940 г. директорът на училището нахълта в класната ни стая. Никога не беше го правил преди и затова настана такава тишина, че можеше да се чуе падането на игла. Прошепна нещо в ухото на учителя и след това се насочи право към моя чин.

— Милош, ти идваш с мен — каза ми той меко.

Последвах го през вратата на стаята, надолу през фоайето до стълбите и след това нагоре по тях, докато видях баща си, който стоеше на стълбищната площадка заедно с двама мъже с кожени палта от лицева кожа. Бях го виждал и друг път в училището, така че нямаше нищо особено в тази ситуация. Изкачих се по стълбите, татко се приближи към мен и почна да ме гали по косата. Усетих, че този път има нещо странно в държането му, но не знаех какво е. Той ми заговори със същия глас, с който винаги ми е говорил, и въпреки това имаше нещо странно и в начина, по който говореше.

— Как е, Милош?

— Ами добре…

— Кажи на майка си, че всичко е наред, ясно ли е?

— Да, тате, ще й кажа.

— Имате ли някакви домашни за днес?

— Да, имаме.

— Да си ги напишеш, чу ли?

— Да, тате.

— Ти прочете ли всичко, което професор Иречек ви поиска за неговия урок?

— Да, тате.

— Много добре. Ти си добро дете.

Ние постояхме така един кратък момент. Чудех се защо татко ме извика от клас, за да ме пита за неща, които така или иначе щяхме да обсъждаме отново след вечеря. Паузата се проточи. Изведнъж единият от мъжете в кожени палта каза нещо на немски. Аз не го разбрах, но тонът на гласа му беше вежлив. Татко отново ме погали по главата и ми подаде един плик.

— Дай това на майка си и й кажи, че всичко е наред и аз ще се върна, чу ли?

— Да, тате.

Татко и двамата мъже тръгнаха надолу. Ние с директора ги гледахме как слизат, как отварят тежката външна врата и как излизат от сградата. Вратата бавно се затвори и аз очаквах директора да каже нещо, но той просто стоеше и гледаше втренчено затворилата се врата.

— Иди и си вземи нещата, Милош — каза той най-накрая. — Трябва да предадеш това писмо на майка си.

Сърцето ми подскочи — отивах си вкъщи! Татко ми беше казал, че всичко е наред, значи нямаше за какво да се притеснявам и освен това излизаше, че няма да стоя в училище целия ден! Бях щастлив. Побягнах бързо надолу по стълбите. Правех муцуни на съучениците си, докато си прибирах учебниците. Избрах възможно най-дългия път за вкъщи, влачех си краката и се наслаждавах на свободата си. Тъй като не бях виждал какво се случва в града по това време на деня, всичко ми изглеждаше много интересно и продължих разходката колкото можах по-дълго.

Помня как внезапно се промени лицето на майка ми, когато й подадох писмото. Тя се вцепени и всички цветове се отляха от лицето й. После избухна в плач. Бях шокиран, не можех да разбера нейната реакция. Татко беше казал, че няма нищо страшно. Защо беше толкова разстроена? Какво й пишеше той в писмото?

Мама не ми каза, че баща ми е арестуван от Гестапо. Тя ми обясни, че той ще отсъства няколко дни, а после ще се върне. Може би и самата тя вярваше в това. Някой й беше казал, че такива неща се случват и че повечето арестувани от Гестапо само ги разпитват и после ги пускат, тъй че след няколко дни татко ще се върне от затвора на Гестапо в Колин. Този човек явно се е опитал да я утеши, но моята изплашена майка се бе хванала за крехката надежда с цялата сила на сърцето си. Какво ли й оставаше друго на бедната жена?

На следващата сутрин майка ми не ме пусна на училище. Вместо това тя ме заведе на гарата. Татко може би ще се върне с влака от Колин, обясни ми тя. „На нас ни се иска да го посрещнем, ако се върне, нали?“ — каза тя.

Чаславската гара не бе много оживено място. Имаше два перона, разделени от алея за преминаване. Всеки ден от Колин пристигаха три влака, там бе най-близкият железопътен възел. По времето на германците влаковете се движеха точно по разписанието, затова един блестящочерен парен локомотив, заедно с пет жълто-кафяви вагона, влезе в гарата точно когато го очаквахме. Майка ми ме държеше за ръка, като силно я стискаше, и ние наблюдавахме как локомотивът спира, как началник-влакът хвърля на перона торбата с изпратената поща, как вратите на повечето вагони се отварят. Почнахме да се взираме в лицата на слизащите пътници. Ето, и последният скочи от влака. Стояхме там, докато вратите се затвориха, докато влакът с дръпване тръгна напред и отстрани яростно избликна пара, докато той се измъкна от гарата и се насочи на изток. Ние продължавахме да се взираме в него, сякаш татко все още можеше да е вътре, сякаш просто бе задрямал и бе изпуснал гарата си, а сега можеше все още да натисне внезапната спирачка и да скочи от влака.

— Е, Милош, след два часа има друг влак — рече мама и ние си тръгнахме за вкъщи.

Татко не си дойде със следващия влак, нито с вечерния. Пред нас се простираше дълга нощ, но утре щяха да пристигат още влакове.

Гледахме ги как пристигат един по един, но татко не се завърна.

Не помня дали ходех на училище през тези дни. Струва ми се, че седмици наред само отивах до гарата с майка си всеки ден, което вероятно не е било така. Може би сме ходели на гарата след училище или пък точно тогава е започнала лятната ваканция, но във всеки случай татко никога не си дойде и тези ходения до гарата, където не се случваше нищо ново, започнаха да ме отегчават.

Вече не изчаквах, застанал чинно до майка си, влакът да спре и всички пътници да слязат. Изтичвах по пътеката между пероните на надлеза веднага след като се озовавахме на гарата и заставах точно над главния коловоз. Дори вече не гледах и пътниците, поне не толкова внимателно. Чаках влакът да премине точно под мене, разтърсвайки ръждясалите метални прътове на моста, и като че ли цялата тази грамада от напрегнат, тракащ, скърцащ метал по някакъв начин минаваше право през мен. Пушекът от задъхващата се парна машина, който миришеше на сяра и въглища, лепнеше по кожата ми с влажно докосване и обгръщайки ме целия, оставяше слой от саждена влага по лицето ми. Аз се намирах в облаците и ако погледнех гърбовете на вагоните, които преминаваха на някакви си две стъпки под мен, изглеждаше, като че мостът плува срещу тяхното движение, все едно, че влакът стоеше неподвижно, а аз летях заедно с железния мост над него. Винаги минаваше известно време, преди облакът от пушек да се разнесе. Всъщност тълпата пътници се разпръсваше по-бързо, отколкото сярната мъгла. И винаги, когато пушекът се размиеше във въздуха, на опустелия перон оставаше само майка ми.

Нашите ежедневни разходки до гарата продължиха някъде около три месеца. Бяха се превърнали в личен ритуал за мама. Всичко това спря изведнъж, когато се разпространи новината, че баща ми е преместен от Колин в затвора в Ческа Липа. Животът ни трябваше да продължи, затова аз се върнах в училище, а майка ми започна да очаква раздавача. Той идваше само веднъж на ден, но наистина от време на време носеше писма от баща ми.

Тази Коледа написах развълнувано писмо до Йежичек, чешкия Дядо Коледа, в което страстно го молех да ми върне татко. Майка ми също се молеше много за неговото завръщане. Но молитвите й явно не вършеха работа кой знае колко по-добре от моето коледно писмо, затова мама и аз влагахме всичките си усилия в опаковането на храна в пакетчета, които имахме право да изпратим на баща ми няколко пъти в годината, независимо че ние самите ходехме гладни.

Моят живот по време на войната не приличаше на този, който обикновено ще видите по филмите или ще прочетете в книгите. Имаше, разбира се, и няколко момента на смразяващ страх, но те бяха само междинни акорди в обикновения, наситен ритъм на всекидневния живот. Например това, което беше останало от Чехословакия, сега наречена от германците протекторат Бохемия и Моравия, продължаваше да провежда годишните си шампионати по лека атлетика и Часлав излъчи свой победител в тях. Името му бе Ярослав Олива, а постижението му беше 11,1 секунди в бягането на сто метра. На самия финал пристигна последен, но все пак това постижение го направи шестият най-бърз бегач в страната и затова, видех ли го да се разхожда из града, пресичах улицата и му казвах едно срамежливо „добър ден“.

Спомням си също, че по онова време вече страстно желаех да живея в някакво място, където да има трамваи. Може би си бях харесал тази представа от някоя пощенска картичка с изглед от Прага, но аз по цял ден си мечтаех как ще скачам от и върху откритата платформа на някой движещ се с пълна скорост червен трамвай и непрекъснато питах по-възрастните колко голям трябва да е един град, за да има трамваи. Те или не знаеха, или пък говореха загадъчно като оракули. Най-сетне попаднах на един от чичовците ми, който ми даде ясно определен отговор. Каза ми, че само градове, по-дълги от пет километра, имат право да прокарват трамвайни линии.

При първия удобен случай аз измерих със стъпки главната улица, виеща се през целия град като змия. Тя започваше от нещо като плато в западния край на града, спускаше се надолу, преминаваше през една железопътна линия, изкачваше се до градския площад и след това продължаваше на изток. Измерих я няколко пъти, но колкото и малки стъпки да правех, никога не можех да я изкарам по-дълга от четири, четири и половина километра. И тогава вече знаех, че живея в един съвсем нищожен град и рано или късно, един ден ще го напусна.