Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (8)

Мама

Майка ми бе една от дванайсетте жени, арестувани в Часлав от Гестапо на седми август 1942 г. Всички дами бяха добри клиентки на господин Хавранек, бакалина. В началото на същата седмица някой закрепил позиви с лозунги срещу Райха на кепенците на магазина на господин Хавранек. Хавранек не изтичал веднага в полицията с тях, както бе наредено от германците. Той беше една от най-словоохотливите личности в града и вместо това, разказал за позивите на всеки, който стъпел в магазина му. Скоро се появило Гестапо и поискало и то да чуе историята за позивите. Не ни стана ясно какво са сторили на Хавранек, за да го принудят да каже имената на тези дванайсет свои клиентки. Той така и не се завърна след разпита в Гестапо. Вероятно са го подложили на мъчения. После той се обеси в своята килия в затвора Колин. Самоубийството на Хавранек приключи този случай. Гестапо така и не разбра кой е отпечатал позивите. Пуснаха единайсет от дванайсетте дами след формални разпити. Единствената, която не се завърна от затвора в Колин, бе майка ми, въпреки че точно нейното име Хавранек може би е дал по погрешка. Семейството ни нарочно избягваше да пазарува от магазина му, защото такива многознайници като него бяха опасни в страна, дето всеки информатор може да използва и най-дребната клюка, за да се отърве от някого, когото не харесва. След войната се оказа, че гестаповецът, взел решение да задържи майка ми, познавал семейството ни още отпреди войната. Той дошъл от Судетите и всъщност родителите ми го наели на работа при построяването на нашия летен хотел. Наели го като нощен пазач. Нищо особено не свързало този човек с родителите ми, той си свършил работата и излязъл от живота им, но като силно вярващ в превъзходството на германската раса, сигурно е изпитвал неприязън към тях, тъй като те бяха големи патриоти и поддръжници на чешката кауза в Судетите. По-късно той постъпил в Гестапо и направил там една с нищо незабележима кариера. През войната се устроил в местния щаб на Гестапо в Колин и Часлав попаднал под негова юрисдикция.

Един ден се натъкнал отново на името Анна Форманова. Жената, която преди време го наела на работа, него, представителя на висшата раса, за някаква незначителна, нисша работа. И сега била в ръцете му. Той взел печата, на който било написано „Завръщането нежелателно“, и го ударил върху папката с документите й.

Видях мама само веднъж след това.

Рано една сутрин през есента на 1942 г. чичо Болеслав и аз се качихме на влака от Наход. Отивахме да видим мама в затвора, което не означаваше, че непременно ще успеем да го сторим. Вярно, че имахме всички необходими документи и печати, но знае ли човек…

Това бе първото ми пътуване до Прага, но не си спомням нищо от града. Бях преизпълнен със съвсем други чувства. В огромната зала на главната пражка гара ни чакаше брат ми Павел. Павел тогава беше начинаещ художник и като млад, обещаващ талант, вече бе направил първата си изложба в Часлав. Тя му струваше скъпо, защото местните информатори на Гестапо намериха свастики във фона на някои от гротескните му маслени платна, така че сега бе търсен от германците. Гестапо не грешеше по отношение на свастиките, но успяха да предупредят брат ми и той набързо изчезна. Германците започнаха издирване, но скоро го прекратиха и случаят потъна някъде в папките им. Имаха по-важни неща, за които да се грижат. Въпреки това Павел трябваше да изкара до края на войната в непрекъснато движение от място на място. Тази година документите му бяха относително в ред, затова той бе поел пресметнатия риск да ни придружи, за да може да види мама.

И така, тримата се отправихме към онова място, по-страховито и потискащо от всички места, на които бях стъпвал дотогава. Наричат го Пекарна и то все още е едно от забележителните места в Прага. Преди войната в тази сграда се е помещавала банка, затова в подземието й имаше трезори, използвани от Гестапо като звуконепроницаеми килии за мъчения. А по-късно, след войната и след революцията, комунистическата Държавна сигурност установи там своята собствена фабрика за признания. Спомням си гестаповеца, който ни водеше надолу по някакви стълби под земята. Имаше тежки, яки врати и решетки с резета, цялото място просто бе пропито от страдание. Германецът ни въведе в един задушен трезор-килия. Не каза нищо. Затвори вратата и ни заключи вътре. В ъгъла на голата стая имаше самотна дървена пейка. Седнахме. Осветлението бе слабо — само една гола крушка, висяща на кабел от тавана, но аз веднага забелязах петна от големи капки кръв, засъхнали върху стената. Не можеше да не ги забележи човек, но никой от нас не каза нито дума. Помещението не бе много малко, но изпитвах чувството, че са ме затворили в желязна клетка и са ме спуснали в подземна шахта. Всичко можеше да се случва някъде горе, на повърхността — буря, голям пожар, бомбардировка, но ние долу никога нямаше да узнаем за това.

Седяхме така два часа и никой не проговори, или поне така си го спомням. Най-накрая вратата се отвори и друг човек в обикновени дрехи въведе мама. Тя носеше рокля, която ми беше позната. Изглеждаше смъртно уморена. Те определено не й бяха казали къде я водят, защото отначало тя застина за момент от шока на изненадата, после се хвърли към мен, сграбчи ме в прегръдките си и ме притисна към себе си с цялата си сила — прегръщаше ме толкова дълго, колкото и двамата можехме да издържим — десет, петнайсет минути може би. После седнахме на пейката, говорехме, но никой не знаеше какво да каже, тъй като гестаповецът през цялото време стоеше до вратата.

— Как върви училището, Милош?…

— Какво става в Часлав?…

— Има ли много кайсии тази година, Павел? Трябва да направите компоти, ако се намери захар…

— А какво прави госпожа Прохазкова?…

Разговорът се състоеше само от баналности, но това бяха последните ми петнайсет минути в прегръдките на мама.

— Достатъчно — проговори изведнъж гестаповецът. Той отвори вратата и се обърна към мама: — Bitte.

Тя ни целуна всички, стисна ръцете ни. Излезе от стаята заднешком, с гръб към вратата. Не откъсна очи от нас чак докато германецът не затръшна вратата след тях. Ние поседяхме там още около десетина минути, потънали в тишина и трепет. Пак отвориха вратата и друг агент ни изведе по стълбата вън от сградата. Светът все още си беше на мястото. Същите улични лампи, които не светеха от години, същите трамваи, същите камиони по покритите с паваж улици, същите забързани тълпи по тротоарите.

През пролетта пощальонът донесе малък пакет, увит в кафява хартия. Съдържаше една барета с цвят на узрели малини и една парцалена кукла, която мама беше направила в затвора. По-късно пристигна и един стандартен формуляр с име и дата, напечатани на машина. Майка ми бе починала в Аушвиц на първи март 1943 г.