Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (11)

Ролевият модел

Заради Гестапо, което го търсеше, брат ми Павел не можеше да остава да живее дълго на едно място. Той не беше в списъците на „най-търсените“ от германците, но трябваше да избягва ситуации, при които документите му можеха да бъдат старателно сравнени с постоянните копия в полицейските папки. Той разреши този проблем, като се свърза с източночешката Оперета. Проектираше и изпълняваше декорите за представленията на тази пътуваща трупа, а след това помагаше и при тътренето им из претоплени зали или прашни физкултурни салони в малки градове, където трупата представяше стари оперетни шлагери като „Прилепът“, „Полска кръв“ или „Перлите на мадам Серафин“. Един ден Павел се появи в Наход с трупата си и ме заведе на премиерното им представление. Вече не си спомням какво точно гледах тази вечер, но знам, че представлението ме завладя. Не исках то да свършва, а после копнеех да го гледам още веднъж и още веднъж. На следващата вечер брат ми ме заведе и зад кулисите, където се оказа още по-хубаво. Бях още дете и никой не ми обръщаше внимание, така че си намерих един стол в ъгъла, седнах тихичко и забравяйки всичко на света, загледах какво става на сцената. Беше изключително вълнуващо.

Великолепни млади жени минаваха покрай мен само по сутиени, колани с жартиери и гащички. Явно не им правеше никакво впечатление, че показват белите си гърди и бедра, докато забързано преобличаха пищните си, набрани рокли. Имаше много шеги, приятелски подбив и един общ дух на другарство и хаотична енергия; чудесната музика се лееше от сцената и аз не знаех какво да гледам по-напред. Еротичният заряд на атмосферата и нейната същност сами по себе си бяха напълно достатъчни, за да ме погълне за цял живот този свят на представлението, но имаше и нещо повече. Това бе упоителната миризма на театралния грим. По едно време си мислех, че бих мирисал цял живот току-що опечените зърна кафе, но тогава не познавах нищо друго.

Зад кулисите на Оперетата имаше такива величествени водопади от женствени, плодови, цветни, сексуални миризми, такива тежки душове от аромати на евтини парфюми, от мирис на теменужки и некъпани тела на млади жени, ухания на червило, на овлажняла дантела и руж, на кола, на гореща парна ютия, на молци, на ликьори и черешов сладкиш, на балетни пантофки, на изпотени блузи и поли с лек примес от миризма на урина, че веднага, на място, реших: ще прекарам живота си тук.

Единственото нещо, за което не бях напълно сигурен, беше каква точно работа ще върша в театъра. Знаех, че не искам да бъда актьор, защото видях, че зад кулисите, за разлика от публиката, към изпълнителите на главните мъжки роли в оперетата останалите се отнасяха като към малки момченца.

Тъкмо обмислях дали пък не трябва да стана драматург или композитор, когато един малко по-възрастен от останалите артисти човек нахълта в гримьорната. Изглеждаше грубоват, облечен в измачкан костюм, вече пооплешивял, но всички тези красиви млади момичета изведнъж подскочиха при влизането му. Започнаха да се бутат и настъпват една друга в старанието си да го накарат да ги забележи. Стори ми се и не съвсем трезвен, но всички те така му се усмихваха — на усмивките им човек просто не можеше да устои. Флиртуваха с него. Вглеждаха се в очите му. Бяха готови да сторят всичко, само и само да му се харесат, което отговаряше напълно на представата ми как би трябвало да се отнасят такива млади и красиви актриси и към мен един ден.

— Кой е този? — посочих аз възрастния човек на Павел при първия удобен случай.

— О, това е оня тип, дето е режисьор на представлението — отвърна Павел.

— А добър ли е?

— Много е добър, но с бутилката, старият му пияница — брат ми явно не беше никак впечатлен от режисьора на трупата, но аз веднага различих истинския ролеви модел — още щом го зърнах. Това наистина бе роля, която си заслужаваше да изиграя. Източночешката Оперета прекара в Наход около седмица и след като си отиде, вече бях наясно какво искам да правя през остатъка от живота си.

През 1944 г. отново гледах представление на трупата на Павел — в Часлав, където по това време живеех в завода за газ. Павел още работеше в Оперетата, затова ми даде един билет гратис за „Полска кръв“, класика в жанра на леката музика. Никога няма да забравя тази вечер в театъра на Дусик. Залата беше претъпкана. Не съм подозирал, че това място може да побере толкова много хора, но не беше за чудене, тъй като мюзикълът бе прекрасен. Веднага бях погълнат от добре направения сюжет, забавлявах се от комичните обрати, смеех се от сърце на всички шеги, когато изведнъж в трето действие, по средата на един жизнерадостен квартет, и четиримата певци избухнаха в ридания. Те се помъчиха да продължат пеенето с треперещи гласове, но силите им не стигнаха. В края на краищата певците млъкнаха, само стояха неподвижно на сцената и плачеха.

Оркестърът спря да свири и човек можеше просто да чуе тишината, която се възцаряваше в сградата — твърда и режеща като диамант. Всичко това приличаше на откъс от лош сън, но като се огледах наоколо, видях само напрегнати лица. Никой не помръдваше, никой не изглеждаше смутен, сякаш хората наоколо разбираха нещо, което на мен ми убягваше.

Четиримата певци на сцената избърсаха очи и се овладяха. Изобщо не изглеждаха засрамени. Диригентът им даде знак, оркестърът започна отново от средата на квартета, певците се включиха с пеенето и продължиха танца си, но това не продължи дълго, защото гласовете им отново им изневериха под натиска на тайнственото емоционално напрежение, което ги бе обхванало, и скоро те отново се разридаха, а диригентът пак спря оркестъра. Този път цялата публика стана на крака и загледа мълчаливо към сцената. Аз също се изправих. Не разбирах какво точно става, но можех да почувствам мощните течения от потискани емоции, които обхващаха театъра.

Някакъв човек с мрачно изражение се появи на сцената и съобщи, че артистите не са в състояние да продължат и че това бил краят на вечерното представление.

— Извинявам се на всички! — каза човекът. — Но като имате предвид днешните събития, надявам се, че ще ни разберете.

Не го знаех в този момент, но току-що бях присъствал на края на културата в Чехия.

Не четях вестници, нито обръщах внимание на политиката, така че не бях разбрал, че на този ден със специален декрет германците бяха затворили всички драматични и балетни театри, всички оркестри и кина в страната. Те бяха наредили на всички — актьори, танцьори, технически персонал в театрите, музиканти и диригенти — да се явят и поставят на разпореждане на управата във фабриките и да вложат своя труд в забавящата оборотите си военна машина на Германия. Но вече беше твърде късно за Третия Райх.