Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (35)

Alter ego

Минаваш през живота си и събираш случайни наблюдения и мимолетни впечатления, и не знаеш дали някога ще се случи да ти потрябват. Повечето така и не влизат в работа, но понякога ситуацията, в която се намираш, изцяло се променя просто защото си се сетил за нещо, минало през главата ти преди много години. В края на петдесетте, в една болница, която се наричаше „Катержинки“ и която имаше голямо отделение за душевноболни, аз открих баналността на лудостта. Това откритие не ми послужи за нищо до 1975 г., когато снимах „Полет над кукувиче гнездо“ в Салем, Орегон.

Винаги съм бил хипохондрик, защото, когато и да си спомнех живота си, виждах само една непрестанна поредица от чист късмет и все очаквах да си платя за късмета по някакъв начин. Ако някоя нова епидемия или заболяване се появеше в новините, аз си казвах: „Аха, ей това ще бъде!“ Веднага намирах съответната медицинска книга и изучавах симптомите.

В края на петдесетте най-модното медицинско заболяване в Чехословакия беше нервното разстройство, защото чувствителните хора, които имаха проблеми с Държавна сигурност, го използваха, за да се оправдаят срещу обвиненията. Нервното разстройство освобождаваше човека от отговорност за действията му. По това време при мене нищо не вървеше както трябва. Бях разрушил брака си с Яна, уволниха ме от работа, не можах да започна в киното. За първи път в живота си се чувствах абсолютен неудачник и накрая се оказах толкова зле с нервите, че трябваше да потърся лечение в Катержинки. Имах приятели сред персонала и в продължение на месец ходех там веднъж седмично, за да ми вливат някакво невероятно успокояващо лекарство направо във вената. Може би беше само валиум, но наистина се чувствах чудесно.

В Катержинки нямаше самостоятелни стаи, така че аз отивах, преобличах се в болнична пижама и лягах на една от четирийсетте кушетки, наблъскани в стаята. Сестрата ми вкарваше иглата във вената и лекарството започваше да тече в нея през прозрачна тръбичка, а в това време аз наблюдавах пациентите.

Наблюдението на истинско отделение за душевноболни ме отърва от театралната представа за психическите болести, която бях почерпил от филмите. Очаквах, че пациентите с душевни разстройства ще извършват ред странни действия, но в действителност те се държаха като съвсем нормални хора. Само някак личеше, че не се справят кой знае колко добре… Баналността, която прониква във всичко, се простира даже в лудостта. Един ден лежах прикачен на системата в дъното на стаята, когато един младеж легна на съседното легло. Беше със здраво телосложение, около двайсет и пет годишен и имаше подкупваща усмивка. Носеше кариран халат върху болничната пижама, но отмяташе мазната си коса назад с известна елегантност.

— Чух, че работиш в киното — каза той.

— Ами да, работя.

— Исках само да ти кажа, че точно заради това съм тук, заради проклетото кино!

— Така ли?

— Точно! Защото жена ми е актриса и толкова ме обича, че все иска да е до мене. Затова ме затвориха тук, за да я снимат по филмите и да могат всички да я чукат, ей затова няма да изляза цял живот оттук! Но ти можеш да им кажеш, че ще се измъкна — по един или друг начин! Знам как се отнасят с нея! Кажи им на тия мръсни копелета, че ще се отърва от тази вонлива дупка и веднъж като изляза, ще им разгоня фамилията! Обичам жена си! Ти познаваш ли я?

Той изглеждаше толкова нормален и убеден, че почти ме накара да му повярвам и да го съжаля.

— Не знам, как се казва жена ти? — попитах аз.

— Яна Брейхова!

Изобщо не очаквах това. Замръзнах и го зяпнах.

— Значи я познаваш! Познаваш ли я, да те вземат дяволите?

— Ами, всички познават Яна Брейхова — измънках аз.

— Точно така! Затова кажи на приятелчетата си и на цялата оная паплач в киното! — изкрещя той и удари с юмрук по рамката на леглото с такава сила, че то се разтресе и отскочи встрани. После се отдалечи, хвърляйки заплашителни погледи наоколо.

Набързо се излекувах от разстроените си нерви.