Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (44)

Цялата тъга на Русия

„Любовта на русокосата“ се прожектираше при пълни салони из цяла Чехословакия и за филма ме наградиха с държавната награда „Клемент Готвалд“. Готвалд беше първият комунистически президент на страната и легендарен пияница, така че получаването на наградата ме караше преди всичко да изпитвам неудобство. Единственото добро нещо, свързано с нея, беше дебелият плик, връчван заедно с лентата и медала. Пликът съдържаше 20 000 крони, почти целогодишната ми заплата, така че той ми помогна да издържа презрението, което Иван засвидетелстваше на всички лауреати на държавни награди.

„Любовта на русокосата“ разшири света за мен. Филмът откри Нюйоркския филмов фестивал през 1966 г., така че още веднъж ми разрешиха да посетя прекрасния град. Отидох също в Кан, в Лондон и на още други места с него, а накрая го номинираха и за „Оскар“ в категорията за най-добър чуждестранен филм, но тогава спечели „Един мъж и една жена“ на Клод Льолуш.

В Чехословакия почнаха да се усещат наченките на политическото разкрепостяване, което настъпи с Пражката пролет на 1968 г. и пътуванията на Запад не изглеждаха вече толкова изключителни събития. Вацлав Хавел стана най-смелият и обещаващ драматург в страната и неговите абсурдистки пиеси живо осмиваха тоталитарната власт и бюрокрация.

В Съветския съюз Брежнев смени Хрушчов и империята бавно поемаше пътя надолу към политическата стагнация след относително либералния период на Хрушчовото управление, затова Москва се превърна в едно от най-паметните за мен места, в които бе прожектиран „Любовта на русокосата“. Отидохме там с друг млад режисьор, Павел Юрачек, като гости на Съюза на съветските филмови дейци. Отседнахме в един от огромните московски хотели и ни дадоха една млада преводачка, която да ни развежда из града, но така и не се почувствахме наистина добре дошли. Всичко се превръщаше в проблем. Например аз исках да се срещна с Андрей Тарковски, майстора на съвременното съветско кино, и тогава Елем Климов, също прекрасен режисьор и мой приятел, трябваше да употреби цялата хитрост, на която бе способен, за да ни уреди среща. Накрая ние с Юрачек стиснахме ръката на Тарковски в някакъв полуизоставен парк в покрайнините на града и разговаряхме набързо в неловка, тайна среща. По това време вече бяхме усетили, че в сърцето си нашата преводачка е от тайно недоволните от режима. Разговаряхме съвсем искрено с нея и една сутрин тя ни съобщи, че някои от нейните приятели от така наречената нелегална интелигенция на града много искали да се срещнат с мен. Били гледали „Любовта на русокосата“ на някаква тайна прожекция и били възхитени от филма. Повечето били художници и скулптори. Тя щяла да организира събирането, ако ние с Юрачек пожелаем да поемем риска и се измъкнем от полицейските опашки, които ни наблюдаваха навсякъде.

Повечето от служителите в хотела работеха за КГБ, затова ние се престорихме, че се прибираме да си легнем рано, после се промъкнахме навън през задния вход. Преводачката ни чакаше в страничната пресечка. Беше много нервна. След като се увери, че никой не ни следи, тя бързо ни натовари в едно такси, което чакаше на ъгъла.

Оказа се, че накрая сме стигнали до висок, самотно издигащ се бетонен блок някъде в периферията на Москва. Лесно можехме да останем без обувки, докато изгазим почти непроходимите, огромни локви около блока и никога вече да не ги открием в гъстата, дълбока кал. Както и да е, измъкнахме се от таксито и зачакахме преводачката да се ориентира къде трябва да отидем. Разбра се, че тя също никога не е идвала тук преди. Накрая момичето откри малка желязна врата, която водеше към общото мазе и почна да тропа по нея. Измина цяла вечност, преди да се покаже един руснак с дълга брада, той носеше запалена свещ и ни поведе по дълъг, тъмен коридор. Приближавахме все повече към звуците от балалайка и скръбни гласове, които пееха някаква песен в ехтящите бетонни вътрешности на сградата. Стигнахме до малка стая в края на коридора. Петима или шестима брадати мъже седяха на обърнати щайги из стаята, а в центъра й имаше голямо сандъче, на което бяха поставени няколко бутилки водка, един хляб и парче салам. Покрай стените бяха натрупани абстрактни скулптури, някои от тях обвити в парцали. Стаята се осветяваше от гола, висяща от тавана крушка, а може би Достоевски беше огнярят в съседното котелно помещение.

Водачът ни духна свещта и ни посочи да седнем на свободните щайги. Другите бегло ни погледнаха и продължиха бавната си песен, сякаш наистина събрала цялата тъга на Русия. Човекът, който свиреше на балалайката, дори не отвори очи.

Седнахме. Брадатите мъже пееха. От време на време ни подаваха бутилката с водка и ние отпивахме. Никой не каза нито дума. Руснаците извиваха своята безкрайна мелодия. След половин час преводачката се изправи, „Добре. Сега трябва да си тръгваме.“ Руските ни почитатели не спряха песента си. Не успяхме дори да им кажем „довиждане“.

Паметта често изневерява, но съвсем ясно помня онази вечер, защото нещо в случката отекна дълбоко в мен. Предполагам, че отзвукът се дължи на присъствието ми при тези хора като външен човек, като аутсайдер, който прелита по периферията на един затворен в себе си, обособен свят, дето може би е имало място и за него.

Може би онази вечер е засегнала старите чувства на десетгодишното момче, което никога не бе имало време да си намери място където и да било и което винаги са държали извън емоционалното ядро на другите семейства. Това е чувството, което изпитва човек пред къща от стъкло — може да види всичко, което се случва вътре, но нито може да го докосне, нито него го докосват. Може би подобно чувство никога не се забравя съвсем, може би не е възможно изобщо да се забрави, може би то все още отзвучава и ще продължи да отзвучава, защото, когато погледна всичките си филми, винаги виждам в тях аутсайдери и винаги ясно съм разбирал точно техните чувства.

Виждам как русокосата лежи през нощта на кушетката в дома на пианиста и слуша домакините да се карат заради нея, а тя няма къде да отиде. Виждам как Макмърфи симулира душевна болест в психиатричното отделение в „Полет над кукувиче гнездо“. Виждам всички неприспособими към обществото персонажи в „Коса“, черния мъж в един бял свят в „Рагтайм“, гения между посредственостите в „Амадеус“. Те всички едновременно са привлечени и отблъснати от някакъв затворен в себе си свят, в който се борят да влязат и не успяват, въпреки че оставят все пак своята следа в него.

Психическият мотор, който задвижва способността да създаваш, не се променя и почти винаги работи с един и същи вид гориво. Четеш купища материали, изведнъж някоя история те завладява и ти усещаш вълнението да се раздвижва в теб, като дори не си даваш сметка защо. Това е подсъзнателен, но осезаем процес. Нещо вътре в теб се слива с подземните потоци от чувства, протичащи през темата или историята, която те вълнува. По-вероятно е това да е чувство, което те е владяло преди, защото в края на краищата това чувство се превръща в твоя артистична самоличност, така че, предполагам, онова бетонно мазе в изоставения висок блок в края на Москва събираше не само цялата тъга на Русия, но и цялата моя тъга.