Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (27)

Толкова безобразно млади

Когато режисирате, трябва да държите целия филм в главата си, за да може накрая стотиците малки късчета от филма да се съчетаят заедно като едно цяло. Това прилича на действията ви, когато се опитвате да удържите къщичка от карти за игра върху дланите си в продължение на три месеца и изисква изключително голяма концентрация. Сега снимам ли, животът ми спира. Например никога не съм могъл да поддържам любовни отношения, докато режисирам филм.

Но „Дядовият автомобил“ беше къщичката от карти на Радок, а аз бях просто неговият незначителен и покорен асистент. Вярно, че ми се налагаше да издържам на четиринайсет или шестнайсетчасово работно време, но затова пък не трябваше да нося работата си и вкъщи за през нощта и тъй като тогава притежавах неизчерпаемата енергия на двайсет и три годишен младеж, успях, отгоре на всичко, да оставя сърцето си да бъде разбито от съвсем, съвсем истинска, от плът и кръв и най-автентична французойка.

Сега е трудно да си представите каква бе откъснатата от целия останал свят Чехословакия през петдесетте. Само някои — спортни звезди или политици — можеха да отидат на Запад и съвсем малко чужденци идваха в Прага. Сценарият ни изискваше няколко чужденци в актьорския състав и когато започнахме снимките, изведнъж сред снимачния екип неочаквано се появиха и неколцина французи. Тяхното пристигане много приличаше на нашествие от извънземни.

Стараех се да не ги зяпам много, но веднага забелязах между тях едно крехко момиче с големи зелени очи и дълга черна коса. То бе красиво и смело отвръщаше на усмивките ми. Казваше се Софи Сел и скоро открих, че не работи във филмовата продукция. Беше дошла в Прага с родителите си — филмовите звезди Реймон Бюсиер и Анет Пуавр, които играеха главни роли в нашия филм и които бяха довели също и баба й, за да изкарат една ваканция заедно с работата си в Чехословакия.

Софи и аз почнахме дълго да се разхождаме заедно. Прекарвахме чудесно, опитвайки се да се разбираме един друг за най-прости неща. И двамата знаехме само по няколко думи английски, затова аз опитвах да приложа към нея своите двайсет взети урока по френски, а тя — своите двайсет чешки думи към мен. Беше на двайсет и една и докато бяхме заедно, се държеше в съответствие с годините си, но след като се сближихме, настояваше да се срещаме само тайно. Не разбирах защо Софи е толкова нервна, когато хората ни видеха заедно, а тя така и не ми даде обяснение, което да звучи достатъчно разумно. Аз пък не настоявах да ми обяснява. Баба й ме харесваше, затова ни помагаше да си откраднем малко време, за да сме заедно, и постепенно осъзнах, че съм се влюбил в Софи.

Късно една вечер имахме среща в ателието на брат ми Павел. Софи трябваше да се измъкне от хотела, след като родителите й си легнат, но закъсняваше. Вече я бях чакал повече от час, когато неочаквано в ателието се втурна баба й. Беше много разстроена.

Отне ми известно време, докато разбера за какво е дошла старата дама. Не трябваше никога повече да се виждам със Софи. Не можех точно да разбера защо — единствената причина, която жената изтъкваше, бе, че баща й научил за нас двамата.

— Добре, научил, но какво лошо има в това? — попитах аз.

Френският ми бе толкова ужасен, че старата дама така и не разбра какво я питам, за да може да ми отговори.

След нощната визита на баба й аз почти не видях повече Софи на снимките. Когато и да влезеше в декора, баща й, дори и да играеше в кадър, я наблюдаваше. Тя ме избягваше, ако той ни гледаше, но зад гърба му ми хвърляше дълги, тъжни погледи.

Най-сетне един следобед успях да я спра.

— Какво му става на баща ти, за Бога? — попитах нетърпеливо аз.

— Той ме обича — отвърна тя.

— Но какво от това, Софи?

— Той не ми е баща. Не ми е истински баща.

Реймон Бюсиер се бе оженил за майката на Софи, когато тя била още момиченце и по-късно станал изключително собственически настроен по отношение на нея. Открил, че тя е влюбена в мен, той заплашил, че веднага ще напусне снимките. Тази новина ме шокира. Очите на Софи бяха пълни със сълзи и тя трябваше отново да избяга от мене.

Повече така и не се срещнахме насаме. Аз се уплаших и престанах да я търся. Представях си какво може да стане, ако Бюсиер наистина напусне снимките по средата на филма и „Дядовият автомобил“ останеше недовършен по моя вина. Това беше една от най-големите чешки филмови продукции на десетилетието. Никога нямаше да работя отново в киното. А бях твърде голям страхливец, за да рискувам за подобно нещо.

Когато Бюсиер и жена му завършиха всички епизоди с тяхно участие, те се приготвиха да заминат обратно за Париж. Радок и още неколцина други отидоха да ги изпратят от хотел „Амбасадор“. За мен беше лесно да се присламча към групата от продукцията и успях да си взема едно напрегнато „довиждане“ със Софи. Установих, че не мога да се справя с чувствата си. Когато Софи и баба й се качиха на задната седалка в колата, трябваше бързо да се отдалеча. Сълзи като грахови зърна се затъркаляха от очите ми. Трябваше да изпия нещо много силно, за да се овладея.

Писах няколко писма на Софи и тя ми отговори два пъти. После писмата й спряха. Накрая намерих някого, който да ми помогне да напиша вежливо писмо до баба й и да я питам какво всъщност се е случило със Софи.

Софи се беше омъжила. Срещнала някакъв марокански банкер и живееше в Северна Африка. Няколко години по-късно чух, че претърпяла ужасна катастрофа. Карала „Ягуара“ си с пределна скорост някъде по Ривиерата, когато излетяла от шосето. Едва не се убила. Трябвало да й се направят няколко операции и после се озовала в болница, където прекарала месеци.

През 1963 г., когато почнаха да изпращат моя „Черен Петър“ по филмови фестивали, най-после имах възможност да отида в Париж. Открих следите на баба й и тя ми заяви, че имам късмет. Софи тъкмо била в града.

Вечеряхме заедно — една много трогателна вечеря. Софи бе все още на двайсет и няколко години. Не беше се променила кой знае колко. Все още бе много красива, но нещо в нея подсказваше за страховитата катастрофа. Имаше някаква колебливост от време на време, неловко движение, а също и едно по-дълбоко вникване в нещата, някаква аура около нея. Всичко това я правеше да изглежда по-крехка от всякога.

Изпихме доста вино. И двамата си мислехме колко различен би могъл да бъде нашият живот, ако едно или две неща не се бяха случили по начина, по който се случиха, но не говорихме за това. След това съвсем внезапно Софи ми разказа за катастрофата.

— Чувствах се толкова отегчена. Не можеш изобщо да си представиш какъв е животът на една богата банкерска жена в Мароко — каза тя. Големите й черни очи се напълниха със сълзи. — А аз съм още толкова безобразно млада.

И двамата бяхме.