Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (73)

Боби Фишер

Докато още снимах „Коса“, при мен дойде Питър Фалк с много заинтригуващ проект. Той искаше да стане продуцент на филм, направен по шахматния мач за шампионската титла между Боби Фишер и Борис Спаски. Тази извънредно драматична среща се състоя през 1972 г. в Рейкявик, Исландия, и остана само един малък епизод от студената война. Фалк знаеше, че обичам шахмата и ме попита дали искам да разработя тази история.

Боби Фишер е гений, може би най-добрият шахматист в историята на тази игра, но в същото време той е една много сложна личност. Съветският съюз бе притежавал шампионската титла по шах вече десетилетия и властите се отнасяха към това обстоятелство като към доказателство за превъзходството на тяхната политическа система. Фишер набързо бе разгромил няколко от съветските първокласни играчи в квалификациите за шампионата, но те отчаяно желаеха да задържат шампионската титла, затова върху него се оказваше всевъзможен психологически натиск. Надяваха се да го откажат от участие и всъщност почти успяха да го уплашат дотолкова, че за малко да не замине за Рейкявик. За мен шахматът беше крайно интересен и тази шахматна история наистина бе възхитителна.

— Ще направя филма много бързо — уверих Фалк. — Но при едно условие: Спаски и Фишер трябва да играят себе си.

Фишер беше толкова необикновена личност, че да го изиграе не би било по силите на който и да е актьор. Знаех си, че няма да намеря актьор, който да може да изглежда поне приблизително толкова завладяващ, колкото самия Фишер, просто така, както седи на масата срещу тебе.

Фалк, който знае това-онова от актьорското майсторство, се съгласи с мен и чрез един мой стар приятел, Лубомир Кавалек, гросмайстор и международноизвестен играч, успях да накарам Спаски да се съгласи да играе във филма. Това, разбира се, бе по-лесната част — Спаски е много общителен и топъл човек.

В края на седемдесетте Боби Фишер се бе превърнал в истински отшелник. Спечелил битката в Рейкявик и дарил по-голямата част от спечелената седемцифрена сума на Църквата на Господа в Пасадина, той изобщо престана да участва в шахматни състезания. Живееше близо до църквата и за него се грижеше една възрастна двойка, също последователи на тази вяра. Той се съгласи да се срещне с Фалк и мен в един хотел в Лос Анжелис.

Ние с Питър седяхме в хотелската стая, която наехме специално за срещата. Изведнъж в стаята нахълта някакъв длъгнест, слабоват човек с черни очила и кепе. Боби бе придружен от Клаудия, жената, която се грижеше за него, около петдесетгодишна дама с майчинско държане. Ръкувахме се и после Боби измъкна от джоба си един малък транзистор, постави го на масата и го включи, за да попречи разговорът ни да бъде записан, ако в стаята бяха скрити микрофони.

Напълно приемам правото на гения да има свои ексцентричности, затова не направих никаква забележка и разговорът потече свободно. Боби се държеше приятелски и задаваше много въпроси. Искаше да научи как се правят филми и се оказа, че през цялото време отговарям на въпросите му.

— Слушай — казах му накрая, — отивам в Барстоу, където трябва да завърша един филм. Оттук е два часа път с кола, може би ще дойдеш там да видиш как става всичко.

— Ами добре — отвърна Боби. — Но първо ще ти се обадя.

Не желаеше да определя никакви дати предварително. Преди се беше опарил с разни двулични журналисти и затова искаше да е съвсем сигурен, че никой няма да научи предварително кога ще пристигне.

Една нощ в Барстоу в три часа след полунощ телефонът ми иззвъня. Беше Клаудия.

— Тук сме — съобщи тя.

— Боже Господи! Добре, добре! — заекнах аз.

Изсипах се от леглото и слязох долу да помогна на Клаудия да вземе стая под измислено име. Боби се криеше в колата и всичко, което успях да зърна от него онази нощ, бе високият му силует, преминаващ пустото фоайе.

Побързах да си легна отново и да поспя още малко — на следващата сутрин трябваше да снимаме песента, с която Трийт Уилямз марширува към самолета, който ще го отведе във Виетнам. Половината база се качва заедно с него в машините, така че трябваше да се оправям с над хиляда войника, а също и със самолети, хеликоптери, бронетранспортьори и джипове, които трябваше да разположа по площадката.

Събудих се в седем часа и почти веднага се втурнах навън да се правя на генерал Патън. Накарах войниците да маршируват, военните возила да вдигат облаци прах, а плейбекът да гърми с всичка сила. Толкова бях погълнат от командването на филмовата си армия, че съвсем забравих за Боби Фишер.

Към три часа чух един мек глас зад гърба си:

— Тук сме. — Беше Клаудия, но сама.

— О, много добре… Така… Може ли малко да помисля…

За момент съобразих, че най-закътаното място, от което Боби можеше незабелязано да наблюдава това, което се случва на снимачната площадка, беше моят режисьорски фургон. Беше паркиран недалеч от камерата, така че посъветвах Клаудия да отидат до него с колата, да се качат вътре и да гледат, прикрити зад перденцата.

— Никой не смее да влиза там — уверих я аз.

Върнах се пак да командвам армиите, но скоро след това изгърмя генераторът, истинско нещастие! Камерите имаха собствени акумулатори, но ми трябваше електричество за плейбека. Оставаха само два часа дневна светлина, а трябваше да заснемем още два кадъра. Поправката на генератора би отнела поне час, войниците нямаше да се върнат повече на снимки. Ами сега? Малко оставаше да настъпи пълна паника, когато се намеси Крис Нюман, звукорежисьорът, с когото работех отдавна, и спаси снимачния ден:

— Защо да не вземем електричество за плейбека от твоя фургон?

— Крис, това е велика идея!

Приготвих самолетите и бронетранспортьорите за следващия кадър и екипът на тонтехниците се запъти към фургона.

Фургонът! Боби! Господи!

Докато осъзная усложненията, които щеше да предизвика решението на Нюман, вратата на фургона вече бе отворена и там влизаха и излизаха разни хора. Зарязах всичко и забързах към фургона, но като гледах бясното движение около него, се изплаших и не посмях да вляза, а само надникнах от вратата. Боби Фишер изглеждаше като малко момче, което се преструва, че го няма там, където е, въпреки че се бе прострял на един стол в центъра на тясното помещение. Дългото му тяло напълно блокираше пътеката за преминаване прохода, но той криеше лицето си зад някакво списание и кепето си, като само изплашените му очи надничаха иззад тях. Погледът му се местеше наляво-надясно, следвайки техниците, които премятаха кабелите си над дългите му крака.

Върнах се на командния си пост, без да зная дали ще видя повече Боби, но те с Клаудия ме чакаха вечерта в хотела. Не изглеждаше много измъчен, затова го поканих на вечеря в близкия мексикански ресторант. Осветлението там не беше силно и имаше отделни сепарета, мястото изглеждаше само за извънбрачни срещи. Боби обаче избра най-добре осветения стол в заведението. Никой не го разпозна. Зададе милион въпроси за нещата, които беше видял на военното летище. Намирах неговото любопитство за много очарователно, но изведнъж блесна фотосветкавица и Боби моментално се хвърли по очи на пейката. Мислеше, че някой журналист го е проследил, но се оказа, че това са само местни празнуващи с обикновен полароиден фотоапарат, които се снимаха за спомен. Може би греша, но ми се стори, че Боби остана леко разочарован.

Срещнахме се още няколко пъти, докато накрая осъзнах, че личността на Боби и превратностите на филмопроизводството са две несъвместими величини, и се отказах от проекта.