Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (64)

По-дълго за по-късо

Обичам процеса на монтиране, обичам да извличам поток от чувство от късчетата филм, а после да изтъкавам свързаното цяло. В Бъркли онази година за първи път работех с два екипа монтажисти. Те монтираха отделни епизоди в отделни монтажни стаи, а аз сновях между тях, така че в някой от добрите ни дни целият етаж вонеше на моите пури. По време на монтажа направихме четири грубо монтирани версии на „Кукувичето гнездо“.

Когато навремето започнах да снимам филми в Чехословакия, щеше да бъде истинска лудост да се поддържат два екипа монтажисти. Тази работа изисква високо майсторство и не отнема много време, тъй като в монтажната почти няма място за експерименти по метода на „пробите и грешките“ или „Опитай се пак!“. С всяко отрязване на лентата губиш квадратче от кадъра, така че трябва да знаеш точно къде да срежеш, за да не загубиш от дължината. Монтажът е прецизна работа и този факт много ускорява целия процес. Имах късмет тогава, в началото, че работех с майстор. Мила Хайек можеше да каже от пръв поглед къде точно трябва да се отреже кадърът. Измонтирахме „Любовта на русокосата“ за две седмици. Сега, с двата екипа монтажисти, си играехме с всеки кадър. Прибавяхме по три квадратчета в началото на кадъра при всяко срязване, махахме едно квадратче от края, после отново връщахме дължините обратно в изходното положение, после прибавяхме четири квадратчета и така в същия дух, докато го докарвахме до точния му вид — за чудо и приказ! Процесът на завършването на филма може да отнеме месеци и месеци детайлна работа. В това е парадоксът на напредването.

Паметта ми е автономен орган, който складира куп чудновата и несъществена информация, така че например аз помня точната дължина и на четирите грубо монтирани версии на „Кукувичето гнездо“. Първата траеше два часа и петдесет минути. Изчистих и стегнах епизодите, окастрих несъществените моменти и когато бе готова втората версия, бях свалил времетраенето на филма до два часа и трийсет и две минути. Но филмът все още стоеше дълъг, въпреки че това копие вече ми изглеждаше съвсем готово и просто не виждах от какво още мога да се отърва, така че в тази точка запънах на място.

Мина известно време, преди да се примиря емоционално с представата, че се налага още по-радикална хирургия, но накрая се докарах до достатъчно безмилостно състояние. В третото копие решително отрязах всичко, което явно не придвижваше действието напред. Това означаваше, че трябваше да изхвърля една сцена, в която бръснат Вожда против волята му, сцена, която обичах и мислех за интересна, макар че накрая трябваше да призная, че тя не носеше нищо повече към образа на света, в който се развиваше филмът, а може би дори забавяше развитието на историята. Третото копие се оказа два часа и четири минути дълго и всички много се радваха. След като го прожектирахме обаче, бяхме шокирани: сега филмът ни изглеждаше много по-дълъг, отколкото преди. Бях намалил дължината само с двайсет и осем минути, но изведнъж той като че ли се точеше безкрайно дълго. Къде ли бяхме сгрешили?

В края на краищата осъзнах, че когато изхвърлих от филма всички сцени и кадри, които не придвижваха директно сюжета напред, в същото време се лиших от кадрите, които работеха за изграждане на атмосферата и въвличаха емоционално в историята, така че пак влязох в монтажа и върнах обратно четири минути екранно време. Много от тези кадри бяха от сцените с груповата терапия в началото на филма, които портретираха повечето от второстепенните образи, правеха ги по-истински и симпатични. Възстановяването им също така даваше на публиката повече време да свикне с обстановката на една психиатрична болница. При прожекцията четвъртата версия продължи два часа и единайсет минути и се случи нещо удивително: прибавените седем минути много съкратиха филма.

Има един особен вид вълнение, което те завладява, когато наближава краят на работата по един филм, смес от надута самоувереност и самоунищожителни мисли. В един миг вярваш, че този път си направил най-добрия си филм, но само да мигнеш, и вече всичко по монтажната маса ти изглежда скучно, банално, толкова празно, че направо чуваш как гъсто населените с акули води под Голдън Гейт Бридж те зоват в дълбините си.

Бях се омотал изцяло в подобни чувства, когато Джак дойде в Сан Франциско да види филма. Имаше правото да гледа окончателния вариант и да направи, ако счете за необходимо, поправки в него, така че му уредих специална прожекция и след това го попитах кога ще има време да седнем заедно в монтажната.

— Не виждам защо — отговори Джак. — Не зная какво бих променил във филма.