Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Turnaround, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мина Койнова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub (2022)
Издание:
Автор: Милош Форман; Ян Новак
Заглавие: Повратна точка
Преводач: Мина Койнова
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателство „Анубис“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: мемоари/спомени
Националност: американска
Редактор: Андрей Андреев
Художествен редактор: Михаил Руев
Технически редактор: Павлина Стоименова
Художник: Петър Стойнев Петрунов
Коректор: Татяна Джунова
ISBN: 954-426-119-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867
История
- — Добавяне
Достопочтен съпруг
По това време ние с Яна бяхме женени вече три години, период, достатъчно дълъг, по мое мнение, за да изгорят и най-суровите романтични илюзии. Все още живеехме в нашата канцелария, но бяхме спрели всякакви опити да си намерим собствен апартамент. Аз бях подложен на силен стрес и едва ли не цялото време, през което бях буден, употребявах да преработвам спектакъла. Трябваше да махнем епизода с музиката на Мартину, но се опитахме да спасим останалата част от работата на Радок. Партията отложи премиерата, но на чуждестранните инвеститори съобщиха, че договорите им ще се спазят и че премиерата на „Латерна магика“ в Лондон ще се състои след три месеца.
Атмосферата в театъра беше изпълнена с напрежение, недоверие, интриги, несигурност и слухове. Цензори прехвърчаха зад кулисите. Никой от нас не знаеше дали ще остане на работа. Трябваше да репетираме с втория състав точно толкова, колкото и с титулярния, защото не се знаеше на кого ще разрешат да пътува за Лондон.
Виждах се все по-рядко и по-малко с Яна и се оказа твърде уморително да я държа непрекъснато в течение на цялата лудница около мен. Нищо нямаше кой знае какъв смисъл, така че човек трябваше да направи предварителен обзор на обстоятелствата, за да разкаже след това простичко как е протекъл денят.
И точно по това време аз започнах да имам тайни.
На едно място в спектакъла група танцьори трябваше да се скрие зад сатенена завеса, след това изведнъж групата да изскочи иззад завесата по средата на следващата сцена. Забелязах, че винаги нещо се вижда през матовия плат. Танцьорите заемаха местата си, а две закръглени, чудесни форми се очертаваха в гладката завеса. Те принадлежаха на една от най-хубавите ни балерини с необикновено големи гърди и на мен все ми се искаше да прокарам ръцете си по тях. Веднъж по време на една късна репетиция преминах на пръсти през тъмната сцена и се предадох на изкушението. Балерината разбра, че съм аз, и не се отдръпна.
Когато станахме любовници, открих колко щедра, мила и нежна бе тя. Никога не поиска каквото и да било от мен. Знаеше, че съм женен и нямам, намерение да се разделям с Яна. Виждахме се само когато имах време и тя не се оплакваше. Не искаше да има семейство и деца, не ме караше да търся апартамент, никога не ме караше да се чувствам виновен. Разбира се, на нея не й се налагаше да изтрайва пияни съседи, които чукат посред нощ по вратата. А имахме и толкова много общи неща, тъй като животът и на двама ни беше изцяло свързан с „Латерна магика“.
Мислех си, че обичам балерината дори когато все още обичах жена си, затова направих единственото, както ми се струваше, почтено нещо: казах на Яна за връзката. Сега, когато си припомням това време, разбирам колко невероятно глупаво и жестоко е било това решение и колко дълбоко съм я наранил. Въпреки това тя продължи да живее с мен в нашата канцелария, със съпруга си, който я обичаше, макар че в същото време обичаше и друга жена. Аз не лъжех. Не ми беше съвсем ясно какво точно се случва в живота ми, поне не повече, отколкото на двете жени. Това положение продължи дълги седмици и всички се чувствахме повече или по-малко ужасно, докато Яна бавно изгради своя емоционална защита срещу мен. Тя ту се ядосваше и заявяваше, че не й е достатъчна само част от мен, ту започваше да се държи така, сякаш ме мрази, а после внезапно махалото на емоциите се връщаше в първото положение.
Развръзката настъпи, когато „Латерна магика“ най-после замина за Лондон. Получих паспорта си, получи паспорт и моята балерина, която си оставаше все така щастлива, мила и невзискателна. „Латерна магика“ нямаше голям успех в Лондон, но спектакълът живя достатъчно дълго, за да остане атракция чак до ЕКСПО-67 в Монреал. Най-въздействащото представление в Англия обаче беше това от вечерта на премиерата. Тогава „Боже, пази кралицата“ се свиреше преди всяко театрално представление в Лондон, затова нашият изпълнителен директор настоя и чехословашкият химн да предшества представленията на „Латерна магика“. Английският продуцент, макар и неохотно, се съгласи.
Веднага щом разбра за двата химна, „кадровикът“ — така наричаха политическия офицер на трупата — поиска към тях да се прибави и съветският химн. Съветският съюз беше наш брат и всички бяха свикнали да слушат двата химна заедно. Но този път английският продуцент изненада директорите, като тутакси се съгласи. Очевидно той много добре си е представял как ще се посрещнат трите химна на премиерата.
Вечерта театърът беше пълен. Светлините угаснаха, пуснаха някакъв изтъркан запис на „Боже, пази кралицата“. Както обикновено, публиката го изтрая наполовина изправена, наполовина седнала, като се прозяваше и шушукаше. Преди още музиката да завърши, всички отдавна си бяха седнали удобно в креслата. След кратка пауза бодра версия на чехословашкия химн зазвуча в залата. На лондончани им отне няколко секунди да разберат значението на тази непозната музикална пиеска, но после вежливо отново се изправиха на крака. Като разпознаха последните акорди на химна, пак се отпуснаха в креслата. Чехословашкият химн обаче се състои от две отделни части, разделени от пауза. Така словашкият химн последва чешкия. Сред публиката се усети явно раздвижване, зрителите се изпънаха и заслушаха широко ухилени живата мелодия. Когато седнаха отново, залата бръмчеше от коментари.
Още една кратка пауза и от високоговорителите гръмна съветският химн. Беше посрещнат с най-бурния смях, който някога „Латерна магика“ е изтръгвала от публика. Целият театър се тресеше до основите си и нищо в спектакъла не успя даже да се доближи до ефекта на тази увертюра, затова на следващата вечер директорите тихичко отмениха двата допълнителни химна.
Междувременно Яна снимаше филм в Чехословакия. Тя, разбира се, знаеше, че аз живея с балерината в Лондон. Една вечер ми се обади по телефона в хотела.
— Исках само да ти кажа, Милош, че ако желаеш да останеш в чужбина, нямам нищо против.
— Не искам.
— Добре, както кажеш. Само исках да ти се обадя, да не се връщаш само заради мене. Защото си намерих друг.
Думите й ми подействаха като удар в бъбреците. Точно в този момент осъзнах колко много я обичам още.
Яна, разбира се, не ми дължеше нищо, още повече след като се бях отнесъл по такъв начин с нея, и въпреки това ми се обади и говори с мен открито по телефон, който почти сигурно се подслушваше. Заради мен поемаше огромен риск, но Яна винаги е притежавала силен характер. Изведнъж видях с плашеща яснота, че съм сбъркал желанието и физическото привличане с по-дълбоки чувства, но нямаше как да се върна назад. Бях се оказал глупак и я бях загубил.
Все още опитвайки се да бъда честен към всички, аз отидох при балерината и й казах какво съм открил в помрачнялото си сърце.
— Но аз го знаех през цялото време — каза тя.
Ако наистина можех сега да върна миналото, не бих говорил с нито една от двете.
Докато се върнем от Лондон, Яна вече се беше изнесла от канцеларията. Открих, че се среща с един немски актьор, с когото се запознала по време на снимките на последния си филм. Беше започнала дело за развод и не я видях чак до първото ни дело в съда. Придружаваше я една възрастна дама и не можехме да говорим по-дълго. Казаното в съдебната зала беше пълно с тъга. Излязох от съда, кълнейки се, че никога няма да се оженя пак.
Всичко в стаята на улица „Вшехрдова“ ми напомняше за Яна и моята собствена глупост. Когато не можах да издържам повече, отидох да се видя с бащата на Яна. Той беше шофьор на камион и винаги го бях харесвал. Разбирахме се много добре. Посрещна ме с една бутилка сливовица.
— За всичко съм виновен аз, господин Брейха — казах на стария човек. — Всичко обърках.
— Не си ти виновен, Милош. Животът е сбъркан — отвърна моят тъст философ. — Но ми се иска да не беше ставало така… И като си помисля само, че сега тя ще се жени за шваба… Да го вземе дяволът!
Бях шокиран. Яна изглеждаше толкова меланхолична в съдебната зала.
— Хич няма да им стъпя на проклетата сватба! — продължи господин Брейха. — В никакъв случай! Не само че е шваба, ами е и актьор!
Наложи ми се да употребя цялото си красноречие и да изпия с него цялата бутилка сливова, за да убедя господин Брейха, култивирал през войната здравословна омраза към германците, че наистина трябва да отиде на сватбата на дъщеря си. И двамата знаехме, че ще й бъде много мъчно, ако той не присъства, а тъй като никак не му се искаше да я наранява, накрая се съгласи с мене. Сватбата щеше да се състои в един луксозен хотел в Карлови Вари.
— Не знам как ще се добера дотам — каза господин Брейха. — Обаче няма да е с оная изчанчена швабска кола.
И аз му предложих да го закарам. Върхът на мазохизма може би, но закарах бившия си тъст на сватбата на бившата си жена, въпреки че не приближих до самия хотел.
— Нали нямате нищо против да походите дотам? — попитах господин Брейха. — Не ми се иска да ме види някой.
— Ама, разбира се — съгласи се той. — И на мен не ми се иска да те види някой.
Излезе от колата и закрачи по прашния паваж в своя черен костюм и лъснати до блясък обувки.
Този брак не продължи по-дълго от едно летуване в Карлови Вари.
След години Яна и аз станахме добри приятели и тя си призна, че това, което най-вече я е привлякло към втория й мъж, е било главно обстоятелството, че изобщо не го разбирала. Не говорел чешки, а тя знаела съвсем малко немски, така че двамата почти не се познавали. Щом се научили да комуникират, бракът им бързо се разпаднал.
Още бях разстроен от развода, когато новият изпълнителен директор на „Латерна магика“ ме повика в кабинета си. Не знаех много за него, освен че е половин руснак и пие доста. Назначиха го на тази длъжност малко преди да уволнят Радок. Името му беше Борис Михайлов и той веднага премина към разговор по същество:
— Другарю Форман, този театър е политически много важна институция. Предлагам ви да си подадете оставката.
Да загубя работата си бе последното нещо, от което се нуждаех в този момент, затова останах дълго неподвижно на стола си и главата ми се изпразни от всякакви мисли. Никога не бяха ме уволнявали дотогава и изпаднах в шок. Очаквах подобно нещо да се случи по-рано, когато Михайлов изрита Радок и Иван, но сега ние тъкмо се бяхме върнали от лондонското турне — турне, което не беше провал — и бях почнал да мисля, че работата ми е сигурна.
— Не, няма да си подам оставката, другарю директор — съобщих му аз накрая, колкото можех по-твърдо. — Съвестта ми е чиста.
— Правите грешка — забеляза Михайлов злокобно.
Този ден ме пусна да си вървя, но скоро ме извика пак.
— Другарю Форман, къде бяхте на седемнайсети юли миналата година?
— Как мога да си спомня?
— Този ден специално не бихте могли да забравите.
Тази работа изобщо не ми харесваше. Помъчих се да си спомня какво бях правил, за да се сетя какво можеше да има предвид.
— Но аз даже не бях тук! Бях в Брюксел през юли!
— Точно така!
— Нямам представа. Минала е половин година.
Той погледна някакъв лист на бюрото си.
— Името Ела Фицджерълд да ви напомня нещо?
Оказа се, че Михайлов знае съвсем точно всички дати, на които бях посещавал американския павилион. По всичко изглеждаше, че директорът има подробно описание на времето, прекарано в Брюксел, и местата, които бях посетил, а тези места бяха много съмнителни политически. Наистина приличах на заслепен поклонник на империалистите. Ясно беше, че са следили всяко мое движение в Белгия, въпреки че аз самият нищо не бях забелязал.
Вече бях пътник и нямаше смисъл да протакам, но тъй като целият ми живот така или иначе се беше разпаднал на парчета, пет пари не давах.
— Можете да ме уволните, но нямам намерение да ви улеснявам работата! — заявих аз безстрашно.
— Това не е много умно — отвърна Михайлов.
След два дни „кадровикът“ на театъра, другарят Покорни, ме уволни.
— Вие, другарю, сте политически неблагонадежден — заяви той.
А не след дълго уволниха и другите двама автори, така че всички създатели на втората „Латерна магика“ бяха изхвърлени. Следващото нещо, което чух, бе, че целият спектакъл ще бъде пренаписан, за да се поправят идеологическите грешки — бях сигурен, че ще го унищожат. Но сгреших. Голямата преработка се оказа практически невидима. Трябваше да познаваш сценария на спектакъла наизуст, за да забележиш, че тук-там бе променена някоя реплика, че откъс от някоя и друга сцена е паднал или че го няма някой от образите. Единствената значителна промяна беше в надписите. В тях бяха изписани имената на съвсем нов екип от автори, оглавени от Борис Михайлов, и аз най-сетне разбрах смисъла на цялата операция: Михайлов уволни всички ни, за да може той и неговите политически приятелчета да приберат големите хонорари. Спектакълът се игра в Прага години наред и донесе на „създателите“ си много пари. Човекът дори има нахалството да използва и заместник министър-председателя на Чехословакия като главно действащо лице в своята интрига.
След като шокът премина, аз почти се възхитих от Михайлов. При всички случаи, ние нищо не можехме да направим. Цялата тази история бе само още един ден от шоубизнеса при социализма.