Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (77)

Оставете автора да реши

Копието след финия монтаж на „Рагтайм“ излезе дълго, малко под три часа — много дълго за филм, но това си беше произведение с епически мащаби, а и аз винаги съм вярвал, че ако филмът грабне публиката, няма значение колко е дълъг. А ако не увлече зрителите, ще им се стори безкраен, дори да продължи само седемдесет минути.

Знаех какво ще каже Дино още преди да го е гледал, и той не ме разочарова:

— Много е, много е, твърде много е.

Разказах му моята теория за парадокса на времето в киното, която бях открил при монтажа на „Кукувичето гнездо“. Опитах се да му обясня, че всеки филм има свое темпо, свой собствен ритъм на разказа и когато уж го скъсяваш, има опасност всъщност да го направиш по-дълъг за гледане, но Дино започна постоянно да спори с мен и все настояваше да отрежа значителен откъс от филма. Изтощен от робията на монтажа, бях напрегнат и раздразнителен.

— Не знам. Но добре, Дино, какво би махнал ти? — въздъхнах аз.

— Ема Голдман трябва да падне. Цялата. Всичко.

Историята на Ема Голдман наистина беше сравнително отделна, и въпреки това бе важна като мотивация за еротичната мания на Малкото братче към Ивлин Незбит в друга линия от разказа. Дино имаше предвид двайсет минути от филма.

Не исках да се карам с него. Трябва да кажа също така, че нито един от нас не се унижи дотам да размахва заплашително договори или да намесва адвокати в отношенията ни. В това отношение, за разлика от Карло Понти, който едва не ме вкара в затвора в Чехословакия заради една абсурдна, безсмислена и нечестно пробутана клауза в последния вариант на договора, Дино ди Лаурентис се оказа от висока класа. Все пак много ми се искаше да запазя Ема Голдман във филма и си мислех, че мога да надхитря Дино, като предложа компромис:

— А какво ще стане, ако оставим автора на романа да реши вместо нас?

Сигурен бях, че като писател — колега артист, Доктороу ще реши в моя полза. Мислех си също, че той би искал да види повече, а не по-малко от романа си на екрана. Толкова бях сигурен, че дори не очаквах Дино да приеме предложението ми, но той помисли известно време и за мое учудване се съгласи.

— Слушай, Дино, каквото реши Доктороу, това ще бъде! Това ще е последното ни решение за дължината на филма, после излиза на екран такъв, какъвто е!

Дино се съгласи и си стиснахме ръцете.

Доктороу вече беше гледал версията, дълга сто седемдесет и шест минути, затова аз махнах двайсетте, от които Дино толкова искаше да се отърве и поканих автора да ни бъде съдия. Доктороу пристигна на специална прожекция със своя литературен агент Сам Коен и аз изгледах филма заедно с тях, като се чувствах много хитър. Помнех всеки кадър и всяка монтажна връзка, ето защо усещах огромна, зееща празнина в съкратения „Рагтайм“. Без двайсетте минути бебето ми изглеждаше осакатено. Толкова бе очевидно.

Филмът свърши, светлините в прожекционната блеснаха. Доктороу и агентът му се изправиха.

— Е, НА МЕН нищо не ми липсваше — рече Доктороу.

Просто така. Съкрушителен ъперкът в слънчевия сплит. Не знам дали успях да кажа и дума. И само като си помислех, че аз самият, глупакът му с глупак, настоях да вземем Доктороу за рефер!

Изрязах двайсетте минути, разбира се, но тази история ми отне цялото удоволствие, с което обикновено завършвам филм. Твърдо съм убеден до ден днешен, че съкращаването на „Рагтайм“ по външни, не произтичащи от същността на произведението причини беше грешка. Филмът сега е като човек с ампутиран крайник, идеален пример за парадокса на киновремето, когато по-късото често означава по-дълго.

Няколко дни по-късно едно съобщение за пресата, публикувано във „Венити“, привлече погледа ми. Пишеше, че Сам Коен току-що е подписал договор с Дино ди Лаурентис за авторските права на новия роман на Е. Л. Доктороу „Езерото на гмурците“.

Сигурен съм, че това бе просто случайно, изумително съвпадение и интересна подробност.