Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (20)

Най-сетне мъж

Комунистите завзеха властта в Чехословакия през февруари 1948 г. Сталин затягаше примката си над всички територии, които Червената армия бе освободила през време на войната, и така чешките политици бяха надзиравани от съветски „съветници“.

В Италия Виторио де Сика монтираше „Крадци на велосипеди“.

В Прага комунистическият министър на културата Вацлав Копецки, с когото пътищата ни щяха да се пресичат на няколко пъти през следващите години, се зъбеше на чешката буржоазия в реч, предавана по националното радио: „Ще ви отрежем вената над топките!“ Той определяше тона на политическия дискурс за близките четирийсет години.

В Подебради човек едва можеше да забележи, че е станала революция. Не си личеше по улиците, нито пък аз имах радио, и затова единственото нещо, което можеше да подскаже, че се е случило подобно събитие, бе, че най-горните класове в училището изведнъж започнаха да учат и комунизъм. Почнаха да организират пламенни събрания, да подписват прокламации, да размахват плакати и да говорят за прекратяването на експлоатацията на човек от човека.

Бях само две години по-малък от тях и бе странно, но в нашите класове никой не се впечатляваше от тези идеи. Ние наблюдавахме театралния ентусиазъм на по-големите съвсем хладнокръвно. Просто не изглеждаше никак правдоподобно, че изведнъж всеки ще почне да работи според възможностите си, а пък ще получава според потребностите си, че силните изведнъж ще се почувстват щастливи от факта, че са равни със слабите и че революцията ще промени изключително състезателната природа на човека.

През тази пролет, както всички останали хотели в страната, вила „Рут“ беше национализирана като капиталистическо оръдие за експлоатация на пролетариата. Нямаше никакво значение, че в нея не работеха наемни работници, нито пък фактът, че мястото работеше само по време на сезона. Тъй като нямах друг адрес, на мен ми оставиха правото да ползвам една стая.

Щом учебната година завърши, аз заминах за вила „Рут“ сам. И двамата ми братя се бяха заселили в същата област, така че нямаше да съм далеч от тях. От друга страна, бях свободен от техния контрол и можех спокойно да се заема с изпълнението на проекта си за лятото на 1948 г., а именно — да загубя девствеността си.

Първото нещо, което брат ми ми каза, когато пристигнах на езерото Маха, бе, че нашата „Рут“ е определена за двуседмичен ускорен курс за социалистическа мода и манекени. Направо не можех да повярвам на късмета си. Бързо се понесох към сградата и констатирах, че там направо гъмжи от млади жени. Проблемът обаче беше в това, че при социализма манекените за модните ревюта не ги избираха заради външния им вид, а според политическата им зрялост.

И все пак седях с часове на прозореца и наблюдавах заниманията им. Отначало момичетата правеха нещо като упражнения по пластика, след което дискутираха по проблемите на марксизма-ленинизма. Те направо умираха от скука, затова лесно ми се удаде да привлека най-хубавичката сред тях за един приятен дуел с погледи. Тя беше нисичка, малко мъжкарана със стегнати бедра, къса кафява коса, хубава кожа и обикновено личице, а освен това ме гледаше смело, когато се втренчвах в нея. Ако й се ухилех, пускаше една малка усмивчица, тогава аз почвах с жестове да й отпращам покани да ме посети в стаята ми. Тя отвръщаше с дискретен жест, че би искала, но не може.

И тя не ме лъжеше. Комунистите бяха пуритани и на момичетата от курса бяха определени много строги проверки и режим. Пълничките инструкторки с акне по лицата зорко ги наблюдаваха — като сицилиански лели стари моми. Размотавах се по коридорите и вестибюла и късно вечер, и рано сутрин, но никога не успях да разменя повече от няколко думи с моята социалистическа манекенка. Тя беше шестнайсетгодишна, колкото мен, и бе родена в един малък град в Моравия. Надяваше се да продължи да учи в Прага след две години. Каза ми, че много би искала да я разведа из околността, но не вижда как би могла да се измъкне, освен за съвсем кратка разходка.

Усмивките и кратките разговори бяха достатъчни, за да ме вдъхновят, и аз написах стихотворение, което нарекох „Моравски очи“, но преди да ми се удаде възможност да й го прочета, двуседмичният курс за марксистко-ленински манекенки приближи края си. В последния ден от курса причаках една от инструкторките. Бях решил да й разкажа за своите лирични чувства към Моравски очи, защото не знаех какво друго мога да сторя. Инструкторката имаше мустачета над горната устна и издадена долна челюст, но беше по-възрастна и по-опитна, така че не се наложи дълго да й обяснявам.

— Не се майтапиш, нали? — поднасяше ме тя. — Вярно, че висеше всеки ден на прозореца като гущер!

Тя се позабавлява за моя сметка, но обеща да доведе Моравски очи до пейката при езерото в осем часа същата вечер. Имах вече уговорка с едни приятели да играем карти в този час, затова изтичах да се извиня, че няма да мога да играя.

— Извинявайте, момчета, но имам среща.

— По дяволите! Е, и с кого?

— Нали знаете онова момиче от Моравия, манекенката?

— Може би най-после тя ще те направи мъж, а? — закикотиха се те. — И по-странни неща са се случвали!

— Може би.

Реших да не оставям нищо на случайността. Изпрах си гащетата, фланелката и кецовете и отидох при пейката половин час по-рано. Стана осем часа, после осем и половина. Гледах залеза. Плясках се по врата, за да се отърва от комарите. Спомнях си колко храбро ме бе поглеждала Моравски очи по време на занятията и не можех да си представя, че ще ме предаде в критичния момент.

Беше вече девет, когато видях нечий силует да приближава по пътеката откъм хотела. Фигурата се движеше с походка на младо момиче и сърцето ми заби ускорено. Но това бе само посредничката учителка, слязла до езерото, за да ми съобщи, че Моравски очи била болна и няма да дойде. Толкова бях съкрушен, че дори не забелязах, че учителката е облякла хубава рокля и миришеше приятно на парфюм. Тя беше над двайсет и пет и ми се струваше стара, ето защо изобщо не ми мина през ума, че хич и не съжалява, дето Моравски очи е болна.

Почнахме да разговаряме. Не мина много време и аз си признах, че съм девствен, а почти веднага след това признание вече не бях. Загубих невинността си върху песъчливата, покрита със сухи борови иглички почва в гората, докато покрай ушите ми бръмчаха комари, а учителката по социалистическо манекенство се грижеше за подробностите като истински експерт. Не се наложи да се боря със сутиени или пък с гащички между бедрата. Вярно, не успях да се любя с моята истинска любов Моравски очи, но все пак бях доста горд от себе си.

На следващата сутрин спах до късно, а в това време манекенките си бяха събрали багажа. После заминаха.

Чувствах се изключително мъжествен, но въпреки това изобщо не успях да си представя как ще се срещна или пък държа както с Моравски очи, така и с инструкторката, затова останах в леглото и само се вслушвах в стъпките и шумовете по коридорите и стаите, в гръмкото затръшване на вратите. Протягах се и си припомнях всички подробности от предишната нощ. Накрая чух как някакъв автобус спира пред сградата. Последва взрив от оживление по коридорите и долу във вестибюла, след това моторът на автобуса изръмжа и хотелът отново потъна в тишина и — започна моят живот на истински мъж!

Същата вечер пак се играеше на карти и аз отидох по-рано.

— Е, как мина? — попитаха ме приятелчетата. — Пусна ли ти?

— Разбира се.

— Без майтап? Искаш да кажеш, че не си вече девственик?!

— Разбира се.

— Така значи! С мацето от Моравия ли го направи?

— Разбира се — този път излъгах, но не смеех да им кажа за смяната в последния момент.

Можеше и никога да не науча, че Моравски очи изобщо не е била болна през оня ден, ако не я бях срещнал съвсем случайно след няколко години в Прага. Познах я сред огромната тълпа, както си вървеше по улицата, все така загоряла от слънцето и късо подстригана. Сега беше студентка в университета и живееше в Прага. Така и не станала манекенка, слава Богу, каза тя, и цялата тази история с манекенството била пълна глупост. Поговорихме си и аз споменах за срещата при пейката, на която тя не бе дошла.

Момичето нямаше представа за какво говоря.

Посредничката учителка изобщо не й бе казала за срещата. Напротив, последната вечер тя непрекъснато следяла под око Моравски очи, докато не се уверила, че момичето вече си е легнало след проверката. Не можех да повярвам, че е възможно такова коварно двуличие, ето защо ние с Моравски очи отидохме в кафенето наблизо да обсъдим предателството на инструкторката и това бе началото на съответна последователност от събития, която доведе дотам, че Моравски очи забременя, но тук аз отново започвам да избързвам с разказа.