Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (19)

Вацлав Хавел

Една есен в Подебради ме назначиха за „съветник“ на група по-малки момчета. Те бяха четири години по-малки от мен, а аз трябваше да бъда за тях нещо като по-голям брат и възпитател, трябваше и да им помагам в уроците. Не успях да се измъкна от това задължение, въпреки че последното нещо, което бих искал, бе да играя „тати“ за група малки мърльовци.

Моите нови подопечни още бяха в стадия, когато мразеха момичетата. Разговорите, които водеха след гасенето на лампите, ме отегчаваха до смърт. Както интересите, така и ентусиазмът им ми лазеха по нервите. Изглеждаха ми толкова наивни, толкова безпомощни, толкова малки, че се мъчех да прекарвам колкото се може повече време далеч от тях.

Между подопечните ми хлапета имаше едно дундесто момченце с интелигентен вид, което изглеждаше почтено и вежливо до безобразие. Реших, че в най-скоро време ще се превърне в „роб“ на спалнята, но момченцето явно не приличаше на Ферда. Всъщност с течение на времето с учудване забелязах, че съучениците му се отнасят към него с нещо като приятелски респект. Казваше се Вацлав Хавел и може би още тогава е притежавал онази вътрешна сила, която след това щеше да прояви, за да оцелее след многото години затвор при строг режим, десетилетията полицейски надзор и заплахи от комунистическото правителство и най-сетне суровите изисквания на едно демократично президентство.

Една година някакъв спонсор подари на училището велосипед. Ние се научихме да го караме след уроците. Качваш се на тежката машина в двора на замъка, след това излизаш на площада, правиш широк полукръг, заобикаляйки паметника на крал Иржи, и се връщаш обратно при групичката момчета, които чакат с нетърпение реда си и с викове подмятат остроумия по повод успехите ти във велоспорта. Целият този маршрут се простираше на не повече от стотина метра.

Никога преди не се бях качвал на велосипед, затова едва не се пребих при удара в каменната основа на кралския паметник, но чувството беше превъзходно — чудото на неустойчивото равновесие, заедно със скоростта; веднага се наредих отново на опашката, за да направя още едно кръгче.

Малко след мен дойде редът на Хавел. Той се покатери на велосипеда, който две момчета придържаха. Беше по-малък и велосипедът изглеждаше твърде голям за него, но помагачите го повдигнаха и Хавел се настани на седалката, а после успя да подкара колелото. Той се заклатушка на зиг-заг през двора, после през портала и покрай статуята на крал Иржи. Обаче вместо да направи завой и да заобиколи, както всички останали, Хавел продължи яростно да натиска педалите и направо прелетя през площада. Ние се спогледахме със страхопочитание — явно Хавел се опитваше да избяга с велосипеда на спонсора. Последното, което успях да видя, бе как Хавел препускаше бързо и нестабилно по пътя към Нимбурк.

Професор Хофханс, който водеше заниманията с велосипеда, разговаряше с портиера и не разбра веднага какво става, докато някой не почна да вика и ние всички се присъединихме в общ весел хор: „ХА-ВЕЛ ИЗ-БЯ-ГА! ХА-ВЕЛ ИЗ-БЯ-ГА! ХА-ВЕЛ ИЗ-БЯ-ГА!“

Хофханс имаше мотор, но беше учител — не вървеше просто ей така да се метне на мотора си и да се понесе след беглеца. Един учител трябваше да се държи както трябва — по правилника. Затова той троснато ни нареди да останем по местата си и се запъти към замъка. Показа се отново след десетина минути. Беше сложил кожени панталони, кожено яке, каска, очила и ръкавици, които му стигаха до лактите. Той откачи катинара на мотоциклета си, свали го от стенда, запали го, смъкна очилата над очите си и потегли подир спонсорския велосипед.

По времето, когато Хофханс го настигнал, Хавел бил вече на половината път до Нимбурк. Професорът подкарал мотора успоредно с него: — Какви ги вършиш, Хавел? Спирай веднага и слизай от това колело!

— Но, господине, аз не зная нито как да завия, нито как да спра! — умолително извикал в отговор Хавел. — Опитах вече два пъти да спра, господине, но не мога да достигна земята! Какво да правя?

Краката на Хавел били твърде къси — той се страхувал да завие, а още повече го било страх да не се блъсне в нещо, затова просто продължавал напред. Хофханс трябвало да го изпревари, да слезе от мотора и да го хване. Съвременната чешка история е в неоценим дълг пред учителя Хофханс!

Няколко години по-късно в Прага, когато разликата във възрастта вече нямаше значение, ние с Вацлав се сприятелихме. Хавел произхождаше от старо, богато пражко семейство, ето защо след революцията не му разрешиха да следва в университета. Той се мъчеше да получи гимназиална диплома, като ходеше на някакво вечерно училище. Въпреки това май познаваше всеки, който се занимаваше с изкуство в Прага. Ние и двамата се пишехме поети по това време и Хавел ме заведе да посетя заедно с него двама от най-великите чешки поети на века — Владимир Холан и Ярослав Сайферт.

От тези две изпълнени с благоговейна почит посещения си спомням по-добре това при Холан.

Владимир Холан живееше с жена си и дъщеря си на остров Кампа, точно пред историческия Карлов мост, в сърцето на Прага.

— Не е излизал от апартамента си години наред — информира ме Хавел по пътя към Холанови. — Решил да не си показва носа навън, докато толкова много поети в страната са по затворите.

Бе ярък, слънчев ден и поетът с лице на стар гарван ни посрещна в стая със спуснати щори, осветена от една-едничка лампа, която хвърляше експресионистични сенки по стените. Холан ми напомни язовец в дупката си, но се държа приятелски и се интересуваше с какво се занимаваме. Когато преодоляхме нервността си и срамежливо го помолихме да ни прочете нещо, изглеждаше поласкан. Той рецитираше своите сложни, сурово рационални, дълбоко одухотворени стихове просто, без ни най-малка театралност или поза, и с огромна сила на внушението.

Припомних си силното впечатление, което ми беше направил този изключителен поет, по-късно, прочитайки стихотворението на Сайферт за смъртта на всички поети от неговото поколение, които са му били скъпи. За Холан, който тогава току-що беше починал, Сайферт написа:

В тази прокълната клетка за птици — Чехия,

той хвърляше стихове наоколо с презрение,

като че бяха парченца кърваво месо.

Но птиците се страхуваха.

През годините, когато периодично се срещахме и обсъждахме старите случки в Подебради, открих, че в паметта на Хавел се бе загнездила една любопитна фикция, свързана с времето, по което съм му бил „съветник“.

Една сутрин през онази година Хавел бил извикан в кабинета на директора на училището.

— Господин Хавел — му казал Яхода сухо, — беше ми докладвано, че сте се държал неморално със себе си.

До ден днешен Хавел е убеден, че като негов „съветник“ аз би трябвало да съм човекът, който е донесъл на Яхода. Не бях аз. Не само че никога за никого не съм правил донос през живота си, но доста често аз самият се бях държал неморално със себе си.

Една нощ в спалнята дочух как Хавел казва на едно от момчетата колко хубаво място е кафене „Манес“ в Прага. Това беше казано между другото, но аз го запазих в някакво ъгълче на паметта си. Хавел бе от богато, изтънчено семейство и сигурно ги разбираше тези работи, а познаването на елегантните кафенета в Прага винаги е било незаменимо средство за впечатляване на хубавки момичета от провинцията. А понякога се случва така, че тъкмо случайната забележка, едва доловимото впечатление, неволният жест се превръщат в онова, което може да промени целия ти живот.

Известно време по-късно, през 1947 г., изпуснах съботния влак за езерото Маха и воден от внезапен импулс, излязох по главната улица в покрайнините на Подебради. Мислех да тръгна на автостоп нанякъде. Нямаше значение накъде.

Извадих късмет. Шофьорът на камиона, който спря да ме вземе, ме закара право в центъра на Прага. Прага бе много голям град, но в нея имаше само две неща, с които имах някаква емоционална връзка. Едното беше моята бактрийска двугърба камила, а другото — страхотното кафене „Манес“.

В пражката зоологическа градина имаше цяло стадо двугърби камили и те всички толкова си приличаха, че аз взех един трамвай и потеглих обратно към центъра, където почнах да търся кафене „Манес“. Оказа се много лесно за откриване. Великолепното заведение на брега на река Вълтава имаше вид на чисто и модерно място. Имаше хубави келнерки, дами, облечени в кожи, малки момиченца с бели чорапки и цветя по мраморните плотове на масичките — наистина си беше страхотно кафене. Имах пари само колкото да си поръчам малка порция яйца по руски. Бяха извънредно вкусни. Заедно с тях изядох и две солени кифли рогчета колкото можех по-бавно, като с удоволствие сдъвквах всяко късче от салатата със салам и с много пипер, която се поднасяше заедно с твърдо сварените яйца. След двайсет минути избърсах устните си с дебелата платнена салфетка и се отправих към Подебради, като се чувствах истински светски мъж.

Последваха много уикенди, в които аз треперех от студ покрай канавката на някое от шосетата в околностите на града и проклинах преминаващите покрай мен шофьори. Отнемаше цели часове, а понякога и цял ден, но по някакъв начин в края на краищата успявах да се добера до мраморните масички и тапицираните с дамаска столове на кафене „Манес“ за своите двайсет минути великосветски живот. Не отидох отново в зоологическата, нито пък исках да правя каквото и да е друго в Прага. Но оттогава ярките светлини на този град ме привличаха като мушица и вече знаех къде ще отида, след като завърша училището в Подебради, като добре разбирах, че за мен няма да има друго такова място в целия свят.