Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (7)

Стъпки

Бях на десет години и горях от треска. Лежах в леглото в стаята си на втория етаж в нашата къща. Навън бе светъл летен ден, но когато мама донесла сутрешното ми лекарство, дръпнала завесите, затова стаята се изпълваше с нежен полумрак. До мене имаше няколко книжки за разглеждане, но аз си почивах с полузатворени очи, заслушан в чуруликането на птичките в парка и в стъпките на майка ми, която шеташе в къщата на долния етаж под мен.

Чух как една кола спира пред нашата врата, което бе необичаен шум през 1942 г.

Някой почука решително на вратата. Тя се отвори със скръцване. От леглото си на горния етаж чувах няколко приглушени гласове на хора, които влизаха в хола на първия етаж. След известно време стъпки прекосиха стаите долу, затръшваха се врати, чекмеджета и шкафове се разтваряха, мебели се местеха от едно място на друго, влачени по пода. Лежах много изплашен. Не знаех кои са посетителите, но не исках и да зная, защото вече имах известна представа.

Опитах се да не гледам към масивния дървен шкаф, който се извисяваше на две крачки от отсрещната стена. Той не можеше напълно да скрие вратичката към една малка ниша, която използвахме като таен склад. Вътре пазехме чувал картофи и малко свинска мас, купени контрабанда на черния пазар в съседните села, които майка ми обикаляше. Всички тези неща нямахме право да притежаваме, въпреки че едва ли имаше семейство без такива тайни запаси. Държахме вратата към нишата отворена, за да проветряваме малкото помещение, и само премествахме тежкия бюфет пред нея, за да я скрием, в случай че някой понечеше да шпионира наоколо.

Накрая чух, че стъпките се изкачват към втория етаж. Бяха много и различни, но между тях се чуваха и чифт леко стъпващи нозе и аз се молех това да е мама. Тя беше, наистина, но изглеждаше необикновено мрачна, когато се появи в стаята.

— Ето ти лекарството, Мило.

Току-що си бях изпил лекарството, но не казах нищо. Довлякох се до вратата и майка ми ми подаде прахчето и чаша вода. Лицето й беше пребледняло и изопнато, гледаше ме многозначително, предупреждавайки ме с очи. Без да го поглеждам, аз усещах присъствието на високия мъж до нея, който я фиксираше с поглед, строг и безчувствен, вече упражняващ властта си. Изпих си хапчето като добро момче, прокарах го с глътка вода, майка ми ме изгледа дълго, дълго, после се обърна и затвори вратата. Слушах как стъпките й се отдалечават надолу по стълбите.

И така, всичко беше самата истина. Гестапо претърсваше къщата и нямаше вече никаква надежда, че това, което се случва, всъщност изобщо не се случва. Сега за мен оставаше да преместя сам бюфета, за да блокирам вратата. Отидох на пръсти до шкафа, като внимавах да стъпвам леко, за да не скръцнат дъските на пода. Шкафът бе поставен на малки дебели крачета като овнешки рога. Аз се наведох, дръпнах едното, като се опитах да го повдигна. Не помръдваше. Напрегнах всичките си сили, но не можех даже да го повдигна дори толкова, колкото би трябвало, за да се пъхне лист хартия под него. Пуснах крака на шкафа и се опитах да го избутам към стената с гърба си. Облегнах се с цялата си тежест и почнах с всичка сила да натискам, но стъпалата ми само се плъзгаха напред по гладките дъски на пода. Изпълзях обратно в леглото, потната пижама беше залепнала за тялото ми, а аз се почувствах по-малък дори и от малкия крак на шкафа. Предадох семейството си точно в момента, когато имаше най-голяма нужда от мен, и беше само въпрос на време Гестапо да разкрие нашето скривалище.

Малко по-късно следобед пак се чуха стъпките, от които се страхувах. Тежки, разтърсващи стълбите, застъпващи се едни други. Двама мъже в ризи с къси ръкави влязоха в стаята, без да чукат. Те ми се усмихнаха. Хвърлиха един поглед към шкафа, преместен напред от стената, заобиколиха го и се шмугнаха в нишата. Чувах ги как ровят вътре. Сега вече знаеха всичко, но когато се появиха отново в стаята, само ми се усмихнаха по-широко: може би не бяха видели нашите картофи, което беше невъзможно, или пък не им пукаше за тях, което все пак означаваше някаква надежда. Вратата се затвори след мъжете. Не бяха казали нито дума, следователно може би им бяхме симпатични, може би им беше жал за нас, може би и те имаха деца и може би всичко все пак щеше да се оправи. Последва още ходене и приглушени разговори, и тръшкане на врати на долния етаж. После чух как хора излизат от хола и как се затръшва и външната врата. Портата изскърца, една кола запали и отмина надолу по улицата.

Къщата беше съвсем тиха.

Лежах в стаята си под одеялото, вцепенен от страх и лоши предчувствия, потях се, трескав от температурата, като се опитвах да не мисля за това, което се случва; надявах се, че ако не размислям върху положението, всичко ще се размине, и се молех онези, най-леките от всички други стъпки, да се върнат пак вкъщи, вратата да се отвори с размах, мама да се втурне в стаята и да ме прегърне силно.

Нищо. Нищо за много дълго време. Тишина.

Най-сетне звънецът на външната врата иззвъня. Лежах тихо и не смеех дори да дишам. Слушах как звънецът звъни и с цялото си сърце исках мама да отиде и да отвори вратата. Звънецът звънеше, после спираше и зазвъняваше отново, като че ли ми говореше нещо, като че ли знаеше, че съм вътре в къщата.

Да, да, сега идвам.

Отметнах одеялото и се смъкнах надолу по стълбите. Не, мама я нямаше. Къщата беше празна. Из хола бяха разпръснати разни вещи в безпорядък. Звънецът продължаваше да звъни, отворих вратата и пред мен застана човек, който изглеждаше най-малко на сто години. Бях попаднал във вълшебна приказка, като от братя Грим. Нашите съседи наблюдавали как Гестапо отвежда майка ми, надничайки иззад пердетата на къщата си. Досещали се, че вероятно съм останал вкъщи, но не смеели да се приближат да не би да ги забележат около нашата врата, затова изпратили дядото да провери какво става. Сметнали, че той е твърде стар, за да му обърнат внимание дори от Гестапо. Бяха много уплашени, но намериха начин да се погрижат за мен този ден. Пратили телеграма до брата на майка ми в Наход, а дядото спа вкъщи, за да не остана сам. Той си избра едно легло в другата спалня на втория етаж. Не мисля, че съм заспивал дори за миг през онази нощ, безкрайна и като че ли взета направо от офорт на Гойя. Беше ми лошо, потях се и мама толкова ми липсваше, а не знаех дали утрото изобщо ще настъпи. Изведнъж чух шум във вестибюла пред спалнята си. Нещо огромно се движеше пипнешком из помещението, като се блъскаше в стените и мебелите. Свих се на кълбо под завивките и престанах да дишам. Единствената ми надежда беше, че този нов нашественик няма да ме намери, но не се осмелявах да се надявам на нещо повече; сега вече знаех, че най-лошото възможно нещо, което може да се случи, винаги се случва, така че нямам никакъв шанс. И бях прав. Нещото бутна вратата и тя се отвори, а аз се приготвих да умра. След което чух странен, бръмчащ звук. Звучеше, като че вода се изливаше на пода, и замириса на напикано.

Дядото на съседите имал слаби бъбреци и объркал посоките из непознатата къща. Той не могъл да намери нито ключа за осветлението, нито клозета, нито пък можел да стиска повече, затова отворил първата попаднала му врата и се облекчил, след което се тръшнал обратно в леглото. Когато най-после разбрах, че онова огромно нещо е било старецът, не можех да разбера защо той се изпика в стаята ми. Не знаех какво друго може да направи. Лежах ужасен до сутринта, сред миризмата на урина. Проблясвайки под първите розови лъчи на зората, която все пак най-накрая настъпи, една голяма локва се простираше от вратата чак до гардероба.

Същата сутрин дойде чичо Болеслав и ми помогна да си опаковам багажа в един куфар, с който ми предстоеше да живея през следващите трийсет и пет години. Заключихме къщата, качихме се на влака и се отправихме към Наход, малък град в Северна Чехия.