Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (22)

Предан комунист

За един тийнейджър, който идва от пансион с проверка в шест часа и разположен в малък „двуетажен“ град, Прага беше нещо напълно ново — винаги осветена, винаги в движение, пълна с хора, вълнуваща по всяко време на денонощието.

Нямах никакви пари, но бях щастлив, че вървя по улиците в центъра на града и мога да се оглеждам наоколо. Имаше трамваи, за каквито бях мечтал като малък, красиви жени, чужденци, таксита, спортни коли, дългите черни лимузини на политиците, полицаите от транспортната полиция, музеи, първокласни проститутки, кафенета и театри.

Госпожа Клима беше съвсем явно от истинските ангели. Тя само погледна бележката на Ян и ми показа как огромното кресло в малкия кабинет се превръща в легло. После се оказа, че щях да спя в него цели две години.

Второто важно нещо, което трябваше да свърша в Прага, бе да намеря гимназия, където да завърша последния клас, за да мога да запиша университета. А в университета трябваше да отида, за да не ме вземат в казармата за две години. Няколко врати се затръшнаха пред мен, но след това доброжелателно настроеният директор на гимназията на улица „Била“ погледна бележките ми от последния срок и ми каза да дойда на следващата сутрин.

На следващия ден се запознах с Томаш Фрейка. Той беше единственото дете, което седеше само̀ на чин в новия ми клас, затова седнах при него. По-късно разбрах, че никой не искал да седи с Фрейка, чийто баща бе някакъв партиен работник, много висш и с много неясна служба, макар че не мисля това да е била причината, която караше другите деца да го отбягват. Всъщност така и не разбрах защо не го обичаха. Той наистина изглеждаше малко странен, много сдържан и прекалено непретенциозен и рядко участваше в обикновения алъш-вериш, който се разиграва във всеки клас, но мен това не ме интересуваше. Давах му да преписва на контролните от време на време, освен това просто го оставях на мира.

Един ден към края на учебната година Фрейка ме изненада.

— Ей, искаш ли утре да дойдеш вкъщи на парти? — попита ме той, като гръм от ясно небе. — Имам нови плочи и разни такива неща.

— Дадено — отвърнах аз. Бях любопитен да видя как живее семейството му.

Предположих, че Фрейка има предвид нещо като празненство по случай рожден ден. Изобщо не ми мина през ума, че всъщност ще празнуваме Първи май — Първи май на 1950 г. Никога преди не бях чувал за хора, които празнуват официалните държавни празници съвсем насериозно.

Семейство Фрейка живееха във внушителна пищна вила, чиято външна врата се охраняваше от двама яки, бикоподобни мъжаги в цивилни дрехи. Те ме изгледаха подозрително, когато звъннах на звънеца, но Фрейка се появи и им кимна, след което ме пуснаха.

Фрейка си имаше голяма собствена стая, грамофон и великолепна колекция от американски плочи с джаз, които пускаше на грамофона си заради още три или четири други момчета и две момичета. Не бях виждал никого от тях преди. Те всички бяха на седемнайсет или осемнайсет, като нас, но се държаха с една сковаваща езика формална резервираност. Една жена внесе поднос със сандвичи, върху които деликатесите бяха наредени само на филийки хляб. Предположих, че това е майката на Фрейка и затова се представих. Оказа се, че била прислужницата. Не знаех, че хората още могат да имат прислужници след комунистическата революция, затова млъкнах. Разгледахме няколко книги. Някой измъкна бутилка евтино вино. Пихме направо от бутилката по две глътки на човек, но не беше достатъчно, за да се разведри атмосферата.

През това време в къщата започнаха да се чуват и други гласове, докато още хора пристигаха за главния прием. Нашето беше странично мероприятие. Няколко по-възрастни господа в костюми се отбиха при нас да ни поздравят. Още неколцина едри, млади, с ниски чела мъже се разхождаха по коридорите.

— Хайде да вървиш да гледаме филма — каза Фрейка.

Това беше друг нечуван разкош: семейство Фрейка имаха прожекционна зала в къщата си! Един киномеханик прожектира за нас нещо като научнопопулярен филм, дълъг само една ролка — десетина минути, но ми се стори безкраен. Вече минаваше полунощ и изпитвах смъртно желание да се прибера вкъщи. Казах довиждане и докато чаках до вратата да ми донесат палтото, гледах как възрастните, вече доста поотпуснати и разкопчали саката си, влизат в прожекционната за тяхната прожекция. Двама от мъжете бяха толкова пияни, че говореха завалено. Изведнъж разпознах едно от лицата — бях го виждал по вестниците.

Плешивата бледа глава принадлежеше на Вацлав Копецки, министъра на културата. Той също бе пийнал и залиташе, а очите му бяха зачервени. Един от телохранителите му подаде голям плик. Копецки го напъха в задния си джоб, после хвана приносителя за раменете и го набута в прожекционната зала. Вече тръгвах, когато отвътре се чу силна филмова музика и гласове, които говореха английски.

Фрейка ми каза по-късно, че същата вечер партийните функционери били гледали Рита Хейуърт в „Джилда“. Каза също, че в плика била първомайската реч на Копецки, която той прочете на народа на следващата сутрин по случай празника.

Повече не ме поканиха в разкошната вила, но и семейство Фрейка май повече не дадоха приеми в нея. Старият Фрейка скоро след това бе арестуван от Държавна сигурност и през 1952 г. бе между четиринайсетте главни обвиняеми в най-големия показен процес на петдесетте. Делото беше насочено срещу председателя на партията — Рудолф Слански, който сам бе завъртял колелата на сталинисткото правосъдие. Всичките четиринайсет обвиняеми бяха пречупени от безкрайните разпити, седмиците безсъние, бруталните заплахи към техните семейства и психическия тормоз. Те признаха, че са били агенти на ЦРУ и други абсурдно нелепи престъпления. Всички те бяха висши партийни служители и всички бяха евреи. Процесът беше предаван по радиото и широко отразен във вестниците.

Вестниците също така публикуваха непрестанно резолюции от събрания на трудови колективи, писма на читатели и мненията на обществени дейци. Всички те искаха кръв.

По това време нямах никаква връзка с Томаш Фрейка, но се сещах за него всеки път, когато видех ролките с нови вестници. Беше ми жал, като си помислех за ада, през който Фрейка трябваше да премине.

Една сутрин всички вестници в страната публикуваха отворено писмо до председателя на Държавния съд:

„Драги другарю,

Настоявам да се наложи на баща ми най-голямото наказание — смъртното наказание. Едва сега разбрах, че това създание, което едва ли може да се нарече човешко същество, защото никога не е притежавало и грам чувства или пък човешко достойнство, е било моят най-голям и най-закоравял враг.

Обещавам, че където и да работя, винаги ще се държа като предан комунист. Зная, че омразата ми към враговете и особено към онези врагове, които се опитаха да разрушат нашия все по-богат и по-радостен живот, и най-вече омразата ми към моя баща винаги ще ми дава сила в моята борба за светлото комунистическо бъдеще на нашия народ.

Моля това писмо да бъде предадено на баща ми или да ми се разреши аз лично да му го прочета.

Томаш Фрейка“

Трима от четиринайсетте обвиняеми в процеса бяха осъдени на доживотен затвор, всички останали получиха смъртна присъда. Фрейка старши беше обесен скоро след публикуването на писмото.