Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (34)

Другарят президент и неговото радио

Винаги съм знаел, че няма цял живот да работя с Радок, защото исках сам да стана режисьор. Даже когато все още помагах на Радок и се учех от него по време на първата, истинската „Латерна магика“, все пак се изхитрих да работя и за киното, като пишех сценарий с Йозеф Шкворецки.

Шкворецки бе израснал в Наход и беше описал градчето в своите романи, но, няколко години по-голям от мен, не се бяхме виждали там по време на войната. Запознах се с него, след като той вече беше станал прочут в страната, издавайки един роман, наречен „Страхливците“. Тази велика книга разказваше за един тийнейджър, луд по джаза, в последните дни на войната и реалистично описваше войниците от Червената армия, което беше вбесило комунистическите културни шефове, защото обикновено в литературата руските войници се идеализираха. Романът бързо бе забранен, но Шкворецки има късмет, че забраната не включваше другите му творби и ние можехме да направим адаптация по един от разказите му. Наричаше се „Малка нощна джаз-музика“ и разказваше за съдбата на малък джазов оркестър през войната.

Когато завършихме сценария, ние го дадохме на драматурзите в „Барандов“ под оптимистичното заглавие „Оркестърът победи“, с тактическото подзаглавие „антифашистка музикална комедия“, но и това не помогна. Редакторите в „Барандов“ не смятаха, че сценарият е достатъчно прогресивен в политическо отношение.

Ние с Йозеф бяхме още млади и наивни и отказахме да повярваме, че е невъзможно да задоволиш редакторите, затова продължихме да преработваме сценария. В отговор на техните предложения сменихме джазовия оркестър отначало със симфоничен, а после с духов. Колкото повече променяхме сценария, толкова повече промени искаха ония от Барандов. Не след дълго музикантите, общо взето, изчезнаха съвсем и ние пишехме вече военен филм. После на едно от заседанията на редакцията някой проницателно ни попита защо сме нарекли сценария „Оркестърът победи“, когато в него изобщо няма оркестър, и защо подзаглавието е музикална комедия, когато в действителност това е чиста трагедия, така че ние поумняхме и започнахме да вмъкваме старите епизоди обратно. Втория път тези епизоди, изглежда, не притесняваха никого от редакторите. Те изцяло бяха забравили както епизодите, така и своите възражения. Почти бяхме успели да върнем сценария в първоначалния му вид до времето, когато проектът беше одобрен за снимки. Бях готов да го режисирам в колектива на Шебор-Бор и изгарях от нетърпение да получа най-сетне своя шанс, когато се разчу, че целият проект е зачертан някъде от високо място. Решението било взето от хора, на които не се налагаше да дават обяснение, и на мен ми отне доста време, за да разбера какво всъщност се бе случило.

Партийният вожд, президентът Антонин Новотни обичал да слуша радио. Един ден чул по новините, че студия „Барандов“ започва работа по адаптация на разказ от Йозеф Шкворецки. Това име му напомнило нещо, Новотни се сетил за романа „Страхливците“ и побеснял. Помислил, че някой се е осмелил да пренебрегне заповедта му, като филмира забранения роман, и веднага наредил да се спре филмът.

Моите източници на информация бяха сигурни, че Новотни е сбъркал двете творби на Шкворецки, и аз се заех да изясня това явно недоразумение. За разлика от предшестващия го роман разказът на Йозеф беше публикуван официално, срещу него нямаше никакви „идеологически възражения“ и това ми даваше солиден аргумент. Успях да премина през няколко кабинета, докато се добрах до секретаря на културния отдел на комунистическата партия. Този мрачноват другар беше облечен с много власт, но ми се видя относително разумен човек. Изслуша ме с известно съчувствие, а после погреба проекта ми с кратка забележка, по-съдържателна от цели томове за природата на властта в безкласовото ни общество:

— Другарю Форман, позволете да ви дам един приятелски съвет — забравете всичко това и продължавайте нататък. Може би сте стопроцентово прав, но никой няма да отиде и да каже на другаря президент, че той не е.