Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (57)

Осем визиона

През 1972 г. продуцентът на „Хелстрьомски хроники“ — научнопопулярния филм за живота на насекомите — Дейвид Уолпър ме покани да заснема филм, който да стане част от по-голям, посветен на Олимпийските игри в Мюнхен. Винаги съм бил ненаситен спортен запалянко и щях да платя сума пари, за да наблюдавам Олимпийските игри на самия стадион, така че приех с удоволствие отдалата ми се възможност.

Филмът се наричаше „Осем визиона“ и замисълът даваше пълна свобода на осем режисьори от всички краища на света да изберат някаква своя гледна точка към игрите и да заснемат онова, което им е харесало или им е направило силно впечатление. Отидох на лекоатлетическия шампионат на Германия в Мюнхен, за да огледам и разработя проекта. Най-драматично от моя гледна точка изглеждаха напълно изтощените десетобойци — и аз избрах да снимам десетобоя в моята част от филма. Всяка от десетте дисциплини имаше свой собствен ритъм, който реших да предам чрез съответна музикална пиеса. Също така исках да покажа състезанието в цялостния му контекст: организаторите, зрителите, приготовленията, затишията в самото състезание, изблиците на вълнение.

Чешките власти отказаха да пуснат Мирек Ондричек да работи с един емигрант, затова поканих шведския оператор Йорген Персон да застане зад камерата. Исках да направя филма колкото може по-различен от онова, което хората щяха да видят по телевизията, а тъй като Персон бе снимал „Елвира Мадиган“ с Бу Видерберг, знаех, че притежава повече усет към декадентската красота, отколкото към натурализма и репортажния стил.

Работихме с няколко снимачни екипа и имахме осемнайсет камери, които снимаха през цялото време — за мен това бе съвсем ново нещо. Преди всичко, оказа се, че операторите зад камерите сами успяваха да заснемат най-хубавите кадри. Ако години наред си изкарал в режисьорския стол, малко по малко започваш да се убеждаваш, че нищо заслужаващо внимание не може да бъде заснето без твоето присъствие. Но в Мюнхен изведнъж разбрах, че присъствието ми изобщо не е толкова наложително — здравословно, поставящо ме на мястото ми изживяване, което ме направи доста по-смирен.

Олимпийското село претърпя учудващи метаморфози по време на игрите. В нощта преди откриването селцето кънтеше от смях и жужеше от любопитните въпроси на новодошлите, навсякъде се забелязваха прояви на другарство и спортсменски дух. Сградите бяха съвсем чисти, без петънце дори, съоръженията работеха, всички се усмихваха. Десетте хиляди спортисти, които живееха заедно там, бяха потенциални победители.

В края на двете седмици състезания вече бяха останали двеста победители и девет хиляди и осемстотин победени. Олимпийското село потъна в тъжен безпорядък. Лицата бяха мрачни, телата — уморени. Боклук и празни бутилки се търкаляха навсякъде, тоалетните миришеха на повръщано, всичко, не заковано здраво за стените, бе изчезнало.

Игрите все още бяха в ход, когато една сутрин в седем часа ме разбуди телефонът. Беше секретарката на продукцията.

— Знаете ли вече?

— Да знам какво?

— Не знаете още?

— Не, какво?

— Погледнете през прозореца!

Живеех на най-горния етаж на най-високата сграда в селото и имах прекрасна гледка към цялата местност. Видях линейки, полицейски коли, камиони, телевизионни екипи с камери: палестинските терористи бяха нападнали израелските спортисти в отредените им жилища. Хладнокръвно застреляли двама души и сега държаха заложници, като настояваха да им се предостави свободно излизане от Германия, което след известно време щяха и да им предоставят, но не и преди убийствата на други девет души от отбора на израелските спортисти.

Стоях като залепен до прозореца и гледах как се развиват събитията долу. С напредването на деня станах свидетел на нещо изумително: животът в олимпийското село отново се върна към ежедневния си ритъм. На няколко метра от мястото, където бяха убити техни колеги, хората играеха миниатюрен голф, пинг-понг и шах. Загряваха, провеждаха тренировки, четяха книги, спореха с треньорите си, правеха слънчеви бани, пиеха безалкохолни напитки, зяпаха момичетата.

Спортистите бяха тренирали за това състезание през по-голямата част от досегашния си живот и докато не завършеха Олимпийските игри, не можеха да си позволят нещо да ги отвлече от основната им задача там. Не си разрешаваха дори да мислят за случилата се трагедия. Можеха да чуят и дори да помиришат последствията от кървавата баня, виждаха обсадата, хеликоптерите, сирените на полицията, но просто се изолираха от всичко това.

Животът продължаваше, както винаги е продължавал.