Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (31)

Пукнатина в брака

Времето минаваше и ние с Яна вече не се радвахме толкова на нашата канцелария. Бяхме забравили какво е да те преследва психически разстроена хазайка и почнахме да си мислим за деца и истинско семейство, но тази изложена на течение стая, в която нямаше дори най-обикновен умивалник и в която непрестанно гърмяха канонадите на пишещите машини, беше явно неподходящо място за бебе, затова решихме да впрегнем всичките си сили и да си намерим апартамент.

Кампанията по намирането за сетен път щеше да докаже, че не притежавахме необходимите инстинкти, за да оцелеем при социализма, въпреки че началото й бе обещаващо: Малер убеди министъра, че първата дама на чешката киноиндустрия и нейният многообещаващ съпруг сценарист заслужават да имат собствена баня, така че Кахуда си уреди среща с Вацлав Копецки специално заради нас.

Шумният пияница, който някога във вилата на Фрейка беше гледал Рита Хейуърт в „Джилда“ в чест на Първи май, сега бе заместник-председател на Министерския съвет и можеше да раздава ключове от апартаменти. Той си оставаше една от най-колоритните личности измежду комунистическите лидери и се бе прочул със сериозните си, вдъхновяващи речи: „Хората все ме питат: Как ще изглежда комунизмът, когато го построим? Преди всичко, другари, тогава всичко ще бъде автоматизирано! Ще пристъпите към машината, ще натиснете едно копче и от другия й край навън ще почне да излиза свинско печено с кнедлики и кисело зеле! Натискате друго копче и хоп — излиза една студена бира. Още едно копче — и получавате обувки, още едно — дрехи, и така нататък. А ние ще поставим такава машина на всяка улица, във всеки град! И във всяко село! И в най-малкото селце в страната, другари!“

Другарите направо ревяха от възторг и го награждаваха с продължителни и нестихващи ръкопляскания.

Копецки ни покани с Яна в хотел „Еспланада“, за да обсъдим с него молбата ни за жилище през време на обедната почивка на заседаващото наблизо Народно събрание. Той се появи със своя адютант, Лада Щол, и двама бодигарда, изглеждаше блед и се потеше. Главата му почиваше на няколко пласта нагъната тлъстина и дробовете му свиркаха, докато говореше. А той говори през цялото време. През тези петнайсет минути, които ни отдели в един закътан малък салон, нито за миг не си затвори устата.

Дори не погледна към мен. Аз явно бях никой, някаква лепка, случаен придатък. От време на време Копецки поглеждаше Яна, която бе облякла най-хубавата си рокля и изглеждаше направо зашеметяващо, но и към нея не се обръщаше. Говореше само на Щол, както го беше правил години наред, в дълги монолози, чрез които винаги си бе спестявал опитите да му се зададат каквито и да било въпроси.

— Е, Лада, това е другарката Брейхова, значи! — започна да обяснява Копецки на своя човек. — Тя игра в оня филм, дето го продадохме по целия свят…

— „Вълчи капан“ — уточни Щол.

— Да, Лада, да. При това тя е и от работническо семейство!

Копецки явно беше гледал филмите на Яна. Той приказва за тях точно петнайсет минути и след това ненадейно се обърна и си тръгна. Това действие беше съвсем внезапно, като че ли изведнъж му се наложи да изтича до тоалетната. Вече беше при вратата, когато хвърли един поглед през рамо на Щол и каза:

— Та така, Лада, защо не уточните всичко с другарката Брейхова още сега.

И си отиде.

— Добре, другари — каза Щол, на когото явно не му се оставаше дълго след шефа. — Някой от хората ми ще ви се обади.

И той също си отиде. Яна и аз не успяхме да кажем нищо пред тази високопоставена публика и не знаехме какво да мислим.

След два месеца, след като вече се бяхме отказали да чакаме каквото и да било от Щол, телефонът ни иззвъня:

— Обажда се майор Слунски. Да поговорим за вашия апартамент, другари!

Каза, че иска да се срещне с нас в бара на хотел „Амбасадор“, което изглеждаше доста странно място за среща по такъв повод. Този бар беше известен като свърталище на трафиканти на оръжие от Третия свят, похотливи западни туристи, както и на подземния свят при комунистическия режим — проститутки, спекуланти с валута, черноборсаджии и контрабандисти, които отгоре на всичко до един бяха информатори на полицията, за да ги оставят да се занимават с този род бизнес.

Изкъпахме се, аз се обръснах, сложихме си отново най-хубавите дрехи. Докато вървях край Яна в полутъмния бар, всички проститутки зяпаха нея, а всички сутеньори — мен.

Майор Слунски се оказа нисък, широкоплещест мъж във военна униформа, кипящ от енергия. Беше доста нервен. Очите му през цялото време обхождаха стаята, докато се мъчеше да поддържа някакъв незначителен разговор с нас. Хем не можеше да свали очи от Яна, хем не смееше и да я разгледа хубаво. Най-сетне за наше голямо облекчение той измъкна от дипломатическото си куфарче голям формуляр молба. С готовност отговорихме на невероятно подробните въпроси. На майора му отне цял час да запише всичко, включително моминските фамилии на бабите ни, след което затвори куфарчето си и беше готов да се измъкне.

— Как ви се струва, имаме ли някакви шансове, другарю майор? — попитах аз.

— О, да, не лоши — заяви майорът. — Не виждам да се появят проблеми. От друга страна, знаете колко трудно е с жилищата… Но ще видя какво мога да направя, другари.

— Благодаря! И къде да ви се обадим, ако…

— Нека аз да се свържа с вас, съгласни ли сте?

— Добре, но ако по някаква причина ни се наложи да ви потърсим?

— Не, аз ще ви се обадя. След две-три седмици… — отсече Слунски и си отиде.

И отново нищо не знаехме. Всичко, което успяхме да установим със сигурност, бе, че мъжът носеше военна униформа.

Два месеца по-късно Слунски се обади и още веднъж се срещнахме с него, отново в бара на хотел „Амбасадор“. И отново сякаш духът на Франц Кафка ръководеше срещата. Майорът се измъчи да проведе още един разговор със запъвания и заобикалки, като че ли се готвеше да ни каже нещо съществено и така и не можа да го изрече. След това той внезапно измъкна абсолютно същия формуляр, какъвто попълнихме и миналия път, и точка по точка повторихме процедурата по попълването. Реших, че предишния път Слунски е бил ошашавен от звездното присъствие на Яна.

— Е, добре — каза той накрая. — След две седмици ще ви се обадя и ще разрешим този проблем по един или друг начин.

Не ми хареса тази забележка. Мислех, че се ползваме с предимство, защото апартаментът ни беше обещан от самия Вацлав Копецки. Когато Слунски се обади отново след няколко седмици, като че ли беше усетил страховете ми и реши да ме успокои.

— Искате ли да видите какво имам предвид за вас, другари? Да се срещнем вдругиден в седем часа сутринта — и той назова една трамвайна спирка наблизо, в квартала „Бржевнов“, която щеше да бъде мястото на срещата.

Ние станахме рано, облякохме си обикновени дрехи и се наблъскахме като сардини в консерва в претъпкан трамвай, возещ мрачни работници към работните им места, където явно никак не им се ходеше. Слязохме на уговорената спирка в „Бржевнов“ и се заозъртахме за майора. Дали живееше тук някъде? Или пък службата му бе наблизо? И ако не беше нито едното, нито другото, как ли щеше да дойде — с трамвая или с лимузина?

Обаче така и не го видяхме да пристига. Изведнъж се появи и пресече улицата, очите му както обикновено шареха на всички страни, а познатото дипломатическо куфарче беше пъхнато под мишницата му. Той ни поведе надолу по улицата, покрай релсите на трамвайната линия. Преминахме и следващата спирка по линията, после следващата и после следващата. Яна и аз не знаехме какво да мислим. Цялата тази история ни се струваше съвсем нелогична. Разговорът пак беше откъслечен, със заобикалки, без значение. Накрая стигнахме до някакъв строеж. Никой не работеше по строежа, въпреки че сградата още не беше завършена. Това беше дълъг кошер от малки апартаментчета, с цяла върволица входове, празни и заради това някак зловещи. Имаше врати и прозорци, но стените още не бяха измазани. Майорът влезе в един от входовете и тръгна нагоре по стъпалата с разсипани по тях купища цимент. Когато стигнахме до четвъртия етаж, майорът отвори някаква врата и ни въведе в малък двустаен апартамент. Нямаше нито умивалници, нито тоалетна чиния, нито кранове на чешми, нито (газова) печка. Кабели се виеха по неизмазаните стени. Вятърът свиреше през прозорците. Ние с Яна се спогледахме. Идеше ни да паднем на колене и да целунем цимента.

Майорът усмихнато наблюдаваше прилива на чувства, който ни бе обзел.

— Мислите ли, че ще бъдете щастливи тук, другари?

— И още как!

— Записал съм ви за този апартамент — кимна с глава той. — Но, разбира се, вие сте наясно колко е сложно всичко с тази жилищна криза сега…

— Да, разбира се, но мислех, че след като другарят заместник-председател на Министерския съвет…

— Разбира се, разбира се. И така. Нека пак да говорим по телефона след две седмици, съгласни ли сте?

Слязохме долу и се възхитихме от мястото, на което бе построен блокът, като че ли беше английски парк. Майорът изчезна, а ние отидохме да полеем новия си, чудесен живот, в който нямаше да има повече луди хазайки, ритащи по вратата съседи, които размахват пистолети, а вместо това щяхме да живеем в истински дом. За мен това щеше да бъде първият ми дом от времето, когато бях живял с мама и татко в Часлав. И сега може би наистина щяхме да имаме и деца.

Майорът наистина се обади няколко седмици по-късно, както беше обещал, но звучеше странно по телефона.

— Не може непрекъснато да се протакат нещата, другари! — заяви той строго. — Елате утре в седем часа сутринта в общината във Винохради.

Естествено мястото на срещата отново ни се стори абсолютно абсурдно, но ние отидохме навреме. Майорът се запъти към сградата, минавайки покрай нас, почти без да ни погледне. Ние се завтекохме след него.

Вътре имаше стар асансьор — чехите го наричат „отче наш“. Асансьорът представляваше няколко платформи, които се движеха непрекъснато една след друга в две открити шахти по средата на сградата. Човек изчакваше някоя от платформите да стигне до етажа му, скачаше на нея, а после отново със скок излизаше на етажа, където искаше да отиде. Ние едва успяхме да се сместим до майора върху издигащата се платформа.

— Сега ще говоря с председателя на жилищната комисия — съобщи майорът сухо. — Днес ще получите отговор.

Изглеждаше много дистанциран. Преди да хлътне в някаква канцелария, той изведнъж се спря и се загледа в мен, сякаш пак искаше да ми каже нещо и не знаеше как да го стори. Стоя така един дълъг момент, като преместваше тежестта си от единия на другия крак.

— Ами добре, ей сега ще говоря с председателя на жилищната комисия. Ще обсъдим всичко подробно на четири очи. Ще се реши, така или иначе, защото не може повече да протакаме нещата. Ето, сега влизам да говоря с председателя.

Ние с Яна го зяпнахме объркани.

— Та така, ето сега влизам — повтори той и изчезна зад вратата. Зачакахме отвън, като напразно се опитвахме да отгатнем какво означава току-що случилото се. Защо срамежливият стар почитател на Яна изведнъж беше станал толкова груб? Да не би да бяхме сгрешили нещо? Можеше ли да е узнал някаква компрометираща ни информация?

Чакахме пред вратата половин час, после четиридесет и пет минути, цял час. Коридорът се напълни с хора. Минаваха чиновници, които ту събличаха, ту обличаха палтата си, молители, които нервно стискаха в ръка шапките си, объркани възрастни хора, които разглеждаха дълги формуляри, отпечатани на тънки, тесни листове.

— Не можеш ли да влезеш и да провериш какво става? — не издържа най-после Яна. — Чакаме вече два часа.

Реших да изчакаме още петнайсет минути, когато изведнъж зърнах майор Слунски в далечния край на отсрещното фоайе. Отначало помислих, че съм се припознал, но не, това беше нашият майор, който тъкмо излизаше от друга канцелария в срещуположното крило на сградата заедно с един посивял господин. Те бяха облекли палтата си, но не ги бяха още закопчали. Вървяха към асансьора и спокойно разговаряха.

Яна и аз застинахме смутени на мястото си и се втренчихме в майора, като очаквахме да ни даде някакъв знак. Той вече щеше да се качи на старинния открит асансьор, когато ни хвърли един бърз поглед и кимна с глава, като че искаше да каже „Следвайте ме“. Насочих се към асансьора колкото можех по-бързо. Като стигнах до „отче наш“, успях само да зърна част от лицето на майора, което изчезваше надолу в асансьорната шахта. Той ме погледна право в очите, но изражението му излъчваше строго научно безпристрастие. Не успях да хвана асансьора и никога повече не видях майора. Никога повече не ни се обади. Ние никога не получихме апартамент, никога не отгледахме деца.

След два месеца аз разказах цялата тази мрачна кафкианска история на Зденек Малер. Той ме изгледа с любопитство.

— И вие изобщо ли не му бутнахте нещичко? — запита меко и невярващо той.

В този миг всичко си дойде на мястото — всички тези срещи по най-неочаквани места, неловките паузи в разговорите, пристъпването от крак на крак, чувството, че майорът иска да ни каже нещо и все не може да го направи. Майорът е очаквал да му дам пълен плик с пари, но ние с Яна бяхме твърде глупави, за да се сетим за подобно нещо. По онова време неофициалната цена на един апартамент беше около 30 000 крони, повече от средната целогодишна заплата. По-късно, с увеличаването и разпространението на корупцията, цените рязко скочиха, но тогава ние имахме тези пари. И с радост бихме ги платили, ако просто бяхме разгадали детайлите в тази ситуация, ако само бяхме прозрели по какъв начин човек може да се размножи при социализма… Но пропуснахме шанса си. И цялата история остави пукнатина от разочарование в нашия брак.