Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (49)

Телефонни разговори

Сега виждам, че когато през 1967 г. дойдох в Ню Йорк с амбицията да направя филм в Америка, не съм изпитвал достатъчно респект пред трудностите, които създава работата на чужд език, в рамките на различна традиция за правене на кино и в един свят, чийто „жив живот“ аз не познавах дори теоретически, а камо ли отблизо.

В Чехословакия направих всичко, което можах, така че следващата логическа стъпка, която трябваше да предприема, бе наистина Холивуд. Бях човек, който много бърза, но в края на краищата разбрах, че в тази професия не съществуват преки пътища. Инстинктите ми на кинорежисьор бяха все още чешки и нямах никакъв опит от работа в американска продукция. Сега мисля за „Излитане“ като за моя последен чешки филм. Единствената разлика е в това, че е сниман в Ню Йорк и че в него се говори на английски.

С този филм направих опит да прескоча етап в развитието си, все едно, че се опитвах да пиша, преди да мога да говоря. Когато го завърших, вече знаех, че ако наистина исках да снимам филми в Холивуд, трябва да променя целия си начин на работа. Трябваше да преглътна нетърпението си и да приема, че ще минат години, преди да усвоя американската култура.

До известна степен бях жертва на досегашния си успех. Имаше хора, които бяха гледали чешките ми филми и уверени в моя потенциал, ми дадоха възможността да надмина себе си. При това те не изпитваха никакво уважение към режисьорската потребност да познаваш отблизо света, който отразяваш в творбите си — потребност, която става особено остра за режисьор, чийто стил се основава на работата с непрофесионални актьори. Но не мога да ги виня за това: те не бяха нито кинодейци, нито артисти, а само бизнесмени, които не разбираха, че в изкуството Господ наистина преспива в детайлите. Така че тези хора просто рискуваха известна сума в несигурно начинание.

Билетът за Америка ми връчи един киномагнат от старата школа, президент на компания „Гълф енд Уестърн“, който притежаваше „Парамаунт“. Чарли Блъдърн дошъл в Америка още като тийнейджър, след това преуспял и затова все още си оставаше сантиментален по отношение на емигрантите. Обади ми се, когато бях в Ню Йорк на фестивала през 1967 г. и ме покани на обяд в луксозен френски ресторант. Скоро той привлече вниманието на цялата зала. Щом поискаше да подчертае нещо във фразата си, демонстрираше такава театрална страст, че човек не смееше да свали поглед от него. Нямаше никакво значение, че в момента изказваше само някакво банално наблюдение.

Блъдърн ми заяви, че емигрантите били свежата кръв, от която се нуждаела Америка, за да подмлади духа си, и когато си признах, че от години тайно си мечтая да направя филм в Холивуд, той забеляза, че възнамерява да ми даде възможност да направя точно това.

Всички постановки на Блъдърн бяха погрешни, но аз не му го обясних тогава. Не бях емигрант, нито пък по това време имах намерение да ставам американец. Всъщност договорът ми за филм с „Парамаунт“ бе сключен чрез Чехекспортфилм в съответствие с комунистическите правила на преговори с чужди партньори, при които държавата си осигуряваше огромна част от евентуалната печалба.

Първата ми идея за американски филм бе адаптация по неиздадения приживе роман на Франц Кафка „Америка“, но бързо я изоставих, защото същото лято имах щастието да видя предпремиерното представление на един изключителен, нов мюзикъл. Бях изцяло завладян от него. Току-що си бях издействал подкрепата на „Парамаунт“ и реших да се опитам да закупя авторските права на мюзикъла. Осигурих си също помощта на един приятел, френския писател Жан-Клод Кариер. Настанихме се в хотел „Челси“ на Двайсет и трета улица и почнахме да приготвяме план за адаптацията на „Коса“.

С Кариер се запознах на филмовия фестивал в Соренто през 1966 г. След прожекцията на чудесен филм от Пиер Етекс отидох да поздравя автора. Наоколо се въртеше един младолик, брадат, усмихнат човек, който се оказа автор на сценария. Започнахме да си говорим и Кариер ме покани да му се обадя в Париж, ако някога се озова там. Не след дълго аз наистина се озовах в Париж и се сприятелихме.

Кариер бе написал повечето от сценариите за последните филми на Бунюел, със стария майстор бе работил и на френски, и на испански, така че не се страхуваше да работи с мен на английски. Всъщност той ми помогна да изясня концепцията си за снимането на „Коса“, но тогава, през пролетта на 1968 г., след като бяхме доста близо до създаването на филма, едно злокобно тесте от карти Таро ме лиши от всякакъв достъп до мюзикъла — доста странна история, за която ще разкажа по-нататък.

Бях твърдо решен да не оставя шанса за филм в Холивуд да ми се изплъзне от ръцете и когато плановете за „Коса“ се провалиха, ние с Кариер започнахме да търсим нещо друго и аз си спомних един тъжен вестникарски материал, попаднал пред очите ми съвсем случайно преди време. Беше интервю с бащата на някакво момиче, избягало от къщи. Семейството бе богато, толерантно и грижовно. Но всеки понеделник тя бягала от уредения, дори луксозен живот в хубавата, спокойна къща в Кънектикът към живота по улиците на Ню Йорк. Вкъщи се преструвала, че следва в университета, а в действителност се била присъединила към някаква хипи-комуна.

В петък тя се връщала отново при своето добро и богато семейство и се държала като истинска колежанка. Родителите и дъщерята вечеряли заедно, но живеели в различни светове. Семейството така и нямало да научи за нейния живот по улиците, ако момичето не било убито в Ийст Вилидж от някакъв наркоман — просто един обикновен акт на насилие в големия град.

Историята толкова ме заинтригува, че Кариер и аз решихме да научим повече за американските тийнейджъри, които бягаха от домовете си и живееха по комуни. Заминахме за Ню Йорк и разговаряхме с момчетата и момичетата в Ийст Вилидж, а после и с родителите им. Колкото повече размислях за това явление, толкова повече ме теглеше страната на родителите, защото в това човешко уравнение родителите бяха истинските аутсайдери. Жан-Клод и аз бавно започнахме да градим нашата история.

Още преди това бях решил, че в първия си американски филм непременно ще включа документални снимки на прослушване на певци, все ми се струваше, че навремето не бях успял напълно да изчерпя възможностите на такава богата драматична ситуация. Когато през 1961 г. снимах „Прослушване“, бях толкова затормозен от несинхронизираните звук и картина, а пък сега си мислех, че това е начин да скрия слабото си познаване на американския начин на живот — един автентичен документален филм вътре в игралния можеше да ми помогне.

През пролетта на 1968 г. Ню Йорк бе много бурно място. Скоро бяха станали убийствата на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, имаше расови вълнения, антивоенни протести и огромни промени в ска̀лата на културните ценности. На човек му се искаше да седи непрестанно пред телевизора или поне да се разхожда дълго по улиците, затова, щом решихме най-общо какво искаме да напишем, ние с Жан-Клод се отправихме към Франция, за да го фиксираме върху хартия.

Мислехме, че най-лесно ще бъде да заседнем в Париж и да работим там, но скоро след като пристигнахме, студентите от Левия бряг започнаха своята революция. Преобръщаха коли, пишеха политически лозунги по стените и устройваха улични сражения с полицията. Когато успеех да измъкна Жан-Клод от барикадите, той беше винаги твърде възбуден, за да мисли за кино, така че накрая реших да отидем в Прага.

Там вече ще можем да работим на спокойствие, надявах се аз, но в Чехословакия събитията бяха още по-бурни, отколкото в Париж или Ню Йорк.

Пражката пролет вече бе напълно разцъфтяла и комунистическата партия бе загубила контрол над ситуацията. Формираха се нови партии, отваряха се секретни досиета, историята се пренаписваше, подиграваха се на Съветския съюз, но въпреки това Червената армия провеждаше някакви зловещи учения наблизо. От пишещата ни машина не излезе на бял свят и един лист от сценария.

През август Кариер и аз заминахме за Париж. Традиционният период на летните отпуски бе успокоил града и най-сетне започнахме да пишем.

Един летен ден оставихме бележка в офиса и се отправихме към Пигал, за да видим дали нашият приятел, кинорежисьорът Жан-Пиер Расам, седи в обичайното си убежище, един западнал ъглов бар. Намерихме го там и прекарахме една приятна лятна вечер, като се напивахме бавно и си говорехме с красива тъмноока израелка на име Ева. Бяхме млади и не знаехме що е умереност. Жан-Пиер бе направо смазан и предложи на Ева хиляда франка, за да прекара нощта с него, те се качиха в едно такси и заминаха. Ние с Жан-Клод си довършихме питиетата и се върнахме в апартамента му, който по това време приличаше повече на общежитие. Той имаше приятели по всички континенти и къщата му постоянно се пълнеше с екзотични задморски гости. Освен това имаше жена, дъщеря, още бебе, и тъща. Целият легион здраво спеше.

Следващото нещо, което си спомням, бе резкият телефонен звън досами главата ми. В апартамента имаше няколко телефонни апарата и всички те звъняха пронизително. Най-после някой вдигна слушалката. Часовникът показваше два и половина през нощта. Задрямах отново, когато вратата на стаята ми тихо се отвори и Жан-Клод, със зачервени очи и по гащи, влезе вътре.

— За теб е, Милош.

Взех слушалката и чух заваления пиянски говор на Жан-Пиер. Трябва да кажа, че отгоре на всичко той бе и известен на всички зевзек.

— Милош, руснаците навлизат в страната ви!

По това време парижките вестници бяха пълни с новини за Дубчек, Брежнев и Пражката пролет.

— Слушай, ти си пиян и това никак не е смешно — пресипнало отвърнах аз.

— Не съм пиян! В момента руските танкове завземат страната ти!

— Жан-Пиер, трябва да затворя.

Поставих слушалката обратно върху вилката и зачаках да видя дали съм бил достатъчно леден, за да го спра да не се обади отново. Той наистина доста се беше напил, но и аз бях още пиян, а освен това очите ми се затваряха. Щом се върнах обратно в сладкото царство на съня, всички телефони в къщата отново зазвъняха. Жан-Клод пак се появи на вратата на стаята ми.

— За теб е.

Протегнах ръка към телефона.

— Кажи, Жан-Пиер.

— Слушай, Милош, говоря съвсем сериозно. Пусни радиото, за Бога! Чакай за момент! Чакай, не затваряй! Ето, Ева е до мен. И тя ще ти каже.

Жан-Пиер чул новините по радиото, докато Ева го свестявала със студен душ в банята. Мъчела се да го съживи след поетия алкохол и пуснала апарата с надеждата, че някакъв рокендрол може да й помогне в тази грандиозна задача. Така аз научих, че Съветският съюз е окупирал Чехословакия и че нищо вече няма да бъде същото, както преди.