Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

На родителите ми, на всичките ми родители.

Пролог:
Онова, което не може да те убие…

На 25 март 1985 г. седях близо до авансцената в павилиона „Дороти Чандлър“ в Лос Анжелис. Носех един от двете хиляди смокинга, събрани на това място, и обувките ми бяха лъснати до съвършенство. Наоколо блещукаха пайетите върху рокли, които струваха повече от една лека кола, и въздухът бе наситен със завихрящите се аромати на изключителни парфюми.

Бях номиниран за „Оскар“ за режисурата на „Амадеус“, адаптация по пиесата на Питър Шафър за отношенията на благоговейна омраза между един дворцов композитор на Хабсбургите, наречен Салиери, и Волфганг Амадеус Моцарт. „Амадеус“ бе моят девети филм. Преди него бях режисирал четири филма в Чехословакия, където съм роден, и четири филма в Америка, но също като мен „Амадеус“ бе хибрид — американски филм, произведен в Чехословакия. Всъщност тази продукция се оказа моят билет за връщане в Прага след десетгодишно изгнание.

По времето, когато снимахме „Амадеус“, Чехословакия бе още съвсем тоталитарна страна и като емигрант, аз бях считан от правителството за предател. Комунистическото управление, продължило вече повече от четиридесет години, до голяма степен бе оформило живота ми. Без него в края на краищата никога нямаше да се озова в Америка. Мислех си, че няма да доживея да му видя края, въпреки че бях убеден — не може да продължи вечно.

Родителите ми бяха яростни чешки националисти и по един или друг начин умряха заради убежденията си. Нещо от това племенно чувство бе проникнало дълбоко в собствената ми идентичност и дори след като трябваше да се разделя с родината си и с нейната култура (което се случи чрез бягство и което ме принуди да изоставя семейството си в Прага), някакъв порив винаги ме влечеше назад към нея. Аз съм сантиментален и никога не бих могъл да се почувствам отново цялостна личност, ако пътищата към пейзажа на детството ми останеха блокирани, ако не срещнех пак спомените, направили ме такъв, какъвто съм. Чувствах се някак недовършен — отрязан от местата, където вкарах първия си гол, откраднах първата целувка и се научих да готвя гулаш; където за първи път ми се завъртя главата от изпития алкохол и за първи път извиках „Стоп!“ на снимки.

Дълго се опитвах да се върна в Прага — поне за няколко дни, за кратко посещение, бърза прегръдка, светкавично допитване до действителността, но минаха цели десет години, докато най-сетне си проправих път дотам чрез „Амадеус“. Отидох в Прага като американски гражданин, който снимаше американски филм — от продукцията комунистическото правителство печелеше американски пари и точно парите бяха истинската причина за допускането ми в страната. Въпреки че през цялото време, докато снимах, ме държаха под наблюдение, поне се върнах отново у дома. Ето защо, още преди всякакви номинации, „Амадеус“ вече ми бе дал много.

Филмът също така ме правеше и богат човек. Беше продуциран по независим начин, чрез едно съвсем необичайно споразумение между Питър Шафър, продуцента Сол Зенц и мен. Шафър раздели със съдружниците си пиесата и сценария си, аз дадох две години от живота си, Зенц от своя страна пое изцяло финансирането и ние тримата разделихме собствеността върху негатива на „Амадеус“. Сделката планира моят агент Роби Ланц. Формулирана бе в един простичък меморандум от две страници, което не беше кой знае колко по-различно от обикновено ръкостискане.

От получаването на оскарите зависят печалби за милиони долари, така че „Амадеус“ имаше яка конкуренция. Бях изправен срещу трима великолепни режисьори — Робърт Бентън, Роланд Джофи и Уди Алън — не стигаше това, та трябваше да се прибави още и една истинска легенда на киното! През 1984 г. Дейвид Лийн направи прекрасна версия на класическия английски роман „На гости в Индия“ от Е. М. Фостър, освен това старият майстор бе вече на седемдесет и шест години и бе любимец на академията и по чисто сантиментални причини.

Все пак аз се надявах да спечеля, но толкова тайно, че едва смеех да си го призная дори пред себе си. Спечелих наградата на Гилдията на режисьорите, която предшества награждаването с „Оскар“ — поне така свидетелстваше историята на наградите. Имаше само две изключения, но и те стигаха, за да си кажа, че историческата статистика всъщност не показва нищо сигурно — всяка година е различна и всичко може да се случи.

В това време бършех потните си длани в мекия плат на тапицирания стол и преговарях приготвената предварително реч при всяко, макар и кратко, прекъсване на церемонията.

Имах вече известен опит как трепери човек от вълнение върху стола си в залата на павилиона „Дороти Чандлър“. Изгубих състезанието два пъти през шейсетте години — тогава чешките ми филми „Любовта на русокосата“ и „Балът на пожарникарите“ не успяха да спечелят „Оскар“ за най-добър чуждестранен филм.

Но пък и спечелих веднъж — за най-добър режисьор и най-добър филм с „Полет над кукувиче гнездо“ през 1976 г. Тази вечер е останала в паметта ми като истински гулаш от впечатления и емоции. Синовете ми, близнаците Петър и Матей, току-що бяха долетели от Прага предишната нощ и проспаха по-голямата част от церемонията. Бяха на дванайсет години, но изобщо не ги познавах. Не бях ги виждал шест години и сега тъкмо бях започнал отново да се запознавам с тях. Моят първи „Оскар“ прелита в паметта ми през мъглявина от много по-дълбоки чувства.

Когато през 1984 г. получих номинацията, реших този път да се насладя напълно на ролята си във величествената игра на раздаването на академичните награди.

През целия си живот съм правил всичко, на което съм способен, за да спечеля. Волята за победа е един от най-основните ми мотиви за действие, затова винаги търсех и у другите хора следи за наличието на тази воля. Когато Майкъл Джордън — един от най-великите атлети, живели някога на света — само чрез изключителното си съвършенство и силата на волята си доведе своя отбор до най-високото стъпало в световния спорт, той крещеше от щастие. Но аз прочетох чувствата му не като приповдигната емоция на неподправена радост, не като леко като хелий щастие, което те кара да литнеш, а като щастие на човек, най-сетне постигнал онова, което отдавна би трябвало да му принадлежи — щастието на облекчение от завършека на търсенето, щастието, което се корени в увереността, че тази победа само ще приближи следващата, а двете заедно са част от нещо далеч по-голямо. Това беше трудното щастие на човек с изключителни постижения, щастието на оня, който твърде дълго е бил суров към себе си и който накрая вижда усилията си възнаградени, въпреки че, разбира се, аз може би проецирам собствените си амбиции и емоции върху чуждия живот; самият аз зная, че победата може да бъде колкото прекрасна, толкова и тежка — в това отношение няма алтернативи.

Никога не съм могъл да се справям с поражението. Под поражение не разбирам объркването в моменти, когато си застинал на място и се надяваш, че земята ей сега ще се отвори, за да те погълне. И това ми се е случвало, но то лесно преминава. Вниманието ти се насочва към някого другиго и животът продължава. Но да се провалиш по жалък начин, след като си работил върху нещо дълго време, отдавайки му всичко, което притежаваш, когато си желал то да стане с всяка частица от личността си, когато с готовност си пришпорвал, очаровал, изигравал множество хора, така че накрая те да повярват в твоя проект и също да му дадат най-доброто от себе си — да се провалиш, виждайки с очите си как проектът ти загива със стон върху нечие бюро, а в същото време да слушаш и нечий виновен глас по телефона, който ти обяснява, че това се е случило за добро, или пък някой самоназначил се цензор, който те лъже, или пък друг, който препредава лъжата на първия, като при това ти се усмихва — ето това ме кара да се вцепеня и да не мога да помръдна. Изведнъж изпадам в състояние, в което не мога дори да събера сили да се измъкна от леглото сутрин. Дневната светлина се стича като шампоан в очите ми и аз не мога да ги отворя. Коленете ми омекват, сякаш са от гума, опитам ли се да стана, и ако се отпусна отново на постелята, неописуема сладост изпълва тялото ми. И по някаква извратена зависимост това отпускане е по-прекрасно от всички овации, от признанието на колегите, от лаврите и наградите на победата.

„Амадеус“ вече се справяше много добре с оскарите. Питър Шафър бе спечелил за „най-добра екранна адаптация“, Ф. Мъри Ейбрахъм беше слязъл от сцената с наградата за „най-добър актьор“, бяхме взели вече награди и за художник-постановчик, за костюми, звук и грим. Най-накрая човекът, когото аз очаквах, Стивън Спилбърг, се изкачи на сцената с плик в ръка. Кръвното ми налягане изведнъж подскочи и ужасно силно ми се прииска в плика да е написано моето име, нищо, че в същото време повдигах гордо брадичка, за да посрещна удара на разочарованието. Почувствах горещината от насочените прожектори на репортерите върху себе си и се приготвих да инсталирам на лицето си усмивката на човек, който знае да губи, докато цялото ми внимание бе съсредоточено върху плика, който Спилбърг разтваряше на сцената. „И победителят е …“ — той направи драматична пауза и в този миг реших, че в края на краищата не искам да печеля този „Оскар“, защото изведнъж почувствах стотиците милиони очи, вперени в мене, цялата страховита планета, ококорена срещу ми. Изведнъж започнах да се страхувам от хилядите папараци, ухажори на звезди, академици и всякакви такива наоколо, усетих, че ме обзема паника, и замръзнах на мястото си. Най-сетне Спилбърг повдигна поглед от листчето, произнесе името ми и течението на емоцията преобърна посоката си. Почувствах прилив на топлина, един красив електрошок, който ме изхвърли от стола и аз изтичах на сцената. И тогава светът се превърна във водовъртеж от впечатления, аудиторията загуби реални очертания, Спилбърг остана само една сянка, която ми стискаше ръката, докато тежкият „Оскар“ все повече и повече се превръщаше в самата субстанция на независимостта — на още други мои филми, на по-голям и значителен живот.

Изрекох кратка реч, която малко или повече приличаше на думите, които си бях повтарял предварително, но както говорех, продължавах да си мисля — ЗАЩО ТОЧНО АЗ? Защо, по дяволите, аз? Защо толкова много късмет се падна точно на мен? Имах това усещане много години наред — чувството, че не заслужавам цялото това екстравагантно щастие, всички тези моменти на радост и отплата, които сякаш бях похитил и ограбил с тях късмета на някой нищ неудачник.

И единственият измъдрен досега от мен крехък отговор е: както е забелязал някой си някога си, онова, което не може да те убие, те прави по-силен. Може би тази мъдрост е приложима и към моя случай. И може би затова ТОЧНО АЗ.

А може би защото винаги съм се борил твърде много, за да спечеля, другото, което ми мина през ума, бе: значи спечелих, това е велико, сега започва слизането надолу.

Но точно тогава, една минута преди като по часовник да ме налегне винаги готовата за настъпление депресия, по никое време си спомних един стар чешки виц: съпругът се връща неочаквано у дома. Жената едва успява да скрие любовника си в гардероба и той прекарва там, вътре, два часа — сред мирис на най-хубави парфюми, най-изтънчени аромати: розово масло и орхидеи, мускус, сапуни с мирис на жасмин, нежно ухаещи бебешки пудри, талк и така нататък, и така нататък… Най-накрая съпругата успява да изведе съпруга навън от къщата и любовникът изтърчава като луд от гардероба, крещейки: — Бързо, дайте ми да помириша едно хубаво лайно!