Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

Питър Шафър

Още през 1980 г., когато бях в предподготовка за „Рагтайм“, отидох до Лондон, за да търся актьори. Моят агент Роби Ланц случайно имаше работа там по същото време, тъй че една вечер ми се обади и попита дали искам да отида на театър с него. С удоволствие, отвърнах, без дори да питам какво ще гледаме. Роби дойде да ме вземе с кола. На път за театъра най-сетне се сетих да питам за пиесата.

— Нова пиеса от Питър Шафър — отговори Роби.

— О, много хубаво.

— Нарича се „Амадеус“, за Моцарт и Салиери.

— О, по дяволите…

Толкова много биографии на композитори бях изгледал в Чехословакия. Това беше тема, свободна от намесата на Жданов и останалите от сталинистката компания, защото класическата музика е твърде абстрактна, за да бъде политически опасна. Гледал съм сума филми за Мусоргски, Глинка и Сметана. Всички ми бяха страхотно скучни, и ето ти сега, нямала си баба работа, отишла да гледа пиеса — и то не за един, ами за двама композитори наведнъж.

Ако можеше, щях да скоча от колата и да избягам, но вече беше късно, затова се приготвих да гледам човек с напудрена перука и с глава в облаците, където според всички онези биографии обикновено витае класическата музика.

Когато завесата се вдигна, бях повече от изненадан. Пиесата можеше да бъде за всеки двама души, свързани от общото призвание и разделени от дълбоката несправедливост на изключителния талант. Гледах как Салиери, кралят на посредствеността, се бори със своите чувства спрямо гения. Трактовката на Шафър — за завистта и възхищението, благоговението и предателството — закова вниманието ми. Чудесната музика на Моцарт бе само още една възхитителна добавка към завладяващата история. Когато пиесата завърши, вече знаех, че искам да я снимам на филм.

Същата онази вечер Роби ме заведе да се запозная с Шафър, когото не бях срещал дотогава, въпреки че имахме за агент един и същ умен човек. Направо пращях от ентусиазъм и тутакси предложих бъдещо сътрудничество при адаптирането на пиесата за филм.

Минаха само четири седмици и ние с Питър вече седяхме и говорехме за пиесата в Ню Йорк. Не знаех много за него, освен че е преуспял драматург и че няма никаква нужда някой да му дава акъл как да пише. Въпреки това му обясних становището си, че кинодраматургията има собствени закони и за да се прекрои една творба от сцената за екрана, трябва първо да я нарежеш на парчета, а после отново да ги зашиеш заедно. Готов ли е той да извърши такава операция със собствената си пиеса? В състояние ли е да скочи със затворени очи, вярвайки сляпо? Беше използвал много исторически материал при написването на пиесата, но той му бе послужил само като отправна точка. Сега ни предстоеше да използвахме самата пиеса само като отправна точка за филма.

Питър е храбрец. Той заяви, че ще се опита.

Мисля, че имах късмет — повечето от пиесите на Питър вече бяха филмирани и го бяха разочаровали. Той дори лично бе написал сценария за „Еквус“ и още се кахъреше заради резултата, затова се бе приготвил за безмилостно отношение към любимото си дете, точно както и трябваше.

Още една година и половина ние всъщност така и не седнахме да пишем сценария, защото на мен ми предстоеше да снимам и довършвам „Рагтайм“, но в крайна сметка не в това обстоятелство бе пречката — съвсем непредвидено, въпреки че пиесата имаше огромен успех на сцената, когато моят адвокат и приятел Брус Реймър се опита да я предложи за продан тук-там из Холивуд, никой не прояви интерес към нея. Срещу проекта работеха четири възражения: това бе филм с „епоха“, тоест със специален реквизит и костюми; във филма се разказваше за композитори на класическа музика; сюжетът беше ситуиран в миналото на отдалечено малко кътче в Европа; и производството му щеше да е много скъпо. Единственият продуцент, който изобщо показа някакъв интерес към идеята, бе Рей Старк. Но и той дори говореше за филмов запис на сценична постановка на пиесата. Накрая ние с Питър седнахме да работим пак под благожелателната егида на независим продуцент — моят стар сътрудник Сол Зенц.

Смелият Питър не се поколеба да разчлени с мен пиесата си заради сценария. За четири месеца я преобърнахме с вътрешностите навън. Едно от най-сериозните предизвикателства бе да се намери подходящата рамка на разказа — накрая се спряхме на простичката идея за изповед на Салиери, което веднага установи действието на филма в сферата на ретроспекцията. Измислихме тази рамка в резултат на несложна верига от разсъждения: един стар композитор е направил опит за самоубийство, което в съвременен филм щеше да означава, че трябва непременно да се появи психиатър, но какво би трябвало да се направи, ако това се случваше в осемнайсети век? Щяха да се втурнат да търсят свещеник. Идеален образ за нашия сценарий — божият служител е подходящ контраст с богохулника Салиери, който протестира срещу Създателя заради Неговото своенравно и лишено от всякаква логика разпределение на таланта.

Веднъж решили въпроса за структурата, лесно наместихме всичко останало на мястото му: направихме свещеника млад човек, който дърдори баналности, колега по посредственост на умиращия и невежа в музиката, който никога не е чувал за стария композитор, защото Салиери са го забравили още приживе — още една причина за неговата самоунищожителна ярост. При писането на сценарии обикновено най-трудно постижима е простотата.

Не бях правил нищо с ретроспекции дотогава и никога не са ми харесвали, но нямах нищо против да използвам тази разказна конструкция в „Амадеус“, тъй като този път музиката на Моцарт можеше да ни преведе през преходите. Казано чисто технически, ретроспективната структура позволява да обогатяваш сюжета с много повече детайли и неочаквани обрати, отколкото линейната нарация.

Питър работеше с потрисаща скромност. Пишеше по няколко различни версии на сцени, които блестящо изпълняваха ролята си в театралната постановка, но нямаше да издържат на по-острото, критично вглеждане, което съществува в киното. Прибави великолепно намерени нови моменти и накрая наистина написа изключителен сценарий.