Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (17)

На перките на любовта

В същия този Театър на ковачите успях да си уредя и първата любовна среща. Интелигентната и остроумна Марта Ф. бе едно от подебрадските момичета, които ходеха на училище заедно с нас, и нейното присъствие вече от години непрекъснато ме разсейваше в клас. Тя имаше светлокестенява коса, хубаво личице, страхотни крака и тяло с доста зрели форми. Работата бе там, че тя непрекъснато получаваше предложения от момчетата в по-горните класове, а те вече се бръснеха.

— Хей, Марта, какво ще кажеш да отидем заедно на разходка? — ще я пресрещна аз в някой ъгъл от време на време.

— С теб? Пфу! — тя винаги си виреше носа.

Ала един хубав ден тя получи ролята на влюбената героиня в една от училищните постановки, а пък аз играех лиричния влюбен и изведнъж, съвсем неочаквано, Марта се съгласи да излезе с мен! Въпреки това не се въздържа да не ме предизвика.

— Мога да се срещна с тебе в шест и половина! — заяви тя, като много добре знаеше, че портите на замъка се заключваха в шест часа. Тя живееше в града, в къщата на родителите си, така че можеше и да не се интересува от времето на ученическия час и свързаните с просрочването му наказания.

— Чудесно — самоуверено отвърнах аз.

Знаех за един прозорец в едно от стълбищата на замъка, който гледаше към укрепения крепостен вал, и изчислих, че мога да се прехвърля през него върху високата стена, опасваща двора, а после да се смъкна по нея до откритото пространство навън, като използвам стойката на уличната лампа, която стърчеше от стената. Тя имаше формата на старинен фенер и висеше над портата. Въпреки че вече бе късна зима, времето бе необикновено меко. Здрачът падаше, когато аз скочих върху крепостната стена и тъкмо щях да се спусна върху железния прът, на който висеше фенерът, когато точно тогава изведнъж пуснаха осветлението и лампата под краката ми заблестя. Докато се окопитя от изненадата, портата изскърца и се разтвори широко точно под мене. Замръзнах.

Двама от професорите излязоха бавничко от нея и се спряха точно на алеята, като главите им бяха на около половин метър от краката ми.

— И къде се бави тая дърта кучка, по дяволите? — въздъхна единият.

— Може би пак е забравила — каза другият. — Напоследък съвсем е изкуфяла, не го ли забелязваш?

Сърцето ми се свлече в петите. Ей сега щяха да ме видят и като се усетеха какъв език съм ги чул да държат, от мене щеше да остане само една тънка чертичка в годишния дневник на училището. Все едно, намирах се в капан и дори не смеех да преместя тежестта от единия на другия си крак. Пазех се да не поема силно въздух. Времето минаваше. Един камион за доставка на стоки изпълзя от задния двор на училището и се запъти към площада. Шофьорът му ме изгледа — лицето му беше точно на нивото на моето. Той изумено зяпаше странната гледка — момче, обхванато от светлината на мощната лампа като някакъв инкубус, което се превива над главите на двама спокойно разговарящи господа.

Камионът отмина по пътя, но единият от професорите погледна нагоре. Той изкриви очи право към мене и гледа в тази посока така дълго, че аз се приготвих да скоча, когато — наистина не бе за вярване — той изведнъж отмести поглед отново встрани, а аз се сетих, че блясъкът на лампата ме е прикрил от погледа му. Той обаче сигурно бе чул дишането ми, както бях кацнал над него, защото очите му отново зашариха нагоре. Този път сигурно щеше да ме открие, ако не ме бе спасила скърцащата порта.

Излезе учителката по история, възрастна дама, която ходеше с пърхащи движения като малка птичка.

— Много съжалявам, мислех, че ще мога да изляза по-рано — каза тя.

— Моля ви се, няма нищо! Не се притеснявайте! — закланяха се двамата лицемери усмихнато и най-сетне тримата се повлякоха към площада.

Вече бе почти шест и половина, а аз трябваше да се срещна с Марта в стария парк с елени на отдалечения бряг на реката, затова ударих един спринт през площада, пресякох пряко ъгъла към моста и едва успях да спра на самия бряг при основите му. В средата на моста, бъбрейки със симпатичната учителка по чешки, стоеше професор Захула.

Завъртях се на пети обратно, шмугнах се в един вход и запроклинах лошия си късмет.

Марта никога нямаше да ми даде втора възможност и щеше веднага да ме разкара, ако не се покажех на висота първия път, но в Подебради нямаше нито друг мост, нито брод, нито ферибот. После си спомних за големите лодки с весла, които стояха закотвени под моста. Втурнах се надолу към водата. Тежките лодки бяха изтеглени на циментирания кей до брега, насмолените им кореми бяха обърнати нагоре и бяха привързани от вериги с катинари за огромни железни халки.

Имаше само един път, по който можех да стигна до Марта. Разсъблякох се, докато останах само по гащета, напъхах дрехите си под една от лодките, после се хвърлих в силното течение на реката. Ледената вода режеше кожата ми като бръснарски ножчета. Силата на течението ме теглеше право към мястото, където щях неминуемо да попадна под погледа на учителите, затова трябваше да се боря с него. Стори ми се, че мина цяла вечност, но на „перките“ на страстта и страха най-после успях да се добера до отсрещния бряг. Измъкнах се от водата и затичах към стария изоставен еленов парк.

През голите зимни дървета зърнах Марта, преди тя да ме види. Стоеше близо до портата при оградата на парка и се оглеждаше нервно към пътя. Носеше тясна пола и дебело вълнено сако, а косата си бе вдигнала назад. Беше се облякла красиво заради мен и никога не ми се бе струвала по-хубава.

Приближих се към нея — само по гащета, прогизнали от речната вода. Зъбите ми тракаха, коленете ми трепереха, всички косъмчета по тялото ми бяха настръхнали от студа като четина. Най-сетне тя погледна към мен. За момент остана зяпнала, сякаш виждаше някакво привидение, после се врътна и решително тръгна навън от парка.

— Чакай, Марта! Няма да повярваш какво трябваше да изтърпя току-що! Марта!

Тя дори не погледна назад. Не особено вдъхновяващо начало на моя любовен живот, нали? Въпреки това четирийсет години по-късно ми се удаде дори да го оползотворя.

Когато успееш да свържеш някоя сцена във филм с истински момент от живота си, имаш рядката възможност да го направиш още по-истински, да го накараш да отекне много по-дълбоко. Никога не съм правил откровено автобиографичен филм, но всичките ми филми са пълни с непреки и завоалирани връзки с някои от обикновено неизяснените моменти от живота ми. Във филма „Валмон“, който заснех през 1989 г., има една сцена, в която героят се опитва да направи впечатление на жената, която иска да прелъсти, като скача в едно езеро. Преструва се, че се дави, но интригата не успява. Дамата избягва, а когато по-късно героят се добира до стаята си, целият мокър, покрит с блатни водорасли и вода, която капе от дрехите му, изведнъж се озовава лице в лице с другата жена, с тази, която може би е неговата най-голяма любов. Един мокър до кости и смешен мъж, който отразява ехото от още звънящото в паметта ми нелепо прекъснато прелъстяване на Марта Ф.