Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (66)

Сърце, обвито в бодлива тел

Премиерата на „Полет над кукувиче гнездо“ се състоя през ноември. Рецензентите не се възторгнаха особено от филма, но също не го отрекоха с оня ужасен вид саркастични бележки от по едно изречение, които показват, че вниманието им се е отвличало непрекъснато по време на филма.

Разпространителят беше напълно доволен от касовите приходи през първата седмица. „Юнайтид Артистс“ предвиждаше, че филмът може и да събере общ приход от около петнайсет милиона долара. Това означаваше чиста печалба от три милиона долара и всички щяха да са доволни.

След две седмици показване на филма по киномрежата прогнозата за очакваните приходи беше коригирана. Изкачи се до двайсет милиона. Всички бяха още по-доволни.

След още една седмица „Юнайтид Артистс“ докладва, че, както изглежда, филмът може да донесе и трийсет милиона. Настъпи тих делириум.

В края на краищата само в Америка „Кукувичето гнездо“ донесе приход от сто и четирийсет милиона долара, а двеста и осемдесет милиона от продажби в целия свят.

Докато филмът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре в класациите, започнаха разговори и за оскарите. Когато съобщиха номинациите, ние бяхме взели девет от тях, и то сред здрава конкуренция — „Кучешки следобед“, „Бари Линдън“, „Нашвил“ и „Челюсти“. Букмейкърите в Лас Вегас отначало не ни даваха големи шансове. Но колкото повече пари печелеше филмът, толкова по-високи ставаха и техните оценки.

По това време аз седнах и написах учтиво писмо до чешкото правителство, в което молех на моите синове, които не бях виждал вече шест години, да им се разреши да дойдат при мен и да споделят радостта ми. Старото правило, че нищо не впечатлява комунистите така, както успехът пред империалистите, отново проработи и на момчетата им разрешиха да посетят баща си, но при едно условие. Дядо им трябваше да пътува с тях, за да ме спре, ако се опитам да ги отвлека. Бързо се съгласих. Много се радвах, че ще се видя с господин Кршесадло отново. Моите трима чехи трябваше да пристигнат в деня преди раздаването на оскарите. Едва имах време да им взема смокинги под наем.

Междувременно с приближаването на датата на церемонията по раздаването на оскарите някаква особена психоза започна да овладява всички, номинирани за наградата. Предишната година Джак беше номиниран за ролята си в „Чайнатаун“. Великият филм на Полански получи цяла серия номинации, но накрая загуби във всички категории с изключение на една.

— Не вземай никакви заеми срещу оскара — съветваха ме стари, печени в занаята люде. — Като останат сами и допре до гласуване, тия от академията стават доста върли шовинисти.

За да се махнем по-далеч от всичко това, ние с Джак отидохме в неговата къща в Аспен и се заловихме да караме ски.

Най-после в края на февруари моите момчета и дядо Кршесадло трябваше да пристигнат в Лос Анжелис. Наех най-голямата лимузина в града на големите лимузини и отидох на летището да ги посрещам. Бях много нервен. Не бях живял с децата си от осем години. Бяха шестгодишни първолаци, когато ги видях за последен път, и то съвсем за кратко, а сега от самолета щяха да слязат вече две дванайсетгодишни момчета.

Техният полет пристигна навреме и първите пътници започнаха да излизат през изхода на митницата. Взирах се в тълпата, гледах как семейства се прегръщат, наблюдавах уморените пътници в ръцете на близките им и ми се искаше момчетата да побързат.

Мина час, после още един, после още един и накрая татко Кршесадло изведнъж се появи заедно с Петър и Матей. Те бяха два пъти по-високи, отколкото си ги спомнях, и изглеждаха направо чудесно. Сграбчих ги и ги притиснах към себе си, но усетих как се дръпнаха. Чувстваха се неудобно в прегръдките на един непознат и затова ги пуснах. Трябваше да започна отново и да установявам наново отношения със собствените си деца. Поне сега, когато бяха най-после при мен, имах тази възможност.

— Хора, това е най-голямата лимузина, която успях да намеря!

Красивата кола, която бях наел, за да ги впечатля, блестеше под яркото лосанжелиско слънце, но те едва я погледнаха. Влязоха вътре, настаниха се удобно, като че цял живот се бяха возили в лимузини. Колата ни откара във великолепния хотел „Бевърли Хилз“, който също нищо не означаваше за тях.

Толкова се вълнувах, че са с мен, че не можех да спра да приказвам и непрекъснато им сочех разни неща:

— Вижте, момчета, това са палми! А това е най-големият воден басейн на планетата — Тихият океан! Ето ги и небостъргачите, вижте! А я вижте това дърво — това е банан! Ами басейните? Вижте този — виждали ли сте толкова голям басейн?

— Ами не.

— Добре!

Продължих така известно време и те послушно гледаха всичко, което им сочех, но не казваха нищо. Изглежда, им доскуча, затова реших да млъкна и да видя какво ще им е интересно. Забелязах, че зяпат колите.

— Виждате ли тази тук? Това е порше! А онази сивата там е ролс. Ролс-Ройс, „Сребърен облак“, най-скъпата кола в света!

Те едва-едва погледнаха ролса и впериха очи в един стар, немит жълт шевролет.

— Тате? — каза най-сетне единият.

— Да?

— Тате, тук има много жени шофьорки! — извикаха те, с очи, разширени от учудване.

Това бе единственото нещо в Лос Анжелис, което направи силно впечатление на синовете ми и аз чак тогава се сетих от колко различен свят всъщност пристигаха те.

На следващата сутрин им взех смокинги под наем. Дрехите ги сковаха. Те се страхуваха да пристъпят, но вечерта моментално се потопиха в развълнуваната атмосфера на претъпканата, блестяща зала. Наричаха филма ми „Кускус Некст“ вместо „Кукуз Нест“ и се мъчеха да доловят думите на заглавието в потока чужда реч, която не разбираха. Всеки път, когато чуеха тези думи, аплодираха шумно.

Първата наша номинация беше на Брад Дъриф за най-добра второстепенна мъжка роля.

— И победителят е Джордж Бърнс за „Слънчевите момчета“ — съобщи представящият и двамата ми сина скочиха на крака и бурно заръкопляскаха.

— Много мило, че ръкопляскате, момчета, но не печелим ние! Това беше за друг филм.

— Така ли?

— Така.

— О-о! — разочаровано проточиха те и си седнаха.

За следващите по ред два оскара нямаше наши номинации, а в по-следващите две категории загубихме, затова момчетата станаха по-предпазливи и аз осъзнах, че ако не спечелим „Оскар“, те нямаше да разберат защо съм ги облякъл в тези неудобни дрехи и съм ги замъкнал на церемонията.

В същото време съвсем ясно се очертаваше възможността да ни зачеркнат напълно от списъка на победителите. Чувствах как нервите на хората от семейството на „Кукувичето гнездо“ се опъват все повече и повече. Всички ние седяхме на съседни места в залата и виждах сериозните изражения по лицата на Сол, Майкъл и Джак. Знаех, че мислеха същото, което и аз: също както „Чайнатаун“.

Когато погледнах Матей и Петър, видях и двамата здраво заспали. Не ги събудих, преди „Кускус Некст“ да започне своята победна серия от награди. Внезапно Лари Хобън и Бо Голдман получиха „Оскар“ за най-добър сценарий, Луиз Флетчър — за най-добра актриса, Джак — за най-добър актьор. Ние с момчетата ръкопляскахме, като че ли от това ни зависеше животът.

Когато извикаха името ми, бях вече вцепенен от умора. Изтичах и грабнах малката статуетка. Бях си приготвил реч и изрекох нещо от нея, но светът се беше объркал в гулаш от чувства и впечатления. Стоях пред ръкопляскащата публика от колеги, пред стотиците хиляди очи, които гледаха извън залата. Бях стигнал върха на своята професия, бях в Холивуд, в Америка, бях щастлив и зашеметен. Не знаех за какво по-напред да мисля — за парите, за усмивките на най-красивите жени в света, за вратите, затворени досега, които изведнъж се бяха отворили пред мен. В блясъка на прожекторите можех да различа само моите две момчета в смокинги, целите засияли и ръкопляскащи. Те бяха моята кръв, а също и кръвта на хората, загинали зад мрежите от бодлива тел, а също и кръвта на оня стар човек в Еквадор, който сигурно вече беше починал и ако отместех очи от тях, те все още щяха да са само на шест години в мислите ми. Между нас съществуваше онази отчужденост на непознати, която съществува между всички хора, онази тънка цигулкова струна, която ме разделя от ликуващата тълпа, дълбоката отчужденост от всичко, сърцето, обвито в бодлива тел.

Не си спомням много от онази вечер. Светът идваше при мен от всички страни. Имаше и журналисти зад кулисите, и фотографи, и шампанско, и целувки, и поздравления, и две сънливи момчета.

На сутринта се получиха купчина телеграми. Най-вълнуващата беше от Франк Капра, режисьора на „Това се случи една нощ“, единственият друг филм, печелил наведнъж и петте главни оскара.

„Добре дошъл в клуба!“ — гласеше тя.