Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (2)

Глухоняма опера

През целия си живот съм имал чувството, че можеш да се нараниш твърде лошо, ако гледаш назад в миналото, затова рядко съм се връщал към дните на детството си. Беше много мъчителен, далечен и странен период и поради това ми усещане към него почти си бях наложил да забравя и хубавите спомени от онова отдавнашно време.

Роден съм в град Часлав в Централна Чехия, направо върху твърдото дъбово легло на родителите ми. Годината е 1932 и леглото се намира в двуетажна къща, построена на ъгъла на две мръсни улици, недалеч от железопътна гара.

Прозорците на къщата гледаха към малък парк от сребърни смърчове и дъбове, заобиколен от бежови къщи, иззидани от тухли и хоросан. Съседите имаха градинки с цветни лехи и плодни дръвчета, заградени с декоративни решетъчни огради.

В Часлав живееха около десет хиляди души, а историята му започва някъде от тринайсети век. Освен голямата готическа църква, която принадлежеше на католиците, и другата — по-малката, протестантската, където семейството ни ходеше в неделя на проповед — най-поразителната забележителност на града бе площадът. Имаше размери на малко летище. Цяла средновековна армия би могла да се събере там, преди да поеме по пътя към някоя битка.

Та в този малък град с огромен площад една съботна вечер, когато бях на четири или пет години, родителите ми ме заведоха в една голяма зала, пълна с хора. Те носеха вратовръзки и красиви рокли, пушеха цигари, разговаряха и се смееха. Аз се намирах по-близо до блестящите им, излъскани обувки, отколкото до лицата им, докато си пробивахме път през дълги редове от дървени пейки. Седнахме, светлините угаснаха и един силен сноп лъчи прониза мрака. Лъчите излизаха от някаква дупка с размери на обикновена монета в задната стена и наистина лесно би могло да я закриеш с монета, но веднага след това светлината се разпростираше в по-голям сноп, а този именно сноп хвърляше удивителни картинки върху бял платнен чаршаф високо пред нас. Сиви лица, големи колкото къщи, отваряха усти с размери на врата, но никакви звуци не излизаха от тях. Единствено можеше да се чуе бръмченето на машина някъде отзад. Изведнъж трептящата картинка изчезна и се появи тълпа селяни. Устите им също се отваряха, безшумно като на риби, и докато мигнеш, селяните на свой ред изчезнаха, заменени от страница с написани на нея думи, които плаваха сред море от музикални ноти. Още миг — и тя също изчезна! Завърнаха се отново гигантските лица, но сега хората около мен бавно започнаха да пеят заедно с устните от белия чаршаф: „Защо да не се веселим, когато Господ здраве ни е дал?“

Започнаха тихичко, но бързо се въодушевиха и скоро запяха с цяло гърло в хор. Случило се бе да гледам документален филм, посветен на представление на операта „Продадена невеста“ на Бедржих Сметана, но това беше НЯМ документален филм. Тази опера дълго време е възприемана като музикално въплъщение на чешката природа, затова и се предполагаше, че публиката просто ЩЕ ЗНАЕ музиката. А по това време дори не знаех какво е опера. Бях виждал хора да пеят в църквата, но това беше нещо различно и необикновено, защото тук-там някои от дамите започнаха да хлипат. Пееха все по-силно и по-силно и скоро вече всички хора плачеха, и цялата сграда се тресеше от издигащата се все по-мощно мелодия.

В демократична Чехословакия от края на трийсетте години хората всеки момент очакваха да бъдат задушени от чуждо нашествие. В Германия, от другата страна на границата, Адолф Хитлер заявяваше претенциите си — той искаше нашата страна да му предаде териториите, населени с немци. Заплашваше да вземе Судетската област със сила, ако чехословашкото правителство продължи да отхвърля исканията му.

В онази съботна вечер през 1938 г. на мен дори не ми мина през ум, че поведението на посетителите в чаславското кино е малко по-особено. Разбрах, че тези сбирки за хоров плач са продължили всяка вечер в кино „Сине прогрес“ и не знаех какво ДА МИСЛЯ по този повод.

Скоро след това родителите ми отново ме заведоха на кино в „Сине прогрес“, но този път прожектираха филма на Уолт Дисни „Снежанка и седемте джуджета“. Филмът направо ме потопи в екстаз. Цветовете бяха толкова красиви, музиката — толкова неземна, а познатата история — толкова завладяваща, че не знаех какво да правя. И правех това, което и всички около мен. Заливах се от смях, крещях очарован, хапех си устните, приветствах джуджетата, влюбих се в Снежанка и не исках филмът да свършва.

По това време най-видният гражданин на Часлав бе господин Пик. Той притежаваше сапунена фабрика, която произвеждаше разноцветни сапунчета с формата на джуджетата на Дисни, така че аз си миех ръцете с Док, Снийзи, Хепи, Допи, Гръмпи, Вашфул или Слийпи всеки ден, но на всичко това трябваше да се сложи край. Тържествено измарширувах до вкъщи и забраних на всички отсега нататък да използват сапуните на Пик. Извадих джуджетата от сапуниерата и ги поставих в една хубава кутийка, която можех да нося със себе си навсякъде. Ще си отворя кутийката, ще ги погледам и ще разбера, че просто не мога да спра да ги мириша.