Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (50)

Поетият път

На 21 август 1968 г. Чехословакия бе отрязана от останалия свят, а моите Вера, Петър и Матей бяха в Прага. Мислех за родителите си и за шанса, който те бяха изпуснали преди войната, когато Кукелови им предложили да напуснат страната в навечерието на германската окупация. Реших, че аз няма да направя същата грешка.

Оказа се, че брат ми Павел, известен домошар, се измъчвал от същите тъмни мисли. Същия ден той наредил на семейството си да събере багажа и напуснал родината, като заминал за единствената чужбина, която бил виждал преди това. Преди няколко месеца се бе върнал от Бризбейн в Австралия, така че отново се озовал там и там намери щастието си. И досега живее в Бризбейн, рисува абстрактни пейзажи, изобразяващи морско дъно, и е баща на все по-нарастващо семейство.

През първите няколко дни след навлизането на съветските войски цяла Чехословакия бе разбунена. Дубчек и другите лидери бяха откарани в Съветския съюз. Носеха се слухове, че са ги разстреляли и че руснаците са образували ново правителство. В страната се надигаше огромна, всеобща съпротива срещу окупацията. Тълпи плачещи хора ограждаха съветските танкове и крещяха на войниците. Някои ги молеха да се върнат обратно у дома си, други спореха с тях, трети ги замеряха с камъни. Много хора бяха застреляни. Запалиха два танка. Радио Прага предаваше непрекъснато и организираше пасивната съпротива, като даваше указания на народа да сваля знаците за уличното движение и по този начин да обърква още повече и без това дезориентираната съветска армия. В същото време хиляди чехи и словаци започнаха да се стичат към западната граница, отворена за първи път от двайсет години.

Бързо изтрезнях и се заседях като залепен до радиото, слушайки толкова дълго, колкото можех да издържа. Чувствах се така безпомощен, както когато се опитвах да преместя шкафа с крачета по време на гестаповския обиск в нашата къща. Руснаците играеха вече открито и нямаше да се поколебаят да хвърлят отново върху съживеното чехословашко общество мокрото одеяло на грубия сталинизъм. Поколения щяха да си отидат, преди то да се съвземе от подобна травма.

Трябваше да измъкна семейството си от страната. Клод Бери и Жан-Пиер Расам доброволно предложиха да заминат за Прага и да изведат Вера и момчетата от Чехословакия. Не смеех сам да отида там, затова с благодарност приех предложението им. Имаше само един проблем. Те нямаха кола, с която да тръгнат. През 1968 г. Клод Бери още не бе международно признатият режисьор продуцент. Той бе още само актьор, току-що завършил първия си филм като режисьор и колата му прекарваше повече време в сервиза, отколкото по шосетата.

Страхувах се, че могат да затворят границата всеки момент. Расам измисли разрешение на въпроса, като взе на заем ситроена на Трюфо, а аз надрасках набързо няколко истерични реда на Вера, заклевайки я да грабне децата и веднага да дойде в Париж. Бери и Расам потеглиха и без да спират нито за миг, карали чак до чешката граница. Там видели тълпи от изнервени хора, които излизали от страната, и нито един човек, който да влиза в нея. Преминали границата много лесно, но щом навлезли съвсем малко във вътрешността, открили, че са попаднали в страхотна каша. Нямало никакви пътни знаци, никакви обозначения на шосетата, никакви номера по вратите на сградите, нито една табела с име на улица. Нямали карта, а никой от срещнатите по пътя хора не говорел пито френски, нито английски, нито испански. Подкарали колата по някакви почти черни пътища. Срещали руски войници и танкове. На всеки кръстопът имали усещането за deja vu. Накрая, при една малка крайпътна бензиностанция край някакво градче получили отговор на почти неразбираем френски. „Monsieur искал да стигне до Прага?“ — заинтересувал се някакъв човек. „Pas problem“, защото точно за там се е запътил и той, да провери каква е ситуацията. „Suivez-vous!“ — заповядал човекът — „Последвайте се!“

Нямали време да изясняват какво искал да каже. Човекът вече се бил метнал в колата си, подкарал бясно по улиците на градчето, за да намери двама свои приятели и след като ги взел и тях, запрашил напред. Бери и Расам го последвали, уплашени, притеснени, разменяйки нервно шеги по адрес на Франц Кафка. Жан-Пиер изведнъж открил, че зверски му се пикае. Дотогава не бил обръщал внимание на тялото си и не бил усетил тази си нужда. Клод не можел да спре от страх да не изпусне водача им, който летял напред с главоломна скорост по лъкатушещи пътчета с дупки по настилката. Започнали да спорят. Клод бил неумолим, така че накрая Жан-Пиер се покачил на задната седалка и се облекчил през прозореца на колата. Точно тогава срещу тях се задал конвой руски камиони, предните муцуни на които приличали на муцуната на злобен мастиф. Жан-Пиер побързал да се дръпне, без да си е свършил докрай работата. Било го страх, че руснаците могат да приемат това удовлетворяване на естествените потребности на организма за политическа декларация и на бърза ръка да го разстрелят. Опикал и себе си, и колата, но поне този акт намалил нарасналото напрежение.

Водачът довел моите мили френски пратеници точно до нашия апартамент. Вера била вкъщи, но тя не говореше нито френски, нито английски, нито испански. Жан-Пиер имал голямо мокро петно отпред на панталоните си. Клод измъкнал малкия лист с моя почерк. Вера го прочела няколко пъти, после нахвърляла колкото могла повече неща в два куфара, грабнала четиригодишните близнаци, простила се със сълзи с родителите си и се качила в ситроена. Взела всичко, с изключение на паспорта си, но за късмет чешките граничари все още пускали всеки, който има поне някаква лична карта. Вера и децата благополучно преминали всякакви граници без никакви документи.

Френските приятели ми помогнаха да намеря просторен апартамент в едно парижко предградие и той скоро се напълни с още чехи. Имаше нощи, в които деветима гости са спали вкъщи, можеше да се открие истински справочник „Кой какъв е в киното?“ на чешката Нова вълна, налягал по коридорите на жилището. Появи се Иван, после Юрачек, после Яромир Иреш, Немец и Шкворецки. Слушахме съобщенията на радио Прага и четяхме между редовете в чешките вестници. Безкрайно преповтаряхме възможностите за избор. Дали не трябва да се върнем в родината? Дали да чакаме тихо и кротко и когато положението се изясни, чак тогава да вземем решение? Дали да не спрем вече с глупостите и направо да поискаме политическо убежище някъде? Говорехме по цяла нощ и не можехме да заспим. Всички се намирахме на кръстопът в живота си и всеки виждаше бъдещето различно, тласкан от различни страхове, дарби или мечти.

За няколко месеца през онази есен изглеждаше, че страната като че ли се е справила със съветското нашествие. Дубчек, под насочен към главата му пистолет, подписал някакво обръщение в Москва, но щом се завърна в Прага, му устроиха триумфално посрещане. Върна се отново на власт. Не наложиха отново цензура върху пресата. Чешкото радио продължаваше да говори все така открито, както и през пролетта.

Някои от гостите ни се върнаха в Прага. Вера не се чувстваше щастлива в Париж. Липсваха й родителите й, светът, с който бе свикнала, езикът. В Прага кариерата й като певица и актриса в театър „Семафор“ бе в пълния си разцвет. Страхуваше се, че ако емигрира, ще се превърне в една алкохолизирана домакиня. Бракът ни отдавна вече бе излязъл от романтичната си фаза и няколко месеца тя мълчаливо страдаше, докато накрая една вечер ми каза, че повече не би могла да живее извън Чехословакия. Тя се връщаше. Отговорих й, че аз също се връщам, връщам се към своето кино, към Америка.

Казахме си довиждане. По някакъв начин се радвах, че ще пътувам сам над Атлантика. Бях без пари и договорът ми бе твърде съмнителен. Положението, в което се намирах, не бе много подходящо за живот със семейство. Притежавах само решителност да завладея Холивуд. Останалото бяха подробности.