Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (80)

Анатомия на една сделка

По времето на „Латерна магика“ Иржи Пурс бе дребен чиновник в Министерството на културата. Сега този висок мъж със забележителен нос владееше чешкото кино и правеше това вече десет години.

Пурс беше станал член на Централния комитет на комунистическата партия и бе приятел на чашка с другарите от Политбюро и министрите. Бяха го издигнали руснаците. Той бе един от само двайсетината души, които помогнаха на КГБ в подготовката на съветското нахлуване през 1968 г. Скоро след това го направиха генерален директор на „Чехословак филм“, чудна служба, която вървеше заедно с пътувания в чужбина, валутни афери, подкупи и актриси.

Като шеф на студия „Барандов“, отговарящ за всички филмови продукции и за разпространението на филми в страната, бе опазил ръцете си от кървави петна; защити повечето кинотворци от сталинистките репресии. Но докато задържаше много от тях на заплата, в същото време задуши изцяло чешката Нова вълна. Под негово ръководство чешкото кино изпадна в дълъг период на застой и дори когато в края на краищата той разреши на режисьори като Хитилова и Менцел да работят отново, те никога повече не вкусиха онази благодатна свобода, на която се радваха през шейсетте години.

През 1980 г. Пурс ме покани в своя величествен кабинет, обзаведен в народнодемократичен стил с огромно бюро, твърди кожени дивани и столове и застоял, наситен с тютюнев дим въздух. От времето, когато бе дребно винтче в машината на министерството, Пурс беше натрупал достолепие и самоувереност. Бях много любопитен как ще се държи с мен — той избра стила „старите приятелчета“. Почти имах чувството, че виждаше в „Амадеус“ някакъв шанс да се оневини, да поправи част от пораженията, които бе нанесъл на чешкото кино. Веднага пристъпи към основния въпрос. Каза ми, че лично той иска да ме види отново да работя в Прага, но имало много хора, които не искали.

— Виждаш ли, твоите приятелчета — режисьорите от „Барандов“, крещят най-силно от всички, че не трябва да разрешаваме на един емигрант и предател да се връща — разясни ми той. Имаше предвид партийната организация в студията и режисьорите от старата гвардия — Секуенс, Чех и Кахлик. Впрочем тези другари никога не са могли да ме траят, още от времето на „Черен Петър“.

— Но, от друга страна, това е сделка… — продължи Пурс. — Предполагам, че в сценария няма нищо политическо, за което да се заловят, нали?

— Ама, слушай, та това е филм за Моцарт….

— Точно така. И доколкото знам, ти не си подписвал нито една от онези петиции в чужбина…

— Нали децата ми живеят тук?

— Добре. Доларите от продукцията ти са моят коз. Парите ни трябват. Единственият аргумент на старите юнаци е, че идваш тук, за да разбуташ нашите дисиденти, като твоя приятел Вацлав Хавел. Затова трябва да ми дадеш честна дума, че няма да търсиш никого от дисидентите, докато си тук. Мисля, че в такъв случай ще мога да натисна и да успеем.

Той ми протегна ръка.

— Виж, Иржи, ще се ръкуваме само ако ми обещаеш нещо в замяна — казах аз. — Ако все пак някой дисидент по негово желание се срещне с мене, ти няма да предприемеш нищо нито срещу него, нито срещу продукцията.

— Дадено — отсече Пурс. Но накрая разрешението за снимките от чешка страна се получи само след като Густав Хусак, президентът и председател на комунистическата партия, одобри нашето ръкостискане.