Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (45)

Кино на плувните басейни

Успехът на „Любовта на русокосата“ доведе в живота ми и Карло Понти. Новата вълна на чешкото кино тогава бе издигнала високо гребена си, за филмите на Вера Хитилова, Иржи Менцел, Ян Кадар, Елмар Клос, Ян Немец и другите пишеха навсякъде из Европа и Карло Понти искаше да получи дял от рекламата. Той току-що беше спечелил милиони с „Доктор Живаго“ и ние можехме да се окажем добра сделка.

Морис Ерга, дясната ръка на Понти, уреди въпроса с инвестицията, която шефът му реши да вложи в написването на сценарий, а аз все още съжалявам, че тогава не написах този сценарий. Историята в „Американците идват!“ започваше с последния див мечок, оцелял в Татрите. Мечокът е много стар и може би скоро ще мре, затова чиновниците в чешкото министерство на горите решават да го продадат на западни ловци. Единичният изстрел, независимо дали дивечът е улучен или не, струва 10 000 долара и един богат американец си плаща, за да стреля пръв по последната мечка в Карпатите. Но преди американецът да пристигне, мечокът тръгва на път и прекосява границата с Полша. Настава невероятна паника — парите са вече в банката, американецът е долетял в Прага, а мечокът е в чужбина. И оттук започва филмът.

Папоушек, Иван и аз се радвахме много на тази скечова ситуация и направо преливахме от идеи. Понти незабавно ни покани и тримата в Италия, за да работим по сценария на спокойствие в провинцията, съвсем близо до Рим. Не му се искаше да пишем без негов контрол. Намери ни и някакъв английски сценарист, който бе специалист по комерсиалните изисквания в занаята на Запад и който щеше да ни помага да придадем на нашата комедия форма, подходяща за публика, която плаща в твърда валута, за да гледа кино. Ние тримата си поговорихме и решихме да се съгласим. Дори да не излезете нищо от сценария, поне щяхме да поживеем няколко седмици в Италия.

Понти ни настани в божествен хотел край морето в Торваяника, остави на наше разположение наета кола, даде ни малко джобни пари и осигури внушителния сценарист англичанин, чието име няма да назова. Този човек съвсем наскоро бе сътворил изключително успешен комерсиален филм, водеше със себе си две секретарки и живееше под наем в половината от разкошен замък с чудесен плувен басейн. Изглеждаше по-плодовит и от скакалец. Диктуваше направо до смърт и на двете си секретарки.

Всеки следобед отивахме с колата до замъка и работехме заедно със сценариста край плувния басейн. Това място приличаше на декор в абсурдна пиеса. Собственикът произхождаше от старо римско аристократично семейство. Не беше богат, въпреки че държеше прислуга от двама души, и заради това даваше под наем едно крило от замъка на разни интересни наематели за поддръжка на домакинството си. Времето си прекарваше в писане на отвлечени марксистки есета и като изявен комунист много рядко караше прислужниците си да направят нещо вместо него. Те правеха слънчеви бани с нас край басейна. Винаги, когато аристократът ставаше от мястото си, и двамата прислужници повдигаха глави към него.

— Къде отивате? — питаше единият.

— Искам да си взема една кока-кола — отговаряше собственикът на замъка.

— Може ли да ми донесете една и на мене?

— Разбира се.

И така аристократът марксист цяла седмица обслужваше прислугата. Но през уикендите, когато замъкът се напълваше с други аристократи, дошли на гости от Рим, прислужниците си слагаха униформи и си вършеха работата. Очевидно по някакъв начин обичаха работодателя си и не желаеха да го излагат пред гостите му. В понеделник обаче отново се излягаха на слънце до басейна.

В Италия беше много хубаво, но да се пише сценарий край плувния басейн се оказа неприятно. Нашият англичанин работеше едновременно и по два други проекта. Диктуваше пиеса в стихове за Самсон и Далила на едната секретарка, както и изследователски трактат върху китайския порцелан на другата. Обикновено посвещаваше сутрините си на куплетите, а следобед заедно с нас пишеше сценария и същевременно диктуваше научния си труд.

Настаняваше хубавичката си секретарка при отдалечения край на басейна и там й диктуваше около час. Струваше ни се, че мята над главата си към секретарката цели глави от книгата си, докато се плискаше в басейна. Английският ни не беше толкова добър, за да сме сигурни в това, но той говореше непрекъснато, а секретарката трупаше лист след лист, изписани от горе до долу с гъст, равен почерк. Когато стигнеше до подходящо място в изложението си, той се прехвърляше към другата си работа, тоест гмуркаше се и доплуваше до нас. Двайсет минути обсъждахме как най-добре да утрепем последния мечок в Карпатите.

Сценаристът рядко излизаше от водата. Подхвърляше ни нещо, което да обмисляме, после се насочваше обратно към секретарката с бавен бруст и поне един час ни оставяше да спорим какво е искал да каже преди малко с подхвърлената си фраза.

Той харесваше нашите идеи, но смяташе, че са малко прекалени. С лошия си английски ние се мъчехме да разберем как да ги направим по-добри. Вече бяхме очертали най-общо сценария като замисъл, но въпреки волята си започнахме да възприемаме полуразбираемите му предложения. Той явно беше истинска фабрика за писане, а и какво разбирахме ние от вкусовете на западната публика?

След седмица, прекарана край плувния басейн, и четиримата отидохме в Рим на работно съвещание при Понти. Пристигнахме в офиса на Понти точно навреме, но ни накараха да чакаме два часа. Докато седяхме и чакахме, англичанинът ставаше все по-нервен и по-нервен. Изведнъж той измъкна отнякъде една лула и щипка хашиш и запуши направо там, в чакалнята.

— Дръпнете си и вие по едно, момчета! Понти сигурно ще ни накара да му изиграем това, което сме написали. Едно дръпване определено помага.

Подавахме си лулата един на друг в пълна тишина. Хашишът беше великолепен.

Когато най-сетне ни поканиха при Понти, кабинетът му изглеждаше пълен с прозрачна мъглица и предметите съвсем леко се размиваха, сякаш не бяха на фокус. Стаята се оказа изненадващо малка, пълна с книги в червени подвързии и претъпкана с някакви порцеланови кучета. Кучетата бяха с истински размери и отвратително страховити, като онези, които се мотаят безпризорни по прашни, отдалечени железопътни гари. Понти седеше зад малко бюро, поставено на висока платформа, над столовете за посетители, наредени пред бюрото му. Той замислено ни гледаше отгоре, докато ние играехме написаните досега сцени.

— Това е фантастично! — възкликна Понти, когато свършихме. — Но ето, чуйте сега това. Мислех, че пишете нещо подобно.

И той ни разказа съвсем различна история, в която изобщо не ставаше въпрос за чехите и мечката, а за американския ловец. Не съм сигурен коя от двете истории беше по-интересна, но очевидно не се връзваха заедно в един сценарий.

Докато се връщахме с колата към хотела, ние с Папоушек и Иван изпаднахме в дълбоко униние. Нашата „фабрика за сценарии“ не виждаше ситуацията в толкова мрачни краски. Бил сигурен, че можем да изгладим всичко. Само трябвало да се напрегнем и да вложим повече усилия, особено ние.

— La vie c’est la guerre!^[1] — заяви той.

На следващия ден, отново разположени край плувния басейн, ние се постарахме да вложим повече усилия. Англичанинът пак си плуваше напред-назад, но сега се опитваше да вмъкне идеите на Понти в сценария. Явно се опасяваше за хонорара си.

След три дни пак трябваше да отидем на съвещание при Понти. Отново чакахме дълго, пушихме хашиш и се вслушвахме в някаква бурна разправия, която се вихреше в кабинета. Три мъжки гласа крещяха на италиански колкото им глас държи. Когато вратата се отвори, видяхме как Виторио де Сика и Чезаре Дзаватини се измъкват навън. Не бяха разкървавени, но вървяха като пребити. Смятам, че Де Сика и Дзаватини са направили едни от най-добрите филми в историята на киното. Трябва да съм гледал „Чудото в Милано“ поне двайсет пъти досега. С удоволствие бих им стиснал ръцете, но не посмях да си отворя устата, докато ги гледах как бавно се влачат към вратата.

За разлика от тях Понти изглеждаше много добре, заобиколен от своята глутница мълчаливи кучета. Тогава окончателно реших, че този човек не ми харесва.

— Това бяха господин Де Сика и господин Дзаватини, нали? — попитах аз.

— Хич не ми напомняйте! — изръмжа Понти и посочи неподвижните си зверове. — Тези кучета щяха да напишат по-добър сценарий от ония двамата!

— Ами защо тогава сам не напишете сценария, господин Понти?

— О, с най-голямо удоволствие! Да не мислите, че имам нерви да се занимавам с такива като тях! Но откъде да намеря време?

Пръв от Италия си тръгна Папоушек.

— Това е лудница — обобщи той. — Не мога да се занимавам повече.

Иван и аз останахме още няколко дни, но напразно. Разделихме се с Понти като двама стари делови партньори, които не са могли да се споразумеят за нова сделка.