Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (86)

„Опасни връзки“

Когато работя, аз се тревожа, вълнувам се и с нетърпение очаквам края на работата. Когато не работя, съм нещастен и завиждам на всички, които са заети с нещо. Когато се заловя да правя филм, посвещавам му, грубо пресметнато, около две години от живота си, така че дълго размислям, преди да се реша да го започна.

Въпреки всички интересни съвпадения и случайности, свързани с „Полет над кукувиче гнездо“, не вярвам, че някаква съдба кара режисьорите да снимат този или онзи филм. Тези решения се вземат често случайно, определени от появилите се възможности, а също и от етапа, до който е достигнала кариерата на човека. Останалото, колкото и да е странно, зависи от личния ти календар, от някакво психологическо и емоционално съзряване, немного по-различно от етапите в оплодителния цикъл. Когато се случи да си вече готов, просто грабваш първия попаднал, вълнуващ те материал и се влюбваш в него.

Цели четири години след „Амадеус“ не можех да намеря история, която изведнъж да ме накара да изпитам оня заряд от чувства, който изпитваш, щом видиш някой друг да изрази ясно нещо, вече почувствано смътно от теб самия, или да мисли за същото, само че по различен начин. И тогава, една вечер в Лондон, отидох да видя адаптацията на Кристофър Хамптън по „Опасни връзки“, епистоларния роман от осемнайсети век, написан от Шодерло дьо Лакло. Бях чел книгата още като студент в класа на Милан Кундера във Филмовата академия в Прага и докато приближавах към театъра, много живо си я припомних. Историята на двама души с изключителни постижения в сексуалните битки, заплетени в объркани отношения, ми направи тогава — едва двайсетгодишен и похотлив — много силно впечатление.

Седях в театъра, гледах пиесата и не можех да повярвам, че Кристофър Хамптън си е позволил такива волности при адаптирането на романа за сцена. Винаги съм считал, че оригиналът трябва да се използва само като трамплин за ново произведение, но Хамптън изцяло бе изменил историята, която помнех.

Достатъчно заинтригуван, препрочетох романа, но открих странен факт: всъщност Хамптън бе останал максимално верен на оригинала, като се има предвид, че дълъг роман трябва да се превърне в сравнително кратка пиеса. Той бе предал вярно всички факти и уловил духа на книгата. Моята памет ми бе изиграла номер. Чудех се дали и в другите си спомени не съм прекроил действителността?

Изпитвах необходимост да задълбая по-дълбоко в тази материя и когато продуцентът, който контролираше авторските права на Хамптъновата пиеса, се обади и попита дали искам да присъствам на премиерата й в Ню Йорк, отвърнах, че вече съм гледал „Опасни връзки“, но с удоволствие ще я гледам отново. Разказах му също и за своето уж припомняне на романа и че бих искал да използвам тези променени спомени за една филмова адаптация.

Гледах още веднъж пиесата и си уредих среща с Хамптън, за да разгледаме възможностите за сътрудничество при създаването на филмов сценарий. През юли 1987 г. отидох в Лондон за срещата. Регистрирах се в хотел „Хайд Парк“ в уговорения ден, но Хамптън не се появи. Чаках го пет дни и се обадих на всички, за които успях да се сетя, за да разбера дали не е претърпял злополука или не е бил правилно информиран, или каквото и да било друго, но не успях да открия никого, който да ми каже нещо за него.

По-късно Хамптън изпрати писмо на Роби, обяснявайки, че ме бил чакал в „Хайд Парк“ месец по-рано, точно на съответната дата и че аз съм му вързал тенекия. Искрено казано, и до днес не съм сигурен какво точно се случи тогава между нас — недоразумение ли, недоорганизирана връзка, или просто това е било претекст за отказ от сътрудничество, един Господ знае. Може би моето намерение да се върна обратно към книгата по някакъв начин е отблъснало Хамптън, въпреки че той не го заяви тогава. Може би е възприел това мое лично предпочитание като пренебрежение към неговата работа в театъра. Сега това наистина няма значение.

Както винаги си написах добре домашното, преди да пристигна в Лондон. Приготвих либретото, в което всъщност се опитвах да си припомня спомените си от книгата. Докато чаках в „Хайд Парк“, почнах да пиша своя версия на сценария. Когато се отказах от Хамптън и напуснах хотела, вече знаех как искам да снимам адаптацията по романа на Лакло.

Старите ми приятели Клод Бери и Пол Расам ми предложиха да станат независими продуценти на филма, затова седнахме с Жан-Клод Кариер да пишем сценария. Нарекохме го „Валмон“, на името на главния герой в романа.