Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Turnaround, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Милош Форман; Ян Новак

Заглавие: Повратна точка

Преводач: Мина Койнова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Анубис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари/спомени

Националност: американска

Редактор: Андрей Андреев

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Павлина Стоименова

Художник: Петър Стойнев Петрунов

Коректор: Татяна Джунова

ISBN: 954-426-119-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17867

История

  1. — Добавяне

„Адският лагер“

Провалът на „Валмон“ ме накара отново да се заловя за работа, което означаваше да чета, да чета и да чета. По килима се бе образувала пътечка от моето кресло до хладилника, но така и не открих нищо, заслужаващо да му посветя две години от живота си.

Добрите сценарии, които ми предлагаха, не изискваха нещо повече от един компетентен режисьор-изпълнител. Предполагам, че тогава търсех някаква по-недопечена идея, която да мога да превърна в моя собствена. Единственото, което събуди у мен някакъв трепет, бе някаква история, която бях гледал в предаването „60 минути“ по телевизията и която бе останала в паметта ми. Ставаше дума за някаква японска школа за мениджъри, неофициално наречена „Адският лагер“. Школата се намираше в полите на планината Фуджи и въпреки прякора си предизвикваше безграничен ентусиазъм у своите възпитаници. Стори ми се фантастично място на действие за някой филм.

По същото време отново ме привлече и друга идея, споходила ме преди години — за едно нещастно младо семейство и съпруга, обхванат от параноя. Една нощ, налегнат от безсъние, измислих как да свържа тези два образа, а след това ме обзе следната, твърде плашеща мисъл: защо да не се върна в Чехословакия? Защо да не седна с някого и да напиша един оригинален сценарий? Не бях ли научил достатъчно за Америка през тези двайсет и две години, за да направя филм за нея? Но щях ли да посмея да изоставя костюмите, декорите, хореографите и да се опитам отново да видя ясно и директно света през камерата? Мина доста време, докато свикна с представата, че ще се върна пак към снимането на обикновени филми, но накрая насъбрах кураж. Прочетох и видях всичко, което можеше да се прочете и види за Япония, и тогава открих борбата „сумо“ — корав и живописен спорт, като че специално изобретен, за да бъде сниман с кинокамера. Бавно в главата ми се оформяше сценарий за двама американци в Япония — разбира се, аутсайдери! Тази история започна да ме вълнува. В това време японското присъствие в киноиндустрията ставаше все по-голямо, така че идеята, замислена едва ли не на шега, се оказа и доста практична. Срещнах се с Питър Габър, който ръководеше „Сони Пикчърз Ентъртейнмънт“, компанията — майка на „Къламбия Пикчърз“ и „Трай Стар“. Казах му, че искам да направя лека комедия с две любовни истории между хора, представители на различни култури, и че едната от тях ще включва и разказ за борбата „сумо“.

— Не разказвай на другиго тази история! Много ми харесва! — заяви Габър и ме изпрати при Майк Медавой в „Трай Стар“. С Медавой се познаваме от двайсет години и си разбираме от приказката. Решихме, че като начало на проекта „Адският лагер“ аз ще напиша пробно сценарий, а „Трай Стар“ ще финансира проучването на темата.

Намерих един талантлив млад кинотворец, Адам Дейвидсън, и през пролетта на 1990 г. заедно с него заминахме за Япония. „Сони“ ни беше осигурила най-добрите преводачи, гидове и всевъзможни връзки. Всички врати пред нас се отваряха мигновено. Дейвидсън се записа за обучение в „Адският лагер“ и завърши двуседмичния курс на школата, докато аз изяждах несметно количество божествено „суши“ и изгледах стотици срещи борба „сумо“. Гледах и представление на театър „Кабуки“; там един от персонажите излезе на сцената, държейки отсечена човешка ръка — необясним образ, странен и въздействащ, с каквито бе пълна цялата страна.

Двамата с Дейвидсън се върнахме в Америка и написахме сценарий за млад американец, чийто брак е пред разпадане и чиято корпорация точно в този момент го прехвърля на работа от Ню Йорк в Токио. В самолета среща Джо, едно много дебело момче, което иска да намери приложение за огромното си тяло и да направи кариера в борбата „сумо“.

В Токио се оказва, че Джо няма нито стотинка, а корпорацията е уволнила младия си служител. Докато се опитват да удавят мъките си в алкохол, двамата срещат две млади японки. И оттук започва историята във филма.

Медавой хареса сценария, аз подписах договор за режисурата с „Трай Стар“, а продуцент щеше да бъде Майкъл Хаузман. С Дейвидсън поработихме заедно с японската писателка Шигеко Сато, за да сме сигурни, че поведението на японските ни персонажи ще изглежда истинско в очите на зрителите японци. Тя ни предложи някои поправки и заяви, че сценарият звучи реалистично, така че аз го изпратих на японските ни сътрудници и те веднага се заловиха да осигуряват трудните за ангажиране места за снимки в Япония. Тогава възникнаха първите проблеми, последваха ги и други.

Когато ръководството на истинския „Адски лагер“ под Фуджияма прочете сценария, то остана много разочаровано, че всъщност филмът няма да се занимава предимно с тяхната школа, както всички се надявали — както често се случва при писането на сценарии, подтикът за първоначалното вдъхновение нерядко се променя и остава само като фон на една изцяло различна история. Изненадани неприятно от промяната, хората от школата отказаха да ни разрешат да снимаме там.

Приех тези новини спокойно. Съществуват много начини да бъде прочетен неправилно един сценарий, а списъкът на институции, които са чели мои сценарии погрешно, е дълъг и пълен с изтъкнати имена: той включва армията на Съединените щати, Моргановата библиотека в Ню Йорк, Моцартовия архив в Залцбург, безброй психиатрични болници и най-високопоставените кръгове на чехословашкото правителство. Отлетях за Япония и заведох администраторите от „Адски лагер“ няколко пъти на разкошни вечери. Разказвах им вицове, пих бира, изтъквах меко разни аргументи между тостове със саке, съгласих се да направя няколко промени в сценария. Един милион думи и няколко тежки махмурлука бяха необходими, за да се съгласят накрая шефовете на „Адски лагер“ да ни дадат под наем школата си.

В сценария имаше и две кратки сцени, които трябваше да се заснемат на открито край някое летище в Токио. Можеше да ги снимаме през нощта и така нямаше да пречим на нормалната работа в летището, но нито едно от токийските летища не се съгласи да ни даде разрешение за снимки. Нито през деня, нито през нощта, нито за реки от злато.

Реших да не се занимавам повече с никакви летища. И двете сцени бяха сравнително незначителни, така че можех да заобиколя този проблем. Но изобщо не можех да направя филма без съдействието на „Рикиши“-те или борците „сумо“, и без достъп до стадиона с изключителна, сурова красота, който бе традиционната арена за срещите „сумо“. Тогава ставаше невъзможно да се заснеме историята на дебелото момче. Японците се отнасят към борбата „сумо“ като към свой национален спорт, свещен израз на националния характер, и ние не бяхме сигурни как ще реагира асоциацията „Сумо“ на идеята за американци, които снимат на техните свещени тепихи. Започнахме да търсим някой влиятелен човек в тази област, който да ходатайства за нас. Чрез сложна паяжина от връзки ни запознаха с господин Девауноми, втория по ранг ръководител в асоциацията. Той прочете сценария ни и веднага се зае да ни помага. Обади се на продуцентите от японската телевизия, които предаваха всички „сумо“-турнири и ги помоли да ни съдействат.

Но тогава се появи някой си Нобору Коджима. Елегантен, строг господин над петдесетте, той беше историк — специалист по имперските войни на Япония и виден член на един от най-влиятелните комитети на асоциацията „Сумо“ — Йокосумския. Отначало не осъзнах колко силен е Коджима, но после се оказа, че цялата „сумо“-общност е изцяло под влиянието на неговите мнения.

Когато Коджима прочете сценария, той заяви, че историята много му напомня американските пропагандни филми от Втората световна война. Той мислеше, че Саюри, младата японка, която се влюбва в един американец, е просто лека жена. Още по-обиден се бе почувствал от сравнението между „Адски лагер“, една „низка“ по негово мнение институция, и високото, екзалтирано изкуство на борбата „сумо“. Тези две явления, постанови той, просто не бива да се показват едно до друго в един и същи разказ.

Възраженията му ми се сториха толкова абсурдни, все едно, че американец твърдеше, че ще омърсим играта бейзбол, ако покажем в същия филм и ролерболно дерби.

— Знаете ли какво, господин Коджима — казах му аз, — снощи например гледах по телевизията някаква реклама, в която най-добрите борци „сумо“ танцуваха „Лебедово езеро“. Носеха пачки. Подскачаха. Изобщо не изглеждаха така достойни, както бихте искали вие. Подобно нещо не ви ли безпокои?

— Но това им е хоби! — рече усмихнат Коджима.

— Но, виждате ли, господин Коджима, моето хоби пък е да правя филми.

Молех историка да прояви малко толерантност, но той само се усмихна и продължи да говори за сина си, който живеел в Лос Анжелис с жена си. Канел баща си да му отиде на гости в Калифорния.

— Казах му, че ще отида, щом снаха ми зачене… — сподели Коджима.

Не успях да убедя Коджима, че е разбрал погрешно сценария, затова ни отказаха достъп до арената. Асоциацията по „сумо“ дори не разреши да работим с борците, членуващи в нея. Нямаше как да изхвърлим борбата „сумо“ от филма обаче. Рехавият ни сценарий имаше нужда и от двата края на историята — и от дебелото момче с неговата покъртителна мечта, и от визуалната сила на церемонията, която представлява „сумо“. Без тези елементи сценарият просто не можеше да просъществува.

Сред вихрушка от набързо уговорени срещи, съвещания за уточняване на стратегията, полети през Тихия океан, лъжливи надежди, напразни преговори в последния момент, „Адският лагер“ се срути четири дни преди началото на снимките. Двеста души се оказаха внезапно безработни, няколко млади, неизвестни актьори пропуснаха шанса си да направят запомнящ се дебют. Колкото до мен, загубих още една година от живота си. А на моите години времето тече все по-бързо и по-бързо.

Въпреки че не стигнах до фактическото снимане на филма, „Сони“ уважи моя договор. Платиха ми хонорара и само мога да кажа, че „Адският лагер“ ми напомни един много странен мач на пинг-понг, в който участвах преди трийсет години. Когато ние с Яна още бяхме една блестяща млада двойка в Прага, поканиха ни на кинопрожекция в китайското посолство. Във филма се разказваше, освен всичко друго, и историята на създаването на китайския национален химн, която продължи безкрайно дълго. Композиторът с безстрастно лице се разхождаше из разни места, приличащи на пощенски картички от Китай, слушаше звуците наоколо и бавно, много, много бавно тези звуци се сгъстяваха в някакъв музикален мотив.

Като се чудех какво да кажа на симпатичното културно аташе след прожекцията, аз взех, та го попитах играе ли пинг-понг.

— Всички китайци играят пинг-понг — разсмя се той.

— Трябва някога да изиграем една игра — шеговито предложих аз, защото едно време бях в отбора по тенис на маса в училището в Подебради. Щом казах тези думи, една група китайци се насъбра около мен и започна развълнувано да разговаря за нещо. След оживен спор културното аташе се обърна към мен, ухилен до уши.

— Да, да, ще играем, ти и аз.

След десет минути ми връчиха напечатан лист хартия. На него имаше означени адрес, дата — три месеца след онзи ден, и време — късно следобед.

— Това точно ли е? — попитах аз, като посочих месеца.

— Да, да! — потвърди аташето.

— Добре, ще бъда там.

Минаха три месеца и аз взех на заем хилка за тенис на маса и след малко се оказах въвлечен в яростен мач пред тълпа китайски запалянковци. Беше по времето на някакъв друг прием, така че аз бях с официалните си обувки и с костюм, а културното аташе носеше шорти и гуменки. Това нямаше значение, разбира се. Аташето бе много по-добър играч от мен. Контриранията му бяха толкова силни, че топката просто едва докосваше моята хилка. Дали бе тренирал за мача през тези три месеца, или изобщо не му е било нужно да тренира заради мен — във всички случаи той съвсем лесно ме победи в първия сет с двайсет и едно на осем.

Китайците аплодираха играта му. Шумът от тълпата беше толкова силен, че стъклата на прозорците дрънчаха. Загубих и втория сет с двайсет и едно на дванайсет, така че положих хилката на масата и тръгнах да се ръкувам с победителя. Наоколо избухнаха шумни протести.

— Не е свършил още мачът, не е свършил! — викаха зяпачите.

— Ние играем три сет! Винаги три сет! — каза аташето на неговия развален чешки.

— Да, но аз вече загубих два, така че третият е безсмислен.

— Три сет, три сет — настоя аташето и всички го подкрепиха.

— Добре, добре тогава — казах и взех отново хилката, за да им угодя.

Сега тълпата смени любимеца си и приветстваше всяка моя топка, а в края на сета избухна в продължителни овации, защото аз спечелих с двайсет и едно на дванайсет. Аташето съвсем явно ме бе оставил да победя — но след като първо загубих всичко.