Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (28)

Кутрета

Жената, която замести Софи в сърцето ми, щеше да стане моя жена, а аз се срещнах с нея през 1956 г. заради един стар сценарий, който се казваше „Кутрета“ и който бях написал отдавна, още през 1954 г., като дипломна работа във филмовата академия.

Професор Кратохвил толкова много хареса сценария, че го занесе в студия „Барандов“, където го представяше пред различни сценарни комисии в продължение на две години. Накрая, през 1956 г., след като „Дядовият автомобил“ беше завършен, един от продуцентските колективи в „Барандов“ ме покани да отида и да разговаряме за „Кутрета“. Така се представих на Иржи Шебор от филмовата група Шебор-Бор.

Веднага го харесах. Шебор беше висок, с атлетична фигура, на четиридесет и няколко години, стар комунист, но излъчваше дух на почтеност. Той също така бе живял в Англия по време на войната, така че имаше представа от по-широкия свят, което навремето беше голяма рядкост.

— Как мислите, кой би могъл да бъде режисьор на филма? — запита ме Шебор още при първата ни среща. Разбира се, идеалният случай би бил, ако аз сам си режисирах сценария, но нямаше никакъв шанс да се случи подобно нещо и ние и двамата го знаехме.

— Иво Новак — отговорих аз, тъй като си мислех, че Новак, млад режисьор, който напоследък бе направил един по-слаб филм, щеше да ме остави да имам влияние при снимките.

— Ще видя какво мога да направя — заяви Шебор.

В края на краищата Новак стана режисьор на филма, а аз стоях плътно до него през време на цялата продукция. В надписите фигурирах и като сценарист, и като асистент-режисьор, тъй че може да се каже, че „Кутрета“ е първият филм, за който мога да поема отговорност.

Историята във филма беше взета направо от всекидневния живот. Младият герой ходи с момиче, току-що изпратено по разпределение от правителството на някаква ужасна работа в провинцията, затова тя трябва да се омъжи веднага, ако иска да остане в Прага. Приятелят й, който е от града, желае да й помогне, но все още живее с родителите си, а те не харесват момичето. Въпреки всичко той решава да се ожени за нея. Сватбата е тайна и сключена на бърза ръка. Двамата няма къде да прекарат брачната си нощ, така че героят тайно вкарва булката си в своята стая, където я откриват родителите му и така нататък, в типичния ритъм на една комедия на ситуациите. „Кутрета“ трябваше да излезе по екраните през 1957 г., годината, в която руснаците изстреляха своя първи космически спътник, но този филм промени живота ми дълго преди това. Иво Новак и аз се намирахме още в период на предподготовка, когато веднъж двама души излязоха от красивото кафене в стил ар нуво „Славия“ на брега на река Вълтава. С една група приятелчета стояхме при входа на кафенето и нещо си бъбрехме. Ние всички млъкнахме и загледахме жената. Тя приличаше направо на кутия с шоколадчета. Беше доста млада, но изключително изящна. Осъзнах изведнъж, че мъжът, който я придружаваше, бе актьор, затова бързо пристъпих към тях и започнах някакъв разговор. Той не ме представи на младата дама и тя нищо не каза, тъй че всичко, което можех да направя, бе да продължа колкото мога по-дълго баналния разговор и да плъзвам очи към нея от време на време. Колкото повече я гледах, толкова повече харесвах това, което виждах, но скоро нейният кавалер я отведе.

— Коя, по дяволите, е тя? — попитах приятелите си, докато наблюдавахме оживлението, което момичето предизвикваше по тротоара.

— Това е Яна Брейхова — каза някой.

Не знаеха много за тази Брейхова. Мислеха, че май наскоро е играла в някакъв филм, в ролята на тийнейджърка, а Яна всъщност вече бе играла в два филма дотогава.

Първото нещо, което казах на Иво Новак на следващата сутрин, беше:

— Вчера видях едно момиче, което непременно трябва да пробваме.

Все още търсехме изпълнители за главните роли.

Страшно харесах пробите, които направи Яна Брейхова, въпреки че сигурно щях да бъда възхитен и ако я бях видял да захранва с шисти мелницата в мините за лупек. Когато тя свърши, аз я последвах във фоайето пред павилиона и я попитах дали не може да вечеря с мене.

— Някой ден може би — отвърна тя.

Яна беше просто твърде красива, за да играе героинята в нашия всекидневен и пешеходен филм, но тя получи ролята на приятелката. Изглеждаше много истинска на екрана — и не само за ослепените ми от любовта очи, защото стана най-известната актриса от своето поколение.

Вечеряхме заедно, аз започнах да я ухажвам, но не зная дали изкуството имитираше живота, или животът имитираше изкуството, но ние, също като любовниците в „Кутрета“, нямаше къде да отидем. Сега печелех повече пари и наемах една стая в апартамента на един шивач на улица „Скоржипка“, но както всички останали хазаи в Прага, и той беше забранил всякакви посетители.

Естествено опитах въпреки това да вмъкна Яна в стаята си. Ние изчакахме, докато дойде времето, в което шивачът си лягаше, и после, както ни се струваше, просто носейки се във въздуха, влязохме в апартамента. Щом почнахме да се събличаме, шивачът затропа по вратата на стаята. „Младата дама трябва веднага да напусне! Младата дама веднага трябва да напусне! Младата дама веднага трябва да напусне!“ — повтаряше той, като че мозъкът му беше зациклил на едно място.

Яна пък обитаваше една стая — „Никакви посетители! Никакви изключения!“ — при някаква стара дама на улица „Йесениус“, но старицата трудно чуваше, а и стаята бе на първия етаж, което вече предлагаше повече възможности. Към един часа всяка нощ аз започвах да крача напред-назад по тротоара под прозорците на Яна. Срещу къщата през улицата имаше малък парк и това ми помагаше да остана незабелязан. Можех да свиркам към храстите и да се преструвам, че разхождам въображаемо куче. Когато старата жена заспеше дълбоко, Яна отваряше тихичко прозореца на стаята си.

Този прозорец бе толкова нависоко, че никога не бях сигурен дали ще мога да вляза през него. Но по някакъв начин винаги успявах да се покатеря и докато правех това, през цялото време се чуваше отчаяното драскане и ритане на стъпалата ми по стената. Оставях дълбоки драскотини по мазилката и изстъргвах върховете на обувките си. Трябваше да бързам, защото някой минувач можеше да си направи неверни заключения, ако видеше чифт крака да висят от прозорец посред нощ.

Яна и аз поспивахме един или два часа с поставен под възглавницата будилник. Навивахме го за пет часа — хазайката не беше млада и няколко часа сън й бяха достатъчни. А и аз исках да се измъкна обратно през прозореца, преди пешеходците да тръгнат по тротоара, защото не можех да си позволя да ме помислят за крадец. След нощта в прегръдките на Яна не ми оставаше достатъчно енергия да избягам дори от някой банков чиновник.

Стига толкова романтични спомени, но наистина навремето това си беше истинско неподправено приключение, а по-късно направих една сцена в „Любовта на русокосата“ на базата на моя опит.

Минаха няколко месеца и „Кутрета“, както и един друг филм с участието на Яна — „Вълчи капан“, излязоха на екран. Тя започна да получава цели чували с писма от обожаващи я почитатели. В сладкарниците и ресторантите майки подбутваха женствените си синове пред нея и ги сръгваха да си кажат имената. Един добре облечен господин й предложи значителна сума за употребяваното й бельо, при условие че не е изпрано. Тя обаче все още не можеше да въведе приятеля си в стаята си. И така, също като младата двойка в „Кутрета“, ние решихме да се оженим. След това вече можехме да си наемем стая, в която да живеем двамата.

Искаше ни се да прекараме поне една разкошна нощ заедно и решихме да профукаме значителни пари за меден месец от една нощ в най-скъпия хотел в Прага. Никой в страната не можеше да ни вземе повече пари от хотел „Интернационал“, затова запазихме президентския апартамент в него за точно три хиляди крони на нощ, сума, която се е запечатала в паметта ми, защото по това време средната заплата в Чехословакия беше най-много две хиляди. Сградата във формата на сватбена торта беше бисер на сталинистката монументална архитектура, а прислугата бе снабдена с папийонки, но на сутринта Яна забеляза една голяма дървеница да лази по чаршафите.

Аз я забучих на карфица, ние бавно си изядохме огромната, разкошна закуска. Бяхме платили всички тези пари и никъде не ни се ходеше, така че дървеници или не, изчакахме времето, когато така или иначе трябваше да напуснем хотела.

На излизане спряхме на рецепцията.

— Извинете — попитах аз надутия, официален администратор. — Кой е бил в президентския апартамент преди нас?

Отговорът не го затрудни. Хотелът беше съвсем нов и преди нас само още двама гости се бяха оказали достатъчно побъркани да платят три бона на нощ: някакъв високопоставен гост от Азия и съветският министър на съобщенията.

— Е, някой от тях двамата си е забравил ето това! — казах и поставих карфицата с дървеницата на плота на гишето.

Администраторът сви рамене и отново наведе поглед към бумагите си.