Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (58)

Иван Пасер

Животът на моя скъп приятел Иван Пасер е направо за кино. Той е изключително талантлив творец, но в живота му има няколко епизода, които са взети сякаш от живота на съвсем друга личност — личност, обзета от вътрешна борба, човек, който се бори със самия себе си.

В началото на седемдесетте, когато живеехме и двамата в хотел „Челси“, Иван получи предложение да режисира римейка на филма „Железният кръст“ в Калифорния. Помня как ми разказваше за това над чиния с паеля в ресторант „Ел Кикот“ в партера на нашия хотел. Предложението изглеждаше доста солидно и той искаше да лети на следващия ден за Лос Анжелис, за да води там преговори относно работата.

Докато си говорехме, един възрастен индиец с бродирана риза, който седеше близо до нас, край бара, надаваше ухо към нашия разговор. Беше индиец от духовния тип, пийваше си зелен чай, носеше сандали и вълнени къси чорапи и сигурно бе някакъв вид гуру. Двамата с Иван тъкмо решихме да се прибираме и да лягаме, защото на сутринта той трябваше да вземе ранния самолет за Лос Анжелис, когато гуруто се приближи до масата ни. Никога преди не го бях виждал, но той знаеше имената и на двама ни.

— Господин Пасер, неволно чух от вашия разговор, че възнамерявате да пътувате и ще отсъствате за около седмица. Затова се чудех дали ще освобождавате стаята си? Напоследък преживях известни неблагополучия и ако нямате нищо против…

Гуруто наистина разбираше от хора, защото Иван веднага се хвана на въдицата.

— Разбира се, можете да останете в моята стая. Няма да ме има цяла седмица — отговори моментално той.

Гуруто остана да живее в стаята на Иван три години.

В Лос Анжелис Иван отказа предложението за римейка на „Железният кръст“, но преди да го стори, отишъл на така наречената „сляпа среща“ с непозната жена — и на срещата се запознал с млада чернокожа дама. Тя се оказала прекрасна личност и Иван се премести да живее при нея и децата й. После започна да снима филм. Така и не си даде труда да се отпише от хотел „Челси“, така че гуруто продължаваше да си прави зелен чай в неговата стая. Никой не плащаше наема обаче и Стенли Бард започна да става все по-нервен и по-нервен заради все по-раздуващия се дълг на Иван.

Междувременно аз получих няколко писма от Чехословакия, в които ми разказваха за сина му. Майката на момчето (бяха се развели с Иван преди много години) починала и малкият Иван живеел на ръба на мизерията в Прага, тъй че аз се обадих на големия Иван и му казах, че трябва да се погрижи за сина си.

— Ами какво става със стаята ти тук? — запитах го накрая аз, след като стана дума за жилища. — Искам да кажа, нали все още ти плащаш наема или поне така е записано при Стенли.

— Знам. Ще го платя. Ей сега очаквам да получа едни пари.

— Знам, че ще го платиш, но, Исусе Христе, кой е по-важен за теб в момента — един напълно непознат индиец или собственият ти син?!

Почвах да се ядосвам, а Иван звучеше все по-тъжно и по-тъжно по телефона.

— Милош, преди два месеца идвах в „Челси“ и щях да кажа на човека да си отива. Но преди да проговоря, той започна да ми целува ръцете. Очите му бяха толкова тъжни, Милош. Просто не намерих сили да му кажа да си тръгва. Виж, ще се погрижа за всичко. Дай да говорим за друго.

Накрая Стенли Бард нареди на гуруто да си върви. Иван така и не дойде от Калифорния, за да си прибере нещата, но мисля, че плати сметката.

Веднага щом спечели малко пари, приятелят ми измъкна сина си от Чехословакия, като блестящо изрежисира образцова авантюра от епохата на студената война. Малкият Иван години наред бе подавал документи за пътуване на Запад, но властите подозираха, че иска да избяга при баща си и не го пускаха да пътува където и да било. Но през 1981 г. бащата на Иван бе на смъртно легло и чешкото правителство разреши на Пасер да се върне в страната с петдневна виза. За това кратко време Иван успял да се сбогува с умиращия си баща, да бъде до него, когато издъхнал, да го погребе и да задвижи операцията по бягството на сина си.

Малкият Иван живеел с една леля по майчина линия, много способна и оправна жена, която обещала да уреди малкия Иван за екскурзия със заводски автобус до летен морски лагер в Югославия. А големият Иван щял да го вземе оттам.

В началото на курортния сезон лелята изпълнила обещанието си. Малкият Иван се качил в автобуса с група хора, които се познавали и били близки помежду си. Нито един от тях не го бил виждал преди обаче и никой не искал да седне до него в автобуса — мислели, че е някакъв агент на Държавна сигурност, пратен да ги следи.

Малкият Иван не се оплаквал и изпълнявал своята задача. Пристигнал в малкия морски курорт на Адриатика, регистрирал се в определеното за него бунгало, но почти не спал през нощта. На сутринта излязъл от лагера да търси местната пощенска станция, където трябвало да се срещне с баща си в десет часа.

Големият Иван го чакал в пощата. Когато се прегърнали, осъзнали, че часовникът вече е почнал да отмерва времето преди експлозията — малкият Иван бил избягал от лагера и всеки момент можели да открият това и да доложат някому.

До този момент големият Иван, прекарал в Европа вече цял месец, въртял телефоните, свързвал се с разни хора от различни страни и уреждал явки за сина си. Бил твърдо решен да предвиди всичко и да не допусне никакви гафове. Щял да измъкне малкия Иван, и точка! Изработил основния план до най-малките подробности и имал пет резервни варианта за бягството.

Основният план предвиждал малкият Иван да излети от Югославия с венецуелски паспорт, получен чрез богати роднини в Южна Америка и депозиран до тяхно поискване в посолството в Белград.

Най-обещаващият резервен вариант всъщност бил отговор на първия въпрос, който Иван си задал: „Какво бих направил, ако режисирах подобен епизод във филм?“ И си отговорил: „Щях да намеря реквизитор, който да ми направи фалшив паспорт!“ Чрез Клод Бери Иван се свързал с най-добрия реквизитор във френската филмова индустрия, който подправил идеално френски паспорт за сина му. Паспортът изглеждал абсолютно истински, употребяван и със съответните печати. Проблемът обаче бил в това, че снимката в паспорта не била на малкия Иван, а на някакъв друг младеж. Но на френските паспорти снимките са колкото нокът на палец, така че това нямало особено значение. Истински проблем можел да се окаже фактът, че малкият Иван не говорел и дума френски, така че големият Иван помолил една своя приятелка французойка да отиде и да прекара уикенда в Белград. При възникнала необходимост тя трябвало да преведе малкия Иван през митницата и граничните власти и да го качи на френски чартърен самолет.

Другият солиден резервен вариант на големия Иван бил свързан с един германски шофьор на камион, който карал плодове и зеленчуци от Балканите за Германия. Пътувал по редовен маршрут, познавал граничарите и уверявал Иван, че няма да е кой знае колко трудно да скрие малкия Иван между дините в каросерията. Германецът обаче искал да получи сериозна сума, за да направи това, и Пасер платил, въпреки че се опасявал, че човекът не оценява цялата трудност и важността на задачата си. Този тип му изглеждал твърде безгрижно настроен по отношение на такова рисковано дело.

Организирани били и други, но по-несигурни канали. Например на адриатическия бряг чакала някаква италианска яхта. При телефонно обаждане от големия Иван шкиперът трябвало да отплува към Югославия и да спаси малкия Иван по море, което обаче било доста необмислено и навигационно много съмнително мероприятие. Друг агент пък, в Загреб, трябвало да чака малкия Пасер там и да го качи тайно на влака за Виена; близо до италианската граница в готовност бил поставен контрабандист, който често превеждал хора през слабо охранявани места по границата.

Първото нещо, което направили бащата и синът, след като се срещнали в пощата, било да тръгнат незабавно с колата на Иван към Белград и да намерят венецуелското посолство. Там наистина ги чакал паспортът — но той се оказал напълно безполезен. На яркочервения извънреден паспорт снимката била наистина на малкия Иван, но нямало печат за влизане в страната. Отгоре на всичко пълномощният посланик на Венецуела почнал открито да говори за бягството пред югославяните — служители в посолството, от които поне някои със сигурност щели да информират югославските тайни служби. Големият Иван грабнал червения паспорт, благодарил на дипломата и побързал да се срещне с германския шофьор.

Германецът изобщо не се появил. Явно заради това той толкова безгрижно говорел за бягството, защото просто откраднал парите.

Сега факторът време придобил решаващо значение. Големият Иван решил да приеме варианта с паспорта на реквизитора. Купил билет за френския чартърен полет. Приятелката французойка изпълнила задачата си като истинска шпионка. Тя флиртувала със сръбските митничари и граничари и така ги омаяла, че те едва забелязали бледия младеж до нея. Сетила се за всичко — от време на време се обръщала с хладни забележки на френски към малкия Иван. Той й се усмихвал в отговор, без да разбира и дума от това, което му казвала. Големият Иван ги наблюдавал отдалеч и сърцето му блъскало глухо в гърдите.

Качили се в самолета. Излетели. Малкият Иван бил свободен. А големият с облекчение, щастлив, можел да се върне към режисурата на филми.