Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (69)

Майкъл Уелър

През шейсетте Жан-Клод Кариер и аз искахме да снимаме „Коса“ като прослушване за мюзикъла, една история, която се развива зад кулисите, полудокументален филм — идея, която после използвах в „Излитане“. Сега това ми изглеждаше евтин трик, хитрост, измислена, за да прикрие слабостите на драматургията в самата пиеса.

През 1977 г. точно тази оскъдица в сюжета ме привличаше към „Коса“. Реших, че вместо да я крия зад парчета задкулисен живот, трябва да се затворя с някой сценарист и да измисля нов разказ за самия мюзикъл. Щях да запазя песните, енергията, отношенията, младостта на пиесата, но щях да оформя този материал със сюжет, който да ги обедини в едно цяло. Първата ми работа трябваше да бъде да намеря много добър сценарист.

Пърски ми помагаше в търсенето, предоставяйки ми списък от млади автори, повечето от които вероятно бяха силно повлияни от атмосферата на шейсетте. Обадих се на всички от списъка, като ги питах дали биха искали да работят по „Коса“. Повечето отговориха, че се интересуват, така че ги помолих да послушат записа на мюзикъла и да помислят по него, преди да се срещнем. Обещаха да го направят, но не трябваше да им хващам вяра.

Не съм сигурен дали писателите, с които се срещнах, просто и пет пари не даваха за проекта, или пък се страхуваха да не им открадна идеите, но всичко, което казаха, бяха някакви гъсти теории за разширяването на планетарното съзнание, неморалната същност на войната, моралната ценност на протеста и така нататък. Почти не бях в състояние да проследя всички изговорени абстракции и почнах да се отчайвам.

Един следобед нисък, тъмнокос и с много интелигентен вид млад човек на име Майкъл Уелър пристигна да разговаря с мен. Той беше драматург и бе написал пиеса — „Лунните деца“, която имаше голям успех. Питър Шафър го бе препоръчал на Пърски.

— И така, имахте ли възможност да си помислите как бихте написали „Коса“? — попитах го аз.

— Да — отговори той.

— И как?

— Мистър Форман, нямам никаква шибана представа! — заяви той и ме погледна право в очите.

— И аз нямам никаква шибана представа! — с голямо облекчение признах и аз. — Казвай ми Милош.

Майкъл беше прекрасен съавтор, който написа с мен не само „Коса“, но и „Рагтайм“. Не търся сценаристи, които просто да изпълняват моите идеи. Често не зная точно какво искам, докато не го намеря, затова имам нужда от силна личност до себе си, която да ме въвлече в съзидателен диалог. Майкъл винаги запазваше своята собствена чувствителност и нямаше нищо против да върви рамо до рамо с мен.

Най-трудната ни задача се появи в самото начало: трябваше да открием естествения начин, по който да въведем първия музикален номер. Обичам старите мюзикъли, в които суровата действителност изведнъж се превръща в опера, когато изведнъж музиката нахлува и седящите един до друг непознати в автобуса внезапно поемат дълбоко въздух и запяват на три гласа, но приемам тази свобода като присъща на старомодния чар в този жанр. В „Коса“ обаче не ми се искаше да изригва внезапно опера, затова си мислех, че най-важен е първият преход от думи към музика: ако успеехме органично да вмъкнем в сюжета първата песен, щяхме да зададем тона за целия филм и свободно да поставяме другите песни, където си искаме.

Разрешението, което изнамерихме с Майкъл, бе новобранецът Клод в началото на неговото пътешествие към Виетнам. Той се сбогува с баща си на шосето, което пресича нивите на Оклахома и се качва в автобуса, който ще го отведе в Ню Йорк Сити. Мястото му е до прозореца и примижавайки срещу ослепителното слънце, зяпайки пейзажа покрай шосето, той пътува всъщност към изгарящия повиквателните, халюциниращ Век на Водолея.

Някои от най-удачните идеи, които измислихме заедно с Майкъл, се родиха след яростни спорове. Например дълго не можехме да измислим финала. Сега ми се струва, че в продължение на седмици сме спорили, въпреки че фактически е било не повече от няколко дни. Бяхме развили историята на новобранеца от Оклахома, изигран от Джон Савидж, през културния шок, който той преживява в Ню Йорк, срещата му с групата хипита, водени от Трийт Уилямз, посвещаването му в ЛСД-то, раздялата с новите му приятели, когато накрая той все пак решава да отиде в армията. Неговият герой вече беше във войнишкия тренировъчен лагер в Аризона, а нюйоркските му приятели вече бяха на път за там, за да се опитат за последен път да го спрат и да го спасят от армията и Виетнам. На това място заседнахме и не можехме да продължим по никакъв начин.

Написахме няколко сцени, но нито една от тях не даваше подходящ завършек на сценария. Майкъл имаше своя идея за финал, която не ми харесваше, а пък той от своя страна не харесваше моята. Заспорихме коя от двете е по-вярна и колкото повече спорехме, толкова по-твърдо всеки си държеше на своето.

Имам само няколко правила за съвместното писане. Едно от тях е, че не бива да се губи време и да се разговаря на общи теми. Друго правило е да не се чувстваш засрамен от собствената си глупост. Трябва да усещаш свободата да ръсиш на бял свят всяка тъпотия, която ти дойде наум — понякога са нужни няколко тъпи, за да се роди една умна мисъл.

Още едно правило: ако ти е хрумнало нещо ново, трябва да докажеш как точно ще го вплетеш във вече съществуващия сценарий и как след това ще го развиеш стъпка по стъпка. Последното ми правило е, че всички писатели, които работят над даден сценарий, трябва да се подпишат под последния вариант. Работим дотогава, докато налице е сценарий, под който всеки един може да постави името си, което понякога е толкова мъчително, колкото и произнасянето на присъда от съдебните заседатели.

По време на търсенето на финала ние с Майкъл безнадеждно се запънахме. Продължавахме да разговаряме, но все по-малко се съгласявахме един с друг, ставахме все по-саркастични, повишавахме тон. Никога преди не ми се беше случвало да участвам в такава битка между характери. Изглеждаше, че няма изход от засечката, когато изведнъж, след поредна серия от тъпотии, ни дойде наум идеята, която после помогна да напишем останалата част от сценария буквално за половин час: какво ще стане, ако водачът на хипитата Бъргър и неговата група пристигнат във военната база точно когато тя е вдигната по тревога и достъпът до нея е забранен? Тогава Бъргър ще трябва да се промъкне в казармите и да се смени с момчето от Оклахома, за да може той да излезе от базата и, за последен път, да прави любов с Шийла. Докато нюйоркското дете-цвете си играе на войник в базата, цялата военна част внезапно получава заповед да събира багажа и да тръгва; посока: пълният с найлонови чували за трупове Виетнам.