Милош Форман, Ян Новак
Повратна точка (52)

Излитане

Забраних си да се вълнувам заради тази телеграма. Ако току-що си се измъкнал от тежко заболяване и период на неприятности, страх те е да повярваш на добрите новини. Сигурен бях, че непременно ще се появи един или друг непредвиден проблем и се оказах прав.

„Юнивърсъл“ раздал сценария на няколко изпълнителни продуценти, които трябвало да направят бюджета. Най-ниската сума, предвиждаща само най-необходимото, се оказала в размер на един милион и двеста хиляди, а политиката на студията била желязна: нямало да похарчат нито цент над един милион. Значи преди да правя каквото и да било, първо трябваше да платя на „Парамаунт“ и в такъв случай бюджетът за филма се свиваше до 850 000 долара.

Започнах да търся луди хора, които да могат да произвеждат филми на цената на връзки за обуща, и тогава някой ми спомена за Майкъл Хаузман. Бил човек, който кара мотоциклет, и продуцент на два-три „ъндърграунд“ филма. Казаха ми, че ако се наложи, в състояние е да стане джебчия и пак да намери пари, за да завърши филм.

Вечеряхме заедно с Майк. Той се оказа млад, висок, енергичен и наистина луд. Тъкмо бях започнал да му разправям историята, която се разказваше в „Излитане“, когато той ме прекъсна:

— И колко ти трябват?

— Чакай малко, ще поговорим и за това! — отклоних аз въпроса му.

— Не, не. Кажи колко ти трябват!

— Ами, добре… Осемстотин и петдесет хиляди, но аз…

— Значи ще го направим за осемстотин и петдесет!

Не го направихме за осемстотин и петдесет. Аз се отказах от пълен хонорар, Майк също. Всички актьори работиха за стотинки. Единственият ни транспорт беше колата на Майк, който сам ни караше до снимачната площадка. Колата, разбира се, не бе лимузина и моторът прегряваше, но напълно ни задоволяваше — ние с Мирек Ондричек сядахме на предната седалка, а изпълнителите на главните роли Бък Хенри и Лин Карлин, заедно с още един от актьорите — на задната. Заснехме филма само за осемстотин и десет.

Никога нямаше да познаете, че Майкъл Хаузман произхождаше от едно от най-богатите семейства в Ню Йорк. Когато се разбра, че родителите му дори не искат да разговарят с него, това изглеждаше по-смислено. Очаквали от него да поеме бизнеса на фамилията, за което бе получил съответното образование и възпитание, но той ловко се отървал от тази задача. Според тяхната гледна точка Майкъл пропилявал живота си в безсмислени, „цигански“ занимания. Наистина съм задължен изцяло на Майк за създаването на „Излитане“. Оттогава той доста преуспя във филмовия бизнес, като продължава да прави всичко само така, както на него му се иска, което, струва ми се, е било целта му от самото начало.

До лятото на 1970 г., когато всъщност опряхме до снимките, аз бях търсил актьори за филма в продължение на две години. Режисьор по избора на актьори беше Мери Елън Марк, голяма фотографка и голям приятел, макар че тогава тя и не подозираше, че работи подобно нещо. Всяка седмица, в събота или неделя, ние с Мери Елън отивахме при фонтаните Бетезда в парка и наблюдавахме непрестанните хепънинги, които се организираха там и в които заклетите хипита се смесваха с хипитата „за уикенда“. Това бе спектакъл на уличния театър, който никога не свършваше. Мери Елън снимаше с фотоапарата си, а аз търсех лица за своя филм. Всъщност събирах и материал за евентуалната постановка на „Коса“, въпреки че тогава не знаех това.

Един ден зърнах две много млади момичета, които се плискаха с вода във фонтана. Едната от тях можеше прекрасно да стане избягалата дъщеря в моя филм. Беше около петнайсетгодишна и явно много й се искаше да принадлежи към поколението на „децата цветя“, но очевидно не живееше в улична комуна. Реших да я накарам да направи екранни проби.

Ако се намирахме в Чехословакия, просто щях да отида при нея и да я попитам дали иска да се снима, но в Ню Йорк, както тромаво говорех английски, се опасявах да не ме помислят за някакъв жалък европейски педофил, така че пратих Мери Елън да говори с момичето. Тя се върна заедно с него и му направи няколко снимки. Казваше се Линеа Хийкок и изглеждаше толкова уверена и естествена на екрана, че аз без колебание й предложих ролята.

Мери Елън ме запозна и с един свой приятел, Бък Хенри, когото избрах за бащата на Линеа. За майката определих Лин Карлин — тя ми беше направила огромно впечатление с играта си в любимия ми филм на Касавитис „Лица“.

Избрах всички тези хора за ролите още преди да пропадне финансирането от страна на „Парамаунт“, така че сега, когато „Юнивърсъл“ ми бяха предоставили нов шанс, изведнъж бюджетът на филма страшно много се бе смалил. За по-малките роли се стремях да включа колкото е възможно повече приятели. Същото правеше и Майкъл Хаузман — за да спести пари, той дори убеди баща си, Джак, с когото междувременно сключи примирие, да се снима в една малка роличка. Много хора работиха във филма без никакво заплащане, носеха собствените си дрехи, както направиха и изпълнителите на главните роли — художничката избра костюмите от личните им гардероби.

Режисирах „Излитане“ точно по същия начин, както режисирах и чешките си филми: обяснявах на актьорите основната идея на сцената или епизода, обсъждахме мотивите и умонастроението на героите, а после им давах написания диалог. Често те преразказваха репликите със свои думи.

Опитвах се да уловя колкото мога повече спонтанност при снимките — например в епизода с разсъбличането при играта на покер актьорите не знаеха предварително чии карти ще спечелят. За първия дубъл нагласихме ръцете така, че играта да се развие както на мен ми трябваше, но самите актьори играеха истински покер.

Атмосферата на снимачната площадка бе прекрасна, както и би трябвало да бъде при такива обстоятелства. Нямаше нито примадони, нито бариери, нито завист, нито фризьори, нито гримьори, както и нито една (а какво да говорим за отделни!) гримьорна. Наистина бяхме като едно семейство. Мисля, че това все още се усеща, когато човек гледа филма.

Бях удивен от талантливите хора, стекли се от улиците на Ню Йорк на нашето прослушване, а то за щастие бе съвсем различно от онова старо мое прослушване в Прага. Едно момиче, току-що пристигнало от Юга, ни направи страхотно впечатление със собствената си песен, която в същото време свиреше на китара. Казваше се Кейти Бейтс. Друга съвсем неизвестна личност на име Карли Саймън също изпя великолепна песен. Айк и Тина Търнър пък пяха в сцената, която снимахме в един нощен клуб.

„Излитане“ завършва с официална вечеря. Линеа представя на родителите си своя приятел, с когото са се запознали в уличната комуна. Той е няколко години по-голям от нея, с неподстригвана брада, дълга коса, хлътнали страни и поглед на пристрастен наркоман. Изобщо не говори. Родителите, разбира се, задават хитро дежурните за случая въпроси, на които вместо гаджето си отговаря самата Линеа. Приятелят се оказва музикант, който композира своите шумни, модернистични съчинения на пиано. Разпитът продължава по този задочен начин, докато накрая бащата не задава пряк въпрос, на който Линеа вече не може да отговори:

— А печелите ли някакви пари с това занимание?

След дълга пауза момчето кимва с глава.

— И колко? — снизходително продължава бащата.

След нова дълга пауза хипито проговаря за първи път:

— Двеста и деветдесет хиляди долара.

Бащата се задавя със супата си.

— Преди да се платят данъците — уточнява приятелят, за да успокои стария човек.

Филмът завършва с кадър, в който бащата се опитва да изсвири на пианото заради госта си доста фалшиво песента „Непознат в рая“.

За ролята на приятеля хипи Джон Клайн ни намери истински музикант, Дейвид Гитлър. Той съвършено покриваше моята концепция за образа. Харесвах безизразното лице на Дейвид и изразителните му очи. Когато стигнахме до момента, в който той трябваше да произнесе единствената си реплика: „Двеста и деветдесет хиляди долара“, аз му обясних какво трябва да направи и му казах текста. Камерата се завъртя.

— А печелите ли някакви пари с това занимание? — попита Бък Хенри.

Гитлър направи една хубава, дълга пауза и кимна. Ритъмът му бе великолепен.

— И колко? — попита Бък.

Последва наистина блестяща пауза, но продължи твърде дълго и накрая се изчерпи.

— Стоп! — извиках аз. — Дейвид, сега тук трябва да кажеш: „Двеста и деветдесет хиляди долара!“ След като той те попита „И колко“, разбра ли? О’кей?

Дейвид нервно се заклати напред-назад със стола си, главата му клюмна над рамото, което приех за утвърдителен отговор, така че се приготвихме за още един дубъл и аз извиках:

— Камера! Начало!

— И колко? — попита отново Бък Хенри.

Тишина. Дейвид мълчеше, вперил поглед в масата.

— Стоп! Дейвид, тук ти би трябвало да си кажеш репликата! Отговаряш на неговия въпрос, нали?

Дейвид пак се заклати на стола и кимна с глава — като че ли този път всичко му беше съвсем ясно.

— Моля ти се, този път не забравяй, о’кей? Хайде, готови! Камера! Начало!

Диалогът течеше гладко до репликата на Дейвид и отново дойде паузата с гробна тишина.

— Стоп! Дейвид, защо не си казваш репликата?

— Защото никога не съм печелил двеста и деветдесет хиляди долара на година, — промърмори Дейвид, без да вдига поглед от ръцете си.

— Но, Дейвид, това е на кино! Това е филм, не става дума за теб!

— Не, напротив. За мен е. Аз играя себе си в този филм и не искам да говоря неща, които не са истина. Защото аз СЪМ музикант! Аз СВИРЯ на пиано. Аз ПИША песни.

— Дейвид, нали на тази вечеря си дошъл като приятеля на Линеа, но ти НЕ СИ приятел на Линеа!

— Откъде знаеш? В мислите си съм.

Опитах се да споря с Дейвид, но той дори не ме погледна и упорито продължаваше да твърди, че филмът всъщност е за него самия. Най-сетне вдигнах ръце и Джон Клайн се намеси. Той дръпна Дейвид настрана и нещо му зашепна — шепненето продължи около два часа, докато ние всички нервно се разхождахме наоколо. След това Джон дойде при мен и ми съобщи, че Дейвид е готов да произнесе репликата така, както е написана. Сега аз дръпнах Джон Клайн настрана: „Какво му каза?“

— Попитах го какъв най-висок годишен доход е получавал досега и след това му обясних как сумата от двеста и деветдесет хиляди доста се променя, след като платиш данъците на правителството, после хонорара на агентите и счетоводителите си, а после — разходите по консумативите; в края на краищата успях да сваля тристата бона, както е в репликата, до сума, горе-долу равна на неговия доход от миналата година.

— Значи, той все още вярва, че филмът е за него!? — недоверчиво възкликнах аз.

— Искаш ли да звучи убедително в кадър, или не?

Обявих начало на снимките и със затаен дъх наблюдавах Дейвид. Всичко пак започна съвсем гладко.

— И колко? — попита Бък.

— Двеста и деветдесет хиляди долара — каза Дейвид — преди да се платят данъците…

Въздъхнах облекчено и тъкмо щях да изрева: „Стоп!“, когато Дейвид започна отново и заимпровизира. Не го прекъснах, говореше точно като персонажа си:

— Много смешно нещо — рече той. — Ето, нали, човек като мене — виждаш разни глупости, които правят тия от правителството, и така нататък, и се ядосваш, после сядаш и написваш някои песни за това, за да стигнеш до повече хора и да им кажеш какво мислиш, нали… А накрая какво — плащаш за същите тези глупости, които са те ядосали и за които си написал песните… Та така, но изглежда, аз съм такъв човек, приемам противоречията…

Беше направо възхитително.

Когато завършихме монтажа на „Излитане“, бях сигурен, че сме направили един много хубав филм. Всъщност разчитах, че той ще има успех в Америка, което щеше да ми помогне да се върна в Прага при семейството си завинаги.

Политическата ситуация в Чехословакия през това време се бе превърнала в трагедия. Александър Дубчек и другите свободомислещи комунисти от Пражката пролет бяха отишли вече в историята, а на върха се завърнаха старите сталинисти. Имаше преследвания, арести, забраняваха пак книги и филми, но аз все още не исках да емигрирам от старата си родина, както направи Иван. Мислех си, че „Излитане“ ще стане такъв хит в Америка, че дори завистливите партийци в „Барандов“ няма да са в състояние дори да ме докоснат. Щях да направя достатъчно пари, да се прибера вкъщи след четири или пет месеца, да си взема дълъг отпуск, който да прекарам със семейството си, а после да потърся нещо ново, което да снимам. Освен това Папоушек и Ондричек се бяха върнали вече в Прага, така че с мъничко късмет се надявах отново да събера стария екип.